НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Загадката на "странните дни""

Глава 4

Натъкнахме се на много интересни статии. Например в броя от двадесет и първи ноември, двадесет и трета на "Крабовско лято''. В него пише, че Хората в Крабово масово започнали да си продават свинете от страх и суеверие. Хората се страхували от свинете заради "странните дни'', случили се на семейството на Недко и Таня Данчови през август.
В друга статия от петнадесети март, хиляда деветстотин двадесет и четвърта пише следното: "В понеделник сутринта в полето е намерена Таня Данчова (моята пра-баба) мъртва. Лекарят констатира, че става въпрос за сърдечен удар. Таня Данчова се смята за най-малко ВИНОВНАТА от фамилията Недкови за ''странните дни''. Това може и да е една от причините за сърдечния удар''.
Видяхме, че липсват още два броя - от двадесет и пети октомври, двадесет и трета и от шести декември същата година. За три дена прегледахме всички броеве от двадесет и трета, двадесет и четвърта и двадесет и пета, но не открихме нищо друго. Мистерията беше пълна! Узнахме, че става въпрос за един период, наречен ''странните дни'', в който се е случило нещо страшно с фамилията ни, и може би те имат някаква вина за това. Но каква? Какво е станало тук, през август, двадесет и втора?
Освен това с татко открихме и нещо друго. Ние бяхме решили да преровим старата къща и някои скринове в новата. Търсихме стари снимки, стари писания и някои други неща, които са се запазили от миналото. Бяхме намерили много стари снимки, както и една история на фамилията, написана от дядо Иван. В нея е на двадесетина листа е написано подробно животът на всички от хиляда осемстотин осемдесет и пета до хиляда деветстотин осемдесет и осма. Прочетохме я с интерес, но не открихме да се споменава за някаква зловеща история. Може би ''странните дни'' просто са били подминати. Но защо? Защо никой не иска да го спомене? Какво толкова е станало, че никой не иска да се разпространи тази история? Защо толкова вестници са били унищожени?
Сигурни бяхме, че там е писало за странните дни. Но защо изведнъж решават, че това не трябва да се знае от следващите поколения? И в снимките, които разглеждахме не открихме нищо. Имаше много стари, по-нови, но нищо конкретно, което да ни даде и малък тласък за разгадаване на загадката. Тогава аз видях ЗАКЛЮЧЕНИЯ ШКАФ! Баща ми ме погледна, явно беше разгадал моят поглед, защото и той се обърна в оная посока. Той беше на най-долния ред на старата секция. Лъч надежда премина през лицата на двама ни. Дали тук не беше скрито нещо интересно? Майката на татко е загубила ключа на шкафа още, когато татко е бил студент, десетина години преди аз да се родя. Тя му казала, че тук са скрити някакви стари черги и нямало значение ако не се намери ключа. И повече не са го търсили. Аз зададох въпроса на татко дали баба ми не му е споменавала за нещо странно, но той каза, че не помни да му е споменавала нищо интересно. Явно преживелите хора са криели събитията дори от децата си.
С една отвертка разбихме шкафа. Отвътре беше претъпкан със стари черги, юргани и дрехи. Те бяха покрити с дебел слой прах, натрупвал се с течение на времето. Започнахме да изваждаме едно по едно нещата. В дъното на шкафа, под всичките тези парцали намерихме нещо, завързано с много въжета. Имаше на него надпис ''не пипай''. Ние срязахме въжетата с една ножица и разкъсахме хартиите, с което беше увито нещото. Това нещо се оказа един стар албум със снимки! Албум, опакован, здраво завързан и скрит в дъното на заключен шкаф!
Аз бързо взех албума и започнах да го разлиствам. Имаше някъде около шестдесет снимки. Отначало не забелязахме нищо особено - стари снимки на хора, повечето от които от нашата фамилия. Но след това аз забелязах, че на всяка снимка присъства някакъв мъж, който не сме виждали досега в другите албуми. Той на всяка снимка беше облечен с черно сако, на всяка снимка беше усмихнат, направо сияещ, имаше извити мустаци и носеше бомбе.
Първите две снимки в албума бяха от хиляда деветстотин и осемнадесета, от сватбата на прадядо и прабаба. И на двете присъстваха Недко, Таня и този човек, който по това време изглеждал на около тридесет. След това се е снимал с всички членове на фамилията - дядо Асен, Петър, дядо Иван по много пъти, видяхме и няколко общи снимки на цялата фамилия Недко и Таня, тримата им сина- тогава юноши и той. Най-интересно, че досега в нито една от другите снимки ги няма всичките членове на фамилията, а в този албум имаше осем, в които обаче присъстваше непознатия. По-нататък снимките показваха сватбата на дядо Асен - бащата на татко. Имаше няколко снимки от тази сватба. На всички снимки отново мярнахме това лице. Сякаш той беше част от фамилията, но татко изобщо не можеше да каже кой е той. Просто защото не знаеше. А и на никоя снимка отзад нямаше надписи или имаше някои общи като ''Фамилия Недкови''. Най-странна обаче се оказа последната снимка! На нея бяха дядо Асен, баба Жана, татко като току-що новородено бебе и... този човек, вече значително поостарял с прошарени мустаци! Тримата се бяха прегърнали като много близки хора и се бяха събрали до количката с татко. Най-интересното беше, че непознатият държеше един гоблен, на който беше изобразена СВИНЯ!! На гърба на снимката пишеше:
"Щастливото семейство Недкови с малкия Андрейчо, юни, четиридесет и пета". Ние веднага показахме снимките на леля и чичо. Леля също се зачуди какъв е този човек. Каза, че според нея ако открием кой е той, можем да намерим отговора, който търсим. На една снимка той се беше снимал с една съседка и с още няколко непознати хора. Тази съседка беше баба Дорка. Когато я посетихме, отначало ни попита какъв е този рев, който се носи от двора. Ние я излъгахме, че свинята на моменти полудява. След това и показахме снимките, но тя ни рече, че изобщо не помни такъв човек! Въпреки че дълго гледаше снимката с нейното собствено изображение не можа да си спомни нищо!
И така мистерията вместо да се разплита, лека-полека ставаше все по-заплетена. Сега въпросът беше какъв е този човек и дали има нещо общо със ''странните дни''? Имах чувството, че той е пряко свързан със станалото през август, двадесет и трета. Но как? По какъв начин? Защо следите му се губят през четиридесет и пета и след това никой не си спомня или не иска да си спомни за него? Защо снимките му бяха така здраво опаковани, завързани и скрити под дебели черги в заключен шкаф, на който ключа е изгубен? Какъв беше той на цялата фамилия, че му отдаваха такава чест и близост? Имаше малка вероятност човекът да е жив, но ако е така, той би бил на около деветдесет и няколко.

Атмосферата в къщата ставаше все по-тягостна. Виждах татко и майка все по-замислени. Иво също не беше в настроение. Напълно ги разбирах, защото и аз се чувствах така. Когато излизах с приятелите обикновено седях замислен и гледах в една точка. Те все пак се опитваха да ме разнообразят, аз също се опитвах, но не се получаваше. Когато ме подканваха да разкажа някоя ужасна история аз само отговарях: "Сега не се сещам за такава''. Някой би казал: "Ето ти истинска история, разкажи я, няма нужда да си измисляш''. Обаче не е толкова просто. Много по-лесно е да си измислиш някоя история, отколкото да разкажеш истинска, която ти се е случила. Все едно, че преживяваш всичко отново.

И ето че дойде и този ден - двадесет и втори юли. Тогава разбрахме, че случващото се не засяга само психиката, а засяга и живота ни. Това, което стана на този ден, беше причината да си съберем багажа и да решим да напуснем къщата завинаги.
В осем без десет, когато вече бяхме седнали на долния етаж да вечеряме, паниката в двора започна отново. Ние трепнахме и замълчахме, като всеки път досега. Отново чувахме парализиращите дяволски стонове, мощни удари по вратата на кочината, обърканите звуци на другите животни. Вече бяхме свикнали, знаехме, че всичко ще спре след около половин час. Но след половин час това не престана. Не престана и след един час. А в девет и половина трябваше аз и брат ми да се качим горе, за да си лягаме, защото утре сутринта аз трябваше да ходя овчар, а брат ми и майка мислеха да разпитват хората от селото за ''странните дни'' и за непознатия.
- Спокойно, все някога ще спре. Качете се и спете спокойно - майка се опита да ни успокои, макар че едва ли тя беше спокойна.
- Добре - казахме ние - лека нощ!
Зловещото събитие не спираше. Този път продължаваше неестествено дълго. Аз не можех да заспя. Мърдането и неритмичното дишане в съседното легло показваше, че и Иво е на същото дередже.
Може би беше около десет и половина, когато чухме не особено приятни звуци - ЗВУЦИ ОТ ЧУПЕНЕ НА ДЪСКИ! Аз се надигнах рязко и се заслушах: чух как вратата се разби!!! След нея с лекота се счупи вратата на малкото дворче!!! Сатанинските звуци приближаваха!!! Вече са пред вратата, водеща към вътрешния двор!!!
... дум... дум... дум... тряссс
Вратата се разби! Сатанинският рев вече заглушаваше ушите ми. Почувствах как краката ми се подкосяват, косата ми настръхва. Видях, че брат ми е застанал неподвижно в зловещо очакване.
... дум... дум... дум... - нещото вече биеше по вратата на долния етаж! Там бяха майка и татко! Аз панически излетях към коридора, където беше единия телефонен апарат от дуплекса. Започнах да натискам яростно комутатора. Отдолу някой вдигна. Беше майка:
- Не се бойте! С татко ви сме затиснали вратата с миндера. Ние също натискаме вратата! Затварям, че трябва да помагам на баща ви.
Аз се прибрах отново в стаята при брат ми и се заслушах:
... дум... дум... дум - всеки удар пронизваше мозъкът ми. Иво скимтеше като куче. Аз също се усетих че издавам някакъв писък.
... дум... дум... дум - вратата все още подаваше на силните удари. Стоновете на чудовището наподобяваха изригващ вулкан!
Ударите спряха, но звуците не престанаха. Чувах как звяра обикаляше къщата и се насочваше към входа на втория етаж, където бяхме ние.
- Нееее...!! - извика брат ми и се втурна към външната врата. Аз тръгнах след него. Тъкмо когато брат ми притисна вратата нещо отвън я блъсна с такава сила, че той изхвърча назад. Аз минах покрай него и затиснах на свой ред вратата.
... дууум... - бях отблъснат с такава сила, че се сгромолясах на пода до Иво. Успях да се провикна:
- Масата...
Брат ми я взе и притисна вратата с нея. Аз станах и също поех масата. Тогава успях да погледна през малкото кръгло прозорче на вратата. Очаквах да зърна в тъмнината зловеща, разлагаща се свиня или някакво огромно чудовище. Но това, което видях, ме порази с вледеняващ страх - ТАМ НЯМАШЕ НИЩО!!! Стълбищата бяха празни!! Поне на мен така ми се видя в тъмното! И все пак някаква огромна, свирепа сила биеше по вратата.
... дуум... дуум... дуум - сега ударите бяха толкова силни и мощни, че всеки един ни изтласкваше с двадесетина сантиметра назад. И тази врата беше здрава и още удържаше ударите. А зверският рев, издаван от изчадието на ада, вече беше непоносим. Той кънтеше във всяка педя от тялото ми. Освен този рев сега различавах и други, по-слаби звуци, издавани от свирепото същество. Имаше и грачене подобно на гарга, нещо като магарешки рев. Чувах и нещо подобно на човешки говор.
В една такава ситуация на смъртна опасност паниката доминира, а всичките сетива и възприятия са притъпени. Човек се оставя единствено и само на инстинкта за самосъхранение - този верен спътник, който нерядко се е оказвал последната надежда за човек, изправен пред прага на тази смъртна опасност. В такива ситуации тялото отказва да се подчинява на мозъка и вместо човек да изпадне в нивата на абсолютния стрес, той се намира в някакво отпуснато, апатично състояние, готов да понесе всичките удари на съдбата. В такова състояние се намирах аз в този момент - подпрял масата към вратата и бутащ със всички сили понасях ответните удари от другата страна на вратата. Не усещах болката, дори не усещах, че викам със всичка сила нещо като ''ааааоооо'', а само чувах собствения си глас някак си отдалечен, губещ се в сатанинската звучна феерия от другата страна на вратата. А нещото отвън биеше, биеше, биеше, биеше, биеше...
Не знам колко време сме стояли така, в това състояние и крещейки, но когато постепенно навлязох в реалността се осъзнах, че вече ги няма силните удари по вратата и злокобните ревове, а на тяхно място чувах чукане по вратата и глас, който беше на майка:
- Росен, Иво, отворете, вече всичко е наред.
- Успокойте се, момчета - викаше татко - това нещо спря. Отключете ни да влезем.
Ние спряхме и се спогледахме. Очите на Иво бяха широко отворени и изморени. Лицето му изглеждаше изкривено. Аз издърпах масата и отключих вратата.
Родителите ни влязоха при нас и ни прегърнаха:
- Радваме се, че сте добре, ох - толкова много се изплашихме - занарежда майка.
- Ние също. Бяхме поставили масата и подпирахме с всичка сила - отговори Иво.
В това време дойдоха няколко съседи. Изглеждаха уплашени, вероятно чули врявата.
- Какво става, да не ви нападнаха крадци?
- Всичко е наред, изгонихме ги - изрече татко. Той не желаеше да каже истината, вероятно да не го сметна за луд.
- Накъде отидоха? Ще ги догоним и ще ги спрем! - попита Ачо Торлака. Той беше едър, грамаден човек на около шестдесет, виден бунтар в селото - Кои бяха, някои от Крабово ли?
- Не - отвърна майка - не ги познаваме. Отидоха към реката.
- А взеха ли нещо? - поинтересува се Ачо?
- Не - нищо не взеха. Ние ги изгонихме.
- Добре тогава. Ще ви оставим. Ако има нещо, веднага ни повикайте - завърши Ачо Торлака и всички тръгнаха успокоени. Единствено баба Дорка се обръщаше и ни гледаше някак странно.
На другия ден аз отидох овчар. По принцип на всяко семейство, което имаше овце, му се падаше да ходи овчар. Спомнях си, че през целия ден бях разсеян, на няколко пъти щях да изгубя животните. Исках да се разсея сред полето, но страшните спомени от снощи нахлуваха в главата ми.
Нима това е светът, в който живеем? Какво се крие под красивата маска на видимото? Тъмни, злокобни и богохулни същества или духове на мъртви, търсещи неполучено приживе възмездие? Къде се крие истината? Защо не се показва тъмната страна на света? Защото въпреки че повечето хора не
вярват, съмняват се или не искат да повярват ИСТИНАТА Е САМО ЕДНА: ПРИЗРАЦИТЕ СЪЩЕСТВУВАТ, така както съществува БОГ, така както съществуват хората, животните и растенията...! Светът трябва да се дели на видим и невидим, на материален и духовен! Начинът не е да игнорираме реалното, а да го проучим и озаптим. Така могат да се спасят много хора, станали жертви на необуздан дух или на сатанинско чудовище търсещо отмъщение! А от кой ще се търси отговорност за такива жертви?
В такива мисли мина цялото дежурство. Страх и лоши мисли разяждаха душата ми. Тялом бях на полето, но духом не можех да изляза от къщата.
Непрекъснато се питах дали демоничната твар ще се прояви отново, по-брутална и по-безкомпромисна от снощи.
В този ден останалите с колата отишли до едно недалечно село - Друмци, където се знае, че има свещеник екзорсист. Поговорили с него и той им казал, че вдруги ден ще дойде да прогони свирепия дявол. След това се върнали и започнали да опаковат багажа. След случая от снощи ние решихме да напуснем мястото и повече да не се връщаме. Проблемът беше, че притежавахме много стока, която трябва да продадем или да се отървем по някакъв начин от нея. Но мислехме, че до два - три месеца ще сме напуснали вече мястото. Все пак имахме апартамент в града. Дотогава трябваше да живеем в страх!
Докато Иво и майка опаковали багажа, татко и чичо купили от един майстор две малки железни врати, една дървена за двора и две големи железни врати за двата входа на къщата. До края на деня ги монтирали. Вечерта, малко преди да си дойда, те поговорили с някои от съседите. Питали ги дали са чували отдавна в нашата къща да се е случвало нещо със свиня. Питали ги за непознатия от снимките. Всички отговори били отрицателни. Някои казали, че са чули, че нещо се е случило, което било свързано със свиня, но не знаят нищо за него.
Следващият ден мина само в приготовления за предстоящото идване на свещеника. Вече нямахме голямо желание да изучаваме загадката, нямахме и сили за това. Единственото, което искахме, беше да се отървем от злокобното същество.
Трябваше да съберем почти всички парцали и стари дрехи и да ги поставим пред кочината. Трябваше да се сдобием с кръстове и светена вода. Когато отидохме до църквата да купим тези неща, разпитахме свещеника дали знае нещо за ''странните дни'', случили се през месец август, хиляда деветстотин двадесет и трета. Свещеникът - петдесетгодишен крабовчанин с дълга, черна брада и плешиво теме каза, че не знае за такъв случай, но през септември, двадесет и трета затворили църквата за две години заради неспазване на задълженията и допускане на инциденти! А лицето от снимките му е отнякъде познато, но не може да се сети нищо за него, въпреки че ми се стори, че потръпна, като ги видя. Когато му споменахме, че ще извършим екзорсистки ритуал, той само примигна, погледна ни съчувствено, но нищо не каза. Всичко ставаше все по-заплетено.

добавена на 07.03.2010, 06:47

«предишна глава

следваща глава »