НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Dessy_VAMP > "Тъмен ангел"

Част 1

Обикновена нощ в обикновен град. Казват, че през нощта е тихо и спокойно. Да, но не и тук. В моя град бе шумно по всяко време. Всички наричаха това място ЧериХилс ("Черешовите Хълмове"). Не знаех истинското му име. Може би никой не го знаеше. Наричаха така заради многото черешови дръвчета. Когато цъфнеха ставаше наистина красиво. Моят дом се намираше на границата между града и черешовата градина. Понякога ми се струваше, че живея на границата на два различни свята.
Името ми е Трейси Колинс. Живея тук с родителите си Марк и Лора Колинс и с брат ми Уилям от двадесет години. Родена съм тук. Бях добра ученичка, докато учех. Сега работех в малък антикварен магазин. Избрах работата, защото бе спокойна. А и имаше много интересни неща. Не знаех от къде идват или къде ще отидат. Но пък докато бяха при мен имах възможност да ги проуча. Всъщност тук нямаше много неща за вършене. Обикновен провинциален град с население 7 или 8 хиляди души. В известен смисъл беше скучно. Ако нещо се случи, то до края на деня целият град го знаеше. Клюкари имаше много. Аз не обичах да разнасям слухове, но ми беше интересно да научавам разни неща.
В началото не се случваше абсолютно нищо. Дните минаваха един след друг. Когато не бях на работа си стоях у дома. Брат ми Уил бе на шестнадесет години. Доста трудна възраст. Чувах го как спори с родителите ни за какво ли не. Не се намесвах, но при всяка възможност го защитавах пред тях. С него не се разбирахме много добре, защото той имаше буен характер. Често се връщаше окървавен и в синини. Често викаха мама и татко в директорския кабинет. И това бе накарало всички в ЧериХилс да приемат брат ми като "черна овца". Това много ме дразнеше. Е, за съжаление Уил не правеше нищо, за да опровергае слуховете за себе си. Това ме ядосваше дори повече. Но не смеех да кажа нищо.
Една нощ ми се обадиха по телефона. Мама и татко ги нямаше, за това аз отговорих. Бяха от полицията. Казаха ми, че брат ми пак се е сбил и този път е бил пиян. Ядосах се много. Грабнах якето и ключовете за колата ми. Изхвърчах от дома си. Качих се в колата и потеглих. Когато видях състоянието на Уил ми се прииска да го убия. Но запазих самоконтрол и просто го отведох от там. Можех да усетя погледите на всички върху нас, но се постарах да не обръщам внимание. За това натиках Уилям в колата и потеглихме. Той не спираше да мърмори безсмислици. Мълчах през целия път. Но не това бе проблемът. Щом се прибрахме на прага ни очакваха двама сърдити родители. Те очевидно знаеха за инцидента. Започнаха да се карат на момчето. Може би това бе първият път, в който открито го защитих. Те, както и аз бяхме силно изненадани от постъпката ми. Помогнах на брат ми да си легне, а после аз направих същото. Чувствах се добре. Сякаш бях освободила огромно напрежение трупано с години. Спах спокойно.
Сутринта се събудих от непрестанното звънене на телефона ми. Опитах да отворя очи, но слънцето ме прониза безмилостно. За това се опитах да напипам слушалката със затворени очи. Отговорих с едно сухо "ало". Чух развълнувания глас на Ана Стюърт. Бивша моя съученичка от гимназията. Тя бе от популярните момичета, но казваше, че с мен се чувства истинска. През повечето време не й вярвах, но никога не й го казах. Както и да е. Тя звучеше много развълнувана. Говореше бързо и не разбрах почти нищо от думите й.
-Успокой се, Ана. Говори по-бавно, моля те.
Тя пое дъх и ми каза, че в старата къща, посред полето от черешови дръвчета, има нови наематели или собственици. Беше ми трудно да разбера с точност. Не обърнах голямо внимание на думите й. Станах, измих се и се облякох, както обикновено. Тъмно сини джинси и тениска с рози. За закуска бяхме само аз и Уил. Той изглеждаше много зле и с адски махмурлук. Направих му кафе. Не смеех да му задавам въпроси, но този път бях любопитна.
-Кажи ми, Уил. Как си тази сутрин?
-Зле, не виждаш ли?
-Защо се сби?
-Не е твоя работа!
-Добре, братле. Но следващия път няма да те прибирам от ареста. Е, до скоро.
Усмихнах му се и излязох. Имах среща с Ана, а след това трябваше да отворя магазина. Никога не казвах на Уил за срещите ми с Ана, защото той винаги е бил влюбен в нея. Е, като се видяхме, момичето не спря да говори за новите обитатели на "Даркленд". Така наричаха голямата стара къща. Казваха, че е обитавана от духове или нещо подобно.
-Е, какво научи? – попитах аз, само защото тя го очакваше.
-Не много. Казват, че са готино семейство. Родителите много пътуват.
-Наистина ли?
-Да. Казват, че са две момчета и едно момиче. Хората тук ги намират за странни.
Странни? Това звучеше доста интересно предвид скучното ежедневие. Но нямах намерение да ходя и да ги наблюдавам. Не беше в мой стил да го правя. Все едно. Отидох и отворих магазина. След като подредих стоката, седнах да почета книга със заглавие "Древни митове и легенди." Беше доста интересна.
Цял ден никой не влезе. Очевидно хората си имаха ново занимание. Опитваха се да измъкнат информация за хората от "Къщата". Нямаха голям късмет, защото архивите бяха изгорели в един пожар преди няколко години. За да бъда честна и аз бях любопитна, но не правех нищо по въпроса.
По едно време звънчето над вратата звънна. Вдигнах поглед и видях последния човек, който би влязъл в този магазин. Беше брат ми. Изгледах го с нескрита изненада.
-Да му се не види! Уил, да не си объркал магазина?
-Не.
-А тогава защо си тук? Питам, защото ти никога не си идвал.
-Татко ме наказа. Взе ми ключовете за колата и ми сложи вечерен час.
-И аз какво общо имам с това?
-Стига, Трейси! Няма ли да се застъпиш за мен?
-Да, бе. Всеки път щом го направя, получавам само неблагодарност от твоя страна. А и не виждам с какво да помогна. Знаеш, че само чудо би накарало Марк Колинс да размисли.
-Знаех, че е безполезно да те моля за помощ.
Той се запъти към вратата. Беше ядосан и донякъде разочарован. Почувствах се гузна.
-Ей, Уил! Че ти откога си започнал да спазваш забраните?
-Какво?
-Не мога да разубедя татко, но мога да те прикрия... няколко пъти. Само това мога да направя за теб.
-Сериозно ли?
-Ти си малкото ми братче. За теб винаги.
Това беше първият път, в който той ми се усмихна искрено. Зарадвах се. Дори и да му лепваха всевъзможни етикети, Уилям беше мой брат и аз го обичах. Истината е, че не бяхме много близки, но имах предчувствието, че това ще се промени много скоро. Но изненадите не свършваха до тук. Те тепърва започваха.
Прибрах се рано и заварих поредния спор между брат ми и майка ми. Реших да не се бъркам в това, но не стана така, както исках. Качвах се нагоре по стълбите, когато той ме настигна. Хвана ме за ръката и ме дръпна в стаята си. Беше бесен. Нещо нормално за момче на неговата възраст. Да си призная посещението в стаята му ми бе доста интересно. От години не бях влизала там. Стори ми се сравнително чисто. Имаше много книги и комикси. По земята имаше дискове, а до компютъра имаше цяла камара с видео-игри и други подобни. Седнах на леглото и зачаках да разбера защо съм там. А Уил крачеше нервно напред-назад.
-Мразя ги! Защо се отнасят с мен като с дете?
-Ами, ти се държиш като дете.
-Трейси!
-Добре, добре! Успокой се. Ако спреш да се биеш с всеки срещнат, може и да не се стига до наказания.
-Сега и ти ли ще ме поучаваш? Ако е така, по-добре се махай.
-Не искам да те поучавам. Загрижена съм за теб. Знаеш, че ако имаш проблем можеш да ми кажеш.
-Знам. Само на теб разчитам.
-Така ли? – останах учудена от признанието му. – Ами Тим и Дейв? Нали бяха най-добрите ти приятели.
-Бяха. Те са идиоти.
Тогава се чу някаква суматоха от всекидневната. Баща ми се беше върнал. Майка ми дойде и почука на вратата. Уил не я пусна, но тя все пак отвори. Съобщи, че сме получили покана за вечеря от новото семейство от старата къща. Ние бяхме най-близките им съседи. Аз и Уилям се спогледахме. Майка ми излезе въодушевена.
-Канят ни в тази откачена къща?
-Аз така разбрах, братле. Сега можеш да се хвалиш пред идиотите в училище, а?
-Да, бе. Тия сигурно са някакви откачалки.
-Ей! И ние с теб сме такива според хората. Нека поне да има повод да говорят за нас.
Той се засмя.
-Не си толкова скучна, за колкото те мислех, Трейси.
-Щом ти го казваш ще го приема като комплимент. А сега е по-добре да се подготвим за събитието. Утре сигурно ще ни има във вестниците. – засмях се.
И двамата започнахме да се смеем. Отидох си в стаята и избрах най-елегантните си дрехи. Не защото исках, а защото майка ми настоя. Черна пола, бяла риза и черно копринено елече. Чувствах се глупаво. От друга страна Уилям отказа да се облича като "идиот". В колата седна до мен, но не спря да ми се подиграва за облеклото. Аз само му отправих един злобен поглед. Той го разчете безпогрешно и млъкна. Ако искаше помощта ми щеше да се държи мило. Знам, че не беше хубаво да го изнудвам по този начин, но ми беше от полза. Стигнахме пред страховитата къща за около десет минути. Бях малко уплашена да вляза там. И защо поканиха точно нас? Може би, защото не бяхме от хората, които разпространяваха глупави слухове. Уил беше по-скоро отегчен, отколкото развълнуван. Той не искаше да ходим там, но не искаше и допълнително наказание.
Застанахме на верандата и баща ми почука силно. Чу се леко скърцане и вратата се отвори. Пред нас стоеше хилав старец с черна жилетка и черен панталон. Той ни покани вътре. Беше нещо като иконом и се грижеше за младите членове на семейството. За разлика от другите членове на семейството ми, аз влязох несигурно. Вътре беше като от филм на ужасите. Имаше свещи и зловещи картини. Брат ми вървеше до мен. Още малко щях да го хвана за ръката. Къщата се оказа доста по-голяма отколкото изглеждаше. Пет минути по-късно се намирахме в голяма всекидневна. Имаше антични мебели от резбовано дърво и копринена тапицерия. Там ни посрещнаха мъж и жена облечени като излезли от филм за вампири. Те бяха родителите. Изглеждаха доста... впечатляващо. Посрещнаха ни доста топло. Ръкостискане, прегръдки и така нататък. Брат ми гледаше със зяпнала уста. Бутнах го преди да го забележат. Тогава госпожата застана пред мен.
-Здравей. Казвам се Минерва. Ти трябва да си Трейси. Чух, че работиш в антикварен магазин.
-Ами, да. Приятно ми е, госпожо.
-А това трябва да е Уилям. Из града говорят за теб.
-Клюкарите си нямат друга работа. – измърмори брат ми.
Всички се засмяха. Мъжът, чието име беше Никълъс, също се усмихна. Той и жена му ни поканиха в трапезарията. Беше огромно място. Голяма старинна маса с големи столове, свещници с блещукащи свещи бяха единственият източник на светлина. Имаше сребърни прибори. Но не това беше което ни привлече вниманието. В другия край на масата стояха две момчета и едно момиче. Момчето от лявата страна се казваше Михаил. Беше със светлоруса коса и небесносини очи. Приличаше на модел. До него стоеше чернокосо момче с тъмни очи. Гледаше ни сякаш не беше виждал хора досега. Името на момчето бе Дейвид. Момичето изглеждаше по-дребно. Имаше рижава коса и изумруденозелени очи. Името й беше Клеър. Нейния поглед беше по-скоро любопитен, отколкото развълнуван.
Стопанката на дома ни представи. Децата й се изправиха и се поклониха учтиво. Почувствах се неудобно. Това си личеше със сигурност. Седнахме и родителите ми поведоха разговор. Започнаха да разказват за града. От време на време господин Никълъс ги прекъсваше с обичайните въпроси. Забелязах как Уилям не смее да вдигне поглед от чашата си. Нима братчето ми бе срамежливо? Не можех да повярвам. На няколко пъти отговори на любопитните въпроси на госпожата. Все пак той се водеше като аутсайдер заради характера си. Другите младежи сред нас стояха мълчаливо. Дори не ни поглеждаха. Сякаш не бяхме там. Това бе малко грубо. Тогава Минерва ме погледна. Усмихна се и ме попита директно.
-Имаш ли си приятел, Трейси?
-Ами, не! Нямам, госпожо - смутих се от неловкия въпрос.
-Изненадана съм. Ти си красиво момиче.
-Благодаря, госпожо.
-Сигурно има много интересни места тук.
-Не бих казала.
-А как върви работата в антикварния магазин?
-Хората не харесват стари неща особено много. Това е жалко, защото има интересни неща. – когато осъзнах, че говоря прекалено много, замълчах и сведох поглед.
Нощта продължи горе-долу по този начин. Само, че аз си мълчах. Предпочетох да слушам разговора на другите. Всички бяха облечени като готик манекени. От нас само Уилям бе облечен в техен стил. Може би за това момичето не спря да го зяпа. Почувствах се странно. Извиних се и излязох на верандата. Поех дълбоко дъх и се загледах в мрака пред себе си. Тогава ги забелязах. Светлини скитащи пред мен. Фенерчета? Това сигурно бяха любопитни хлапета дошли да видят накрая атракция. Много се изнервих. Хванах парапета и впих нокти. Поех си дъх, за да се успокоя. Точно тогава разбрах, че не съм сама на верандата. Вдигнах поглед и видях чернокосото момче. Гледаше към светлините, но лицето му не изразяваше абсолютно нищо. Неочаквано той проговори. Гласът му беше нежен.

-Винаги ли правят така?
-А, това ли? Само, ако има... нещо ново и интересно в града. Все пак това се води за къща обитавана от духове.
-Духове? – погледна ме с изненада.
Почувствах се неловко. Съзнавах, че говоря безсмислици. За това бързо замълчах. Поех си дъх и влязох вътре. Получих новината, че си тръгваме, защото вече беше късно. Сбогувах се с тях и се качих в колата. Стори ми се, че Уил никак не иска да си ходи. Дразнех го на път за вкъщи. Той се ядоса, но не отрече. Всъщност всички бяха в еуфория от тази среща. Бях убедена, че на следващия ден всички ще ни разпитват за новите ни съседи. Прииска ми се да не излизам поне няколко дни, но така нямаше да стане.
Прибрахме се у дома и аз си легнах. Почти бях заспала, когато някой тихо се пъхна в стаята ми. Усетих как седна в долния край на леглото. Познах го по парфюма.
-Какво искаш, Уил?
-Събудих ли те?
-Не.
-Супер. Тази вечеря не беше чак такова бедствие, а?
-О, не! Намери си гадже и си доволен. Уил, държиш се като момиче.
-Стига, де.
-За момичетата трябва да говориш с татко.
-Не мисля. Никой не ме приема. Мога да говоря само с теб. Само ти се държиш с мен нормално. За това спри да ме дразниш.
-Добре, добре. Знаеш, че съм на твоя страна. Просто се учудих.
-На кое?
-Ти никога не си бил мил с мен. А сега дори ме допусна в стаята си.
-Права си. Но това момиче... Не мога да спра да мисля за нея.
-Разбрах го. Но не може ли да говорим утре? Ще дойдеш с мен в магазина и ще си поговорим. Разбира се, забравих. Ти не би паднал до там, че да дойдеш. Греша ли?
Той замълча. Замисли се за малко и ми направи странно предложение. Искаше да промени стила ми. Искаше да ме направи като него. Готическо момиче. Не беше чак толкова лоша идея. Двамата с него щяхме да побъркаме целия град. Съгласих се и чак тогава той ме остави да поспя. Но се оказах в един доста странен сън.
Всичко беше мрак. По улиците нямаше никакви хора, а вратите на къщите бяха широко отворени. Надникнах през входовете на няколко от сградите. Беше пусто. Сякаш хората току-що са си тръгнали. Храната все още стоеше на масите. Сама ли бях? Къде бяха всички хора? Тичах към дома. Положението беше същото. Опитах да крещя с всички сили, но от устата ми не излезе нито звук. Уплаших се. Изхвърчах от къщата. Отидох да потърся помощ при нашите съседи. И там вратата бе отворена. Влязох вътре и минах по коридора. Горяха само дузина свещи. Озовах се в трапезарията. Там имаше много кръв. Единственото, което видях след това бяха две искрящи червени очи скрити в мрака. Взираха се в мен и сякаш изсмукваха силата ми. Успях да изпищя. След това... се събудих.
Скочих от леглото сякаш гореше. Бях уплашена и плувнала в пот. Дишах тежко, но искрено се опитвах да се успокоя. Седнах в края на леглото и скрих очите си с ръце. Тогава влезе Уил. Когато ме видя така се разтревожи. Седна до мен и ме погледна.
-Какво ти е?
-Кошмар. Не се тревожи за мен. Хайде! Днес ще ме направиш като теб.
-Не е ли супер?

добавена на 18.06.2010, 03:01