ЧАСТ І (1)
Беше типична мартенска вечер и градът кипеше от живот. Хората бяха приключили работа и бяха наизлезли по улиците. Беше петък и всеки искаше да разпусне по един или друг начин. На покрива на Импайърстейт билдинг се бяха събрали множество туристи, наслаждаващи се на хубавата гледка, която се откриваше. Хората бяха в приповдигнато настроение и коментираха почивките си. Децата се радваха на телескопите, а родителите им си почиваха за момент от това да ги пазят. Да, определено можеше да се усети приповдигнатата атмосфера.
- Мамо, тази жена стои на телескопа от половин час! - Някакво дете негодуваше, че за него не е останало време да си поиграе.
- Дон, скъпи, не говори така. Не може винаги да получаваш каквото искаш. Хайде да тръгваме, преди да си настинал.
Детето се смръщи, но когато майка му го хвана за ръката, тръгна покорно към асансьора. Жената само го изгледа и отново се вгледа замислено. Обект на наблюдението й беше сградата отсреща, която беше изпълнена с офисите и апартаментите на една от големите компании в Ню Йорк. Тя се беше вгледала в главния офис, където седеше мъж около трийсетте, който явно работеше до късно. Забеляза, че лицето му е уморено и измъчено. Явно компанията не работеше гладко и е настъпило трудно време и за нея. Жената присви устни и въздъхна. Нанесе последните редове в тефтерчето си и също се запъти към асансьора.
I
Беше прохладна вечер. Бях седнала на една пейка и бях притворила очи, оставила вятърът да гали лицето ми и да развява косата ми, избистряйки мислите ми. Шумът на нощен Ню Йорк винаги ме беше омайвал. Беше средата на март и времето като че ли от време на време проявяваше милост, за да можем да се радваме и на дни като този. Вятърът отново развя косата ми и доведе до мен миризмата на нечий парфюм. Погледнах на ляво и видях мъж, който вървеше бавно и като че ли не знаеше накъде да тръгне. След няколко крачки свали ръкавиците и шала си и ги подпъхна между ръката и палтото си. Почти веднага обаче ръкавиците му паднаха, но той не забеляза. Тръгнах бързо след него, взех ги от земята и подвикнах.
- Господине, изтървахте си ръкавиците. Господине... - Настигнах го и го докоснах по ръката, карайки го да се обърне рязко и да ме изгледа учудено. - Изтървахте си ръкавиците. - Усмихнах му се мило.
- Оу, благодаря ви. Не бях усетил.
- Да, исках да ви ги дам.
- Благодаря ви... Слушайте, какво ще кажете да ви черпя нещо... за благодарност.
Усмихна ми се толкова мило, че не можах да устоя да не се усмихна и аз. Имаше нежни устни, оформящи прекрасна усмивка. Беше много чаровен.
- Ябълково мартини с три маслини звучи добре.
- Бях се запътил към "Джони и Гейл".
- Точно за него си мислех и аз.
- Чудесно.
Двамата тръгнахме към въпросния бар, който беше на две преки от нас.
- Аз съм Никол.
- Колко съм глупав, да... аз съм Адам... Грифин.
Вятърът развя косата ми, карайки ме да се засмея.
- Тази вечер времето е много приятно.
- Да, няма нищо по - хубаво от свежа прохладна вечер на фона на Ню Йорк.
- Извинявай, името ти Грифин ли каза, че е?
- Да.
- От къде ми е познато това име? Имате ли нещо общо с Дейвид Грифин?
Той въздъхна тежко.
- Това е баща ми.
- Уау, усещам нотка на негодуване. Извинявай, да не би да напипах болна тема?
Последва още една тежка въздишка.
- Просто неприятни мисли...
- Съжалявам, няма да питам повече.
- Не, всеки има проблеми с родителите си, нали?
Той отвори вратата и влязохме в бара. Поръчахме и когато сервитьорката донесе напитките, го погледнах - беше се замислил за нещо.
- Хей, добре ли си? Изглеждаш ми загрижен.
Хванах леко ръката му, предизвиквайки усмивка на лицето му.
- Тежка седмица. Допуснах груба грешка и сега се опитвам да оправя нещата.
- Каквото и да е, няма нищо, с което човек да не може да се справи.
- Мислиш ли?
- Да, стига човек да е достатъчно умен.
Той се усмихна.
- Наздраве за хубавите думи.
- Сега се сетих, не си ли президент на "Дейвънскрийн" ?
- Да не говорим за това, моля те. Омръзнало ми е хората да ме свързват с фирмата ми. Кога обикновените разговори остаряха?
- Често ли идваш тук?
- Да, всяка седмица. Каква е твоята история, Никол?
- Няма много за разказване. Намерих си чудесна работа като програмист, живея на хубаво място и се забавлявам всяка събота. Нищо необикновено.
- Програмист, значи!?
- Да, създала съм над 100 програми.
- Уау, страхотно.
- Така е, това ми беше ученическа мечта.
- Необичайно за момиче.
- Винаги съм се различавала по нещо от останалите.
- Звучи добре, никога не съм харесвал стереотипите. Това е една от причините за успеха ми. Много хора така и не разбраха концепцията, на която заложих, когато започнах.
- Нали нямаше да говорим за работа?
Погледнах го предизвикателно и отпих от мартинито.
- Да, права си.
- Ами каква е твоята история?
- Нима не си чела във вестниците?
- Никога не вярвам на вестниците.
- Какво да ти кажа, необичайно детство, иновативно мислене и ето ме на върха на голяма компания.
- Впечатляващо. - В този момент телефонът ми звънна. - Ало. Да, Даян... разбирам.
Станах от стола и се приближих до него. - Съжалявам, но трябва да тръгвам... Срив в системата в офиса. - След което приближих и сложих ръка на рамото му. - Беше ми приятно, Адам. Надявам се да се видим отново.
Пъхнах картичка с номера ми в ръката му и си тръгнах бавно. Усещах погледа му върху мен и се усмихнах. Знаех, че съм направила впечатление.
II
Минаха няколко дена, но Адам не се обади. Една сутрин, докато тичах, реших да разнообразя обичайния си маршрут и продължих по една по - малка уличка. Музиката звучеше силно в ушите ми, не чувах нищо и се бях отнесла в мислите си. Изведнъж видях позната фигура, но ми отне няколко секунди да различа човека и да осъзная, кой е. Не беше лесно да се върна в действителността. Той също ме позна, тъй като се обърна и ми се усмихна.
- Здрасти, Никол, как си?
- Добре съм. Ами ти, Адам?
- Зает. Съжалявам, че не ти се обадих, но имах много работа. Цари истински хаос в офиса.
- Не се притеснявай. Когато човек не може, просто не може и не са необходими извинения.
- Благодаря.
- За нищо. Извинявай, да не би да те задържам?
- Не, няма проблем. - Той ми се усмихна и се приближи до мен. - Какво ще кажеш за един бърз обяд днес?
Усмихнах му се широко.
- Днес? Хм... да ... свободна съм. - Направих се на замислена, след което му отправих продължителен поглед.
- Чудесно. Ще ти се обадя да се разберем.
- А сега наистина не искам да те задържам повече.
- Да, наистина трябва да тръгвам.
- Чао.
- Чао.
Целунах го по бузата и продължих да тичам. Бях доволна. Прибрах се в апартамента и се изкъпах. Погледах малко телевизия, очаквайки да стане обяд и Адам да се обади. И ето, че най - накрая към 12 телефонът звънна.
- Здрасти, Никол. Адам е.
- Хей, как беше сутринта?
- Кошмарна. - Той се засмя. - Още ли си навита да ме спасиш?
- Разбира се...
- Чудесно. След десетина минути ще мина с колата да те взема.
- Ще бъда готова.
Казах му адреса си и се заех да се приготвям. Изтичах по стъпалата, когато видях мерцедеса да спира пред блока.
- Здрасти.
- Здрасти... благодаря ти.
- Удоволствието е изцяло мое. - Усмихнах му се и го погледнах в очите. - Къде отиваме?
- В любимия ми ресторант.
- Добре.
Когато влязохме в ресторанта, установих, че абсолютно всички го познаваха. Явно ходеше тук често. Поръчахме и го погледнах. Беше наистина разтревожен, затова сложих ръка върху неговата.
- Ще споделиш ли?
Погледна ме - чудеше се откъде да започне.
- Знаеш ли кое мразя? Хората, които ми се подмазват и нищо не вършат. А знаеш ли защо идвам тук? Защото това е единственото място, където като ме видят не ми се подмазват. Хората просто си вършат работата. - Видя, че го изгледах неразбиращо и въздъхна. - В офиса ми има няколко, които само се подмазват. Допуснах грешката да им се доверя и изпуснахме конкуренцията. За последното тримесечие имаме спад от 15 %.
- Доста груба грешка са допуснали.
- Объркали са доставките и изтървахме новите поръчки. Всичко остана старо и никой не го купи. Сега се опитвам да намеря откъде да осигуря свежа стока. Може би от Ралф Лорън или Американ Йигъл, поне да закърпя положението. Следващият месец се правят новите доставки.
- Е, тогава вече ще се оправят нещата.
- Не е точно така, защото хората разпространиха слуха, че в нашите магазини няма нова стока. В условията на криза нали се сещаш какви изводи ще си направят.
- Че ще фалирате.
- Именно. И хората ще спрат да идват изцяло.
- Нима е толкова лесно? Да де, разбра ме какво имам предвид. - Засмях се на неуместния израз, който използвах.
- Конкурентите ми си умират да ме видят отстранен. Те също подхранват слуховете.
- Но това е ужасно!
- Всичко е бизнес. Имаше няколко опита да откраднат информация от компютрите ни. За щастие бяха неуспешни.
Останах ужасена. Добре, че не развивах бизнес - всички тези подли номера не бяха за мен. Преглътнах ужасена от внезапно появила се мисъл.
- Какво ще кажеш да говорим за нещо друго? Обади ми се, за да се откъснеш за момент.
Направих няколко неуспешни опита да го развеселя, но пък в крайна сметка се развесели от опитите ми и двамата се разсмяхме. За жалост срещата ни не траеше особено дълго, тъй като трябваше да се връща в офиса. Въздъхнах и го оставих да тръгне. Тръгнах да се разхождам по магазините, но умът ми не спираше да мисли за Адам и за работата, която имаше - колко жестоки можеха да бъдат хората. Аз също бях пример за това и се почувствах подтисната. Купих си няколко неща и скоро бях забравила за тези мисли. Когато се прибрах, си сипах мартини и се отпуснах в канапето до прозореца. Вечерта имах уговорка с една приятелка Даян и двете се насладихме на един от любимите ни барове.
ІІІ
На другия ден Адам ми се обади развеселен и ме покани на вечеря.
- Звучиш ми весел.
- Ив сен Лоран ни доставиха дрехи.
- Поздравления.
- Затова искам да те поканя на вечеря да го отпразнуваме.
- С удоволствие.
- Ще дойда да те взема към 8.
Обърнах се към Даян и се усмихнах.
- Довечера ще вечерям с него. Толкова се радвам.
- Поздравления. Ще ти помогна да изглеждаш неустоимо.
- На това се надявах.
Засмяхме се прекарахме остатъка от деня в приказки на по мартини. И двете имахме да обсъждаме типично женски теми. След като успокоих Даян, че ще успее да привлече вниманието на някакъв колега, се прехвърлихме да обсъждаме дрехите, които си бях купила. След третото мартини двете решихме, че е добра идеята да пробваме въпросните дрехи и се прехвърлихме в гардероба, който всъщност беше стая, пригодена за гардероб. Така прекарахме остатъка от следобяда, докато не се уморихме от смях. Вечерта Даян наистина ме направи да изглеждам прекрасна и това си пролича и по погледа на Адам, когато дойде да ме вземе.
- Изглеждаш ослепително.
- Благодаря ти.
- Знам едно чудесно място, където да отидем.
- Води ме, където поискаш.
Той се усмихна на тънкия намек в думите ми. В началото беше умислен, но когато ме видя толкова весела и щастлива, постепенно и той се развесели.
- На какво се дължи тази сияеща усмивка? - Накрая не се стърпя. Обикновено бях сдържана и нямаше начин да не му направи впечатление. Но днес наистина не можех да прикривам емоциите си.
- Прекарах чудесен следобед с една приятелка и се смяхме много.
- Трябва да ме запознаеш с нея, явно е много позитивен човек.
- Просто когато се случим на една вълна, ставаме неудържими. Даян е страхотна.
- Радвам се, не е лесно да откриеш такъв човек.
- Да. Така е. Нормализираха ли се нещата при теб?
- Може да се каже. Ще закърпим положението до края на месеца. Но трябва много внимателно да направя поръчките за следващия.
- Ясно.
- Ами при теб как са нещата? Разработи ли вече някоя нова програма.
- Не, в момента работя върху един по - различен проект.
- Какъв?
Облегнах се на облегалката и отпих от чашата вино.
- Съжалявам - фирмена тайна.
- Нали знаеш, че така събуждаш още повече интереса ми.
- Е, ще трябва да го потиснеш. И без това не е толкова интересно, колкото прозвуча.
- Хм... ще ти повярвам.
- Така е ... - Засмях се на изражението му. - Я ми кажи какъв беше като малък, че си станал толкова умен?
- Ох... детството ми никак не беше толкова розово. - Видях как лицето му помръкна и съжалих веднага за въпроса си. - Израснах без баща си. Напусна ни, когато бях на 15. Сега имам само майка си...
- Няма да питам повече... явно ти причинява болка.
- Не, не е така. Обичам много майка си - тя ми даде всичко. Някой ден ще ти разкажа повече. По - интересно ми е ти каква беше като малка?
- Колко бързо прехвърли темата върху мен!
- Интересно ми е каква е била малката Никол и как е станала толкова красива?
- Хм, бях много много различна. Ако ти покажа снимка отпреди две години, няма да ме познаеш.
- Не го вярвам. Няма начин да не разпозная тези зелени очи.
Усмихнах се и отпих от виното.
- Повярвай ми, много се промених от тогава.
- Как стана така?
- Даян... - Зачудих се, защо му казвах това. Той не трябваше да знае такива подробности от живота ми.
- Трябва да ме запознаеш с нея. Събуди интереса ми.
- Може би тогава не трябва да те запознавам с нея.
Няколко часа по - късно тръгнахме от ресторанта.
- Адам, винаги ли си бил толкова борбен? Изисква се кураж толкова млад да управляваш толкова голяма компания.
- И да не си, животът те прави.
- Стигнахме толкова бързо. Това е сградата, където живея.
- Да, близко е до моята къща.
- Установих го, когато те срещнах онзи ден, докато тичах.
- По - добре е да тръгвам, стана късно.
- Освен ако не искаш да влезеш да пийнем по нещо.
- Може би друга вечер, утре трябва да ставам рано. Но идеята ти ми харесва.
Усмихна ми се и точно когато си мислех, че ще ме целуне , той си тръгна. Останах леко разочарована и звъннах на Даян.
- Дори не ме и целуна.
- Какво? - Явно беше заспала.
- Адам, не ме целуна.
- Жалко. Изглеждаше ми хубавец.
- Да, и аз го харесах, но той не направи нищо.
- Е, ще го карате по - бавно.
- Да. Е, лека нощ.
- Лека.
Минаха няколко дена, в които се чувахме, но едва след седмица той ме покани на кафе. Седнахме в някакво малко заведение.
- Отдавна не сме се виждали.
- Всъщност една седмица.
- Да, изгубих тотално представа за времето тези дни.
- Явно имаш много работа.
- Да. Уволних екипа си по доставките и трябваше да проведа интервю за нов. Не си мисли, че съм работохолик. Просто така се случи. - Той ми се усмихна.
- Не съм си го и помислила. Не ми изглеждаш такъв.
- А какъв ти изглеждам?
- Изглеждаш ми приятен човек, който е много стеснителен. Но в крайна сметка имаш много отговорна работа. Не всеки би издържал да работи толкова много. Винаги съм се възхищавала на такива хора. Аз не бих могла да се справя.
- Да, но ти пък не си застрашена от инфаркт на 40 години, нали?
И двамата се засмяхме.
- Едно от предимствата на моята работа, признавам. Ще се погрижа лично да си почиваш повече.
- Да, майка ми все ми го повтаря, но когато отида в компанията, работата така ме грабва, че не мога да си почина.
- Майка ти е права. Но не винаги слушаме родителите.
- Планове за вечерта?
- С Даян ще излизаме. Ела с нас.
- Нямам сили. Планирам да се прибера рано и да прекарам тиха вечер. Изтощен съм.
- Разбирам.
- Но вие се забавлявайте. - Той се засмя на себе си. - Много съм скучен. Как въобще се занимаваш с мен.
- Не си скучен. Това, че си зрял и имаш толкова много задължения, които те измарят, не те правят скучен. И аз на твое място щях да бъда същата.
- Но си пропилявам младостта.
- Не е така. Само защото е прието, че като си млад трябва да излизаш по дискотеки и да пиеш, не означава, че и ти трябва да го правиш. За теб може да има друг начин за забавление.
Той ме изгледа продължително.
- Не очаквах да чуя подобно нещо от теб.
- Да, не изглеждам като човек, който би го казал, но е така. Но за мен не е най - приятното нещо да отблъсквам мъртво пияни безделници.
Адам се засмя.
- Когато изглеждаш така, нормално е да ти се лепят всякакви.
- Външният вид явно за всички е най - важен. - Усетих как яд се надига в мен.
- Не, но е важен за повечето.
- Не за повечето, а за всички. Ако не изглеждах така, никой нямаше да ме погледне.
- Човек е устроен така.
- Като пълно нищожество.
- Нямах това предвид, но... .
Адам ме изгледа объркано и усетих, че бях прекалила. Но миналото ми ме беше връхлетяло и се вбесявах от тази несправедливост. Не беше мястото и времето да се ядосвам, затова се опитах да се овладея.
- Хей, защо се ядоса толкова?
- Извинявай, просто ... аз бях по - различна... .
- Каквато и да си била, си прекрасна и не ме интересува друго.
- Благодаря ти.
Малко по - късно си тръгнахме от кафето и отидох на работа. Не спирах да мисля за разговора ни. Опитвах се да се отърся от миналото си, но не можех. Опитвах се да забравя, но спомените ме сковаваха на мястото ми. Извадих от портмонето ми стара моя снимка и я погледнах. Сълзите покапаха - защо не можех да забравя?
добавена на 20.08.2010, 14:39
следваща глава »
|