НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Росица Георгиева > "Изгубена самоличност"

ЧАСТ I (2)

ІV

На другия ден Адам ми се обади.
- Как си?
- Добре... а при теб как е?
- Спокойно, можеш ли да си представиш? - Той се засмя.
- Не. Да предположа ли тогава, че довечера ще те видя?
- За това ти се обаждам.
- Къде ще ме водиш този път?
- На брега.
- НА БРЕГА!? - Толкова се изненадах, че не можах да реагирам спокойно.
- Да. Има прекрасно заведение там.
- Радвам се тогава.
- Ще мина да те взема към 8.
- Добре, ще те чакам.
Заведението наистина се оказа много хубаво. Приготвяха рибата, която си поръчаш, пред теб, правейки от това истинско шоу. След като програмата свърши, двамата се разположихме по - удобно на масата и започнахме да ядем от рибата.
- Какво ще правиш тази уикенд? - Преглътнах хапката и го погледнах.
- Всъщност ще трябва да присъствам на една конференция във Вермонт.
- Звучи приятно.
- Не съвсем. Конференцията ще се състои в дискусии със стари досадни мърморковци, които си мислят, че щом преподават в университет, знаят повече от другите.
- Съжалявам. Не бих искала да съм на твое място. - Усмихнах се и погледнах намръщеното му лице. - Но имаш нужда от почивка, да се откъснеш от Ню Йорк. Имаш много изтормозен вид.
- Благодаря.
- Казвам го, защото се притеснявам за теб. - Хванах леко ръката му. - Нима не съм права?
Той въздъхна.
- Да, предполагам, че си права. - След което се замисли за нещо и се усмихна. - Знаеш ли, след като си толкова загрижена за мен, защо не дойдеш и ти?
- Какво? Шегуваш ли се?
- Не, сериозен съм. Ще е по - приятно да има с кого да си говоря нормално. Хей, нищо предвид, просто приятелска услуга...
- Приятелска услуга... - Подпрях брадичката си с пръст и го изгледах.
- Да, ще платя престоя ти, само ела, моля те. Хм, това прозвуча доста отчаяно.
- Съвсем малко. - Усмихнах се. Лицето му беше придобило невинно изражение. Беше ангелско. - Ще си помисля... . но ми дай малко време.
- Благодаря.
- Нищо не обещавам.
- Ах, каква късметлийка си, не трябва да се занимаваш с подобни неща. Вършиш си работата, която ти харесва, и си живееш живота.
- Не говори така. - Отпих от кафето си. - Не ме убеждаваш да дойда.
Той се засмя. Нима беше възможно някой да има толкова хубава усмивка.
- Ти какво прави тези дни?
- Занимавах се с една програма за защита от кражба на информация.
- Звучи интересно. И как точно действа?
- Принципът е същият, като тези, които са на пазара и които сигурно ползваш и ти, но тези са ново поколение. Блокират всеки, който дори се опита да разбие паролата. Работят с чип, който се прикрепва към компютъра. Те са по - леки от предишните и не натоварват системите.
- Уау, сама ли го разработи?
- Да.
- Може би трябва да ми предложиш нещо и на мен. Конкурентите ми си умират да ме видят повален.
- Това няма да стане. Лично ще се погрижа. - Усмихнах му се и отпих отново.
- Но това ще стане, след като се върнем от Вермонт.
Въздъхнах.
- Добре, добре... ще дойда.
- Супер си.

V

Петък дойде твърде бързо за мен и следобяда тръгнахме на път. Все още не можех да повярвам, че човек, който ме познава от две седмици, ме убеди да прекарам уикенда с него.
- Хей, благодаря ти още веднъж, че ме придружаваш. Това значи много за мен.
- Е, за какво са приятелите. - Усмихнах се.
Притворих очи и се отдадох на размишления. Адам изглеждаше приятен, но се зачудих дали това е истинският той. Бяхме се виждали четири - пет пъти, но да прекараш с някого цял уикенд, си беше доста различно. Притесняваше ме допълнително и фактът, че беше първият път, когато отивам някъде с мъж. Вярно, че нищо не се беше случило все още между нас и технически бяхме само приятели, но изглеждаше, като че той ме харесва, а пък и аз не бях безразлична към него. Зачудих се как ли би трябвало да се държа? Въздъхнах - времето щеше да си покаже.
- За какво се замисли? - Адам ме извади от унеса.
- За... хотела... какво представлява.
- Казаха, че е много хубав. Дори имало и коне за развлечение на гостите на хотела. Около него имало много поляни.
- Супер, значи ще мога да пояздя.
- Ти можеш ли?
- Да, притежавахме ферма и татко ме научи. - Не успях да прикрия болката в гласа. - Но след това я продадохме и се преместихме в Ню Йорк. Бях на 10.
- По времето, когато и аз спрях да яздя.
- И ти ли можеш да яздиш?
- Да, защо?
- Не, просто не мога да си те представя.
Той се засмя.
- Да, идеята за богатите деца е малко по - различна.
- Нямах това предвид. - Усетих бузите ми да пламват.
- Някой ден може би ще разбереш.
- Кое?
- Мен... животът ми... както и да е. Мисля, че пристигнахме.
- Да, имайки предвид, че на хотела има плакат на конференцията, изглежда, че е той.
Той се засмя и изгаси двигателя. Взехме багажа и се регистрирахме.
- Добре, госпожице, вие сте в стая 703, а господинът ще бъде в 705-та. Господине, ще поискам само един подпис на разпечатката за стаите.
- Веднага.
- Разпечатка за стаите ли? - В първия момент не разбрах. - Адам, какво си направил!? - В следващия се ядосах.
- Какво ? Казах ти, че аз ще платя.
- И аз можех да платя...
Взех ключа бясна и се обърнах към пиколото.
- Никол, чакай... .
- Няма какво да чакам. Ти явно си се погрижил за всичко.
- НЕ се ядосвай.
- Не, не съм ядосана. Просто изглежда, че нямам работа тук.
Обърнах се и се качих в асансьора, последвана от пиколото и Адам, който застана до мен.
- Виж, не съм направил нищо нередно. Какво очакваше? Че ще те оставя да платиш?
- Да, така е редно.
- Според кой?
Отворих уста, но думите ми избягаха.
- Както и да е.
Излязох от асансьора и влязох в стаята си. Оставих куфара и се обърнах да затворя, но се блъснах в Адам.
- Ох. Извинявай.
- Виж, моля те, не искам да ми се сърдиш.
- Не ти се сърдя.
Той ме прегърна и се засмя.
- Няма да си тръгна, докато не ми се усмихнеш.
Погледнах го - нямаше начин да му се сърдя. Усмихнах му се и го прегърнах и аз.
- А сега изчезвай, защото искам да се изкъпя.
- Дадено. Като се приготвиш ми се обади да се разходим.
- Звучи добре.
Усмихнах се и затворих вратата след него. Беше много добър. Не бях разбрала как ме накара да се успокоя и да забравя случилото се. Въздъхнах - явно в тази игра играчите бяха двама.

VI

Час по - късно се разхождахме по зелената поляна на хотела, а аз не можех да спра да се усмихвам.
- След този уикенд мисля да си взема отпуска. Нещата се нормализираха.
- Това е хубаво. Значи ще мога да те виждам по - често.
- Точно така. - Усетих как хвана ръката ми и потръпнах от удоволствие.
- Кажи ми, как започна всичко?
- Когато завърших гимназия, осъзнах, че трябва да започна да изкарвам сериозни пари. Но без колеж знаех, че няма да ме вземат никъде, затова реших да започна мой бизнес. Замислих се, кое би се продавало лесно. И стигнах веднага до извода - дрехи. Но не просто дрехи, а евтини дрехи, които да са и с добро качество. В началото се договарях с фабрики, тъй като бях само с парите от събраните чекове. Изненадващо идеята ми се радваше на голям успех. Е, и винаги на жените им се харесва да ги обслужва млад и красив мъж. - Той се усмихна. - След това започнах да изкупувам и маркови дрехи, да наемам дизайнери до бума ми през 2007, когато разбих конкуренцията.
- Наистина съм впечатлена. Постигнал си невероятен успех.
- Е... може да се каже...
- Какво има? Като че ли не си доволен?
- Хм, не мога да повярвам, че ще го кажа, но не се радвам на такива успехи. За мен това си е просто бизнес. За мен други неща са по - важни.
- И все пак, може би това е делото на живота ти, нима не те интересува.
- Какво да кажа, това е просто за осигуряване на пари. Пари, без които не можем.
- Разбирам.
- Просто за мен семейството е най - важно. Да знаеш, че вечер ще се прибереш в уютен дом, ухаещ на домашно приготвена вечеря и жена ти ще те посрещне с целувка. И изведнъж целият ти стрес да изчезне и да се отпуснеш и да прекараш една спокойна вечер. А няколко години по - късно и около теб да тича някой малчуган. За мен това е най - важното.
Погледнах го и не успях да преглътна. Усетих как сърцето ми ускорява - 29 години си мечтаех за това... това беше идеалистичната ми представа за моето семейство. Нима наистина съществуваше такъв мъж?
- Хайде стига... - Засмях се нервно. - Шегуваш се с мен, нали?
- Можем да вечеряме в ресторанта на хотела.
В този момент телефонът му звънна.
- Ох, работа е.
- Мислех, че нещата са се нормализирали и искаш да си починеш?
- Да, казах им да не ме търсят.
- Дай ми телефона, аз ще говоря.
- Секретарката ми е.
- Добре, аз ще говоря с нея, дай ми телефона.
- Не... мога...
Взех телефона и хукнах да бягам.
- Ще трябва да ме хванеш, ако го искаш.
Засмях се, когато видях усмивката му. Хукна след мен и за мое съжаление успя да ме стигне бързо и ме събори на земята върху него. Оказа се обаче, че без да разбера съм вдигнала и двамата чухме объркания глас на секретарката.
- Ало да... - Адам взе телефона, но не ме пусна да се изправя.
- Господине, къде е папката със заплатите на служителите.
- НЕ ти ли казах да не ме безпокоиш. - Адам се изнерви.
- Да, но вие винаги така казвате... .
- Във второто чекмедже на бюрото ми е.
- Благодаря ви.
Адам метна настрани телефона и въздъхна.
- Трябваше да те послушам.
Изведнъж ме преобърна и ме покри с тялото си.
- Казах ти да не вдигаш.
- Но ще трябва да ти измисля наказание, че ми го измъкна от ръцете.
Усетих как се задъхвах. Гледах очите му и не мислех за нищо. Съзнанието ми се замъгли, а когато се усмихна сърцето ми заглуши всяка мисъл. Наведе се леко към лицето ми и тъкмо, когато притварях очи в нетърпение за целувката, той се изправи и ме дръпна заедно с него. Погледнах го невярващо.
- Хайде да ядем.
Ударих го и седнахме на маса за двама. Но почти веднага бяхме забелязани от участниците в конференцията и уединението ни беше нарушено.
Когато приключихме с вечерята, Адам остана с тях да дискутират конференцията, а аз се качих в стаята си. Останала сама, потънах в мисли. Седнах на канапето до прозореца с чаша сок и се загледах на вън. Животът ми в момента беше весел, но аз все още бях глупачката, мечтаеща да се влюби, да има семейство и да води спокоен живот. Дали любовта наистина съществуваше, или просто беше илюзия, поддържана от хората, които имаха нужда да вярват в нея. И ако не съществуваше, тогава защо продължавахме да подхранваме този фарс?
- Никол!?
- Адам! - Подскочих стреснато. Не очаквах да се върне толкова скоро.
- Барманът ми каза, че има много добър клуб на две преки. Мислех си да го пробваме?
- Това е малко неочаквано...
- Нали все казваш колко добре си изкарваш с Даян, че реших да излезем заедно.
Изгледах го учудено.
- Добре. Но ще ми трябва време да се приготвя.
- Няма проблем. Ще отида да се приготвям и ще те чакам на бара.
- Чудесно.
В момента в който затвори вратата се зачудих какво да облека. Нима Адам щеше да се позаинтересува какво бях облякла? След като вече ме беше довел за уикенда със себе си, значи ме харесва, така че нима имаше значение, какво носех? Адам изглежда не се интересуваше от тези неща. Изсмях се на абсурдността - той все пак беше мъж, естествено че се интересуваше. Сложих си къса червена рокля и обух високи черни сандали. След това се заех с грима. Гледах да не се бавя, защото не исках да ме чака. Пропуснах някои от процедурите си по приготвяне, за да сляза по - бързо в бара. И ето, че когато ме видя, погледът му блесна.
- Прекрасна си.
- Благодаря ти. Това успях да постигна за кратко време. - Усмихнах се и го погледнах палаво.
Барът не се оказа особено добър - поне на фона на тези, които посещавах в Ню Йорк. Но след втория коктейл притесненията ми паднаха. Накарах Адам да стане и прекарахме няколко часа в танци. Беше добър танцьор и успяхме на няколко пъти да привлечем погледите на околните. Но ние се интересувахме само от погледите на другия. Те се пресичаха рядко, но в тези моменти, въздухът се наелектризираше и се изпълваше с неизречени, но показани страст и чувства. Така продължихме докато не ни казаха, че затварят заведението.
- Какво!? Не може да бъде!
- Та само 3 часа е!
Но никой не чу протестите ни и няколко минути по - късно си тръгнахме.
- Беше ми много приятно. Мисля, че занапред ще излизам по - често с теб. - Адам ме прегърна леко.
- Аз съм забавен човек.
Влязохме в хотела и пред вратата на стаята ми Адам ме погледна.
- Какво ще правиш?
- Не знам, но не ми се спи.
Адам се усмихна и ме погледна.
- Нима не си уморена?
- Не, свикнала съм...
- Е, съжалявам, но аз не мога да стоя на краката си.
- Разбирам те.
Целунах го по бузата и влязох в стаята. Сипах си чаша сок и седнах на канапето. Не можех да повярвам, че Адам дори не ме беше целунал. Нима съществуваха такива хора - такива мъже, на които първата мисъл при вида на жена не беше да правят секс?

VІI

На сутринта, когато се събудих, с изненада установих, че съм си в леглото, но не си спомнях да съм си лягала в него. На масата чашата ми седеше пълна. Помислих известно време, но не можах да се сетя какво се беше случило. Облякох се и тъкмо когато щях да тръгвам да закуся, на вратата се почука.
- Добро утро.
- Адам, здрасти. - Усмихнах му се широко и му направих жест да влезе.
- Как спа?
- Добре, но не мога да се сетя как съм си легнала.
- Да, аз си позволих волността да те преместя. Дойдох да видя дали не ти се пие кафе долу, беше отключено и когато влязох, видях, че си заспала на канапето. Не можех да те оставя там и затова те преместих. Надявам се, че няма проблем.
Усмихнах се на смутената му физиономия и го целунах по бузата.
- Благодаря ти.
- За нищо. Искаш ли да закусваме?
- Бях тръгнала натам.
- Чудесно.
Слязохме в ресторанта и избрахме първата свободна маса.
- Мислех си днес да пробваме конете.
- Четеш ми мислите. Само се надявам да не падна. - Засмях се на появилата се усмивка.
Закусихме набързо и се разбрахме да се преоблечем и който е първи да вземе другия. Така половин час по - късно се качихме на конете и излязохме извън базата на хотела.
- Там виждам една хубава поляна.
- Да отидем. - Съгласих се и се усмихнах. - Да се надпреварваме.
- Хм, глупава идея.
- Защо?
- Защото ще те бия! - Още не беше свършил изречението, когато пришпори коня си и ме задмина.
- Мамиш!
Засмях се и също пришпорих моя кон. Успях да го изпреваря, но в този момент коня ми се подплаши от нещо и ме хвърли на земята. Затворих очи, опитвайки се да се успокоя от уплахата. Чувах Адам да ме вика, но не му обърнах внимание. Бях се съсредоточила върху появилата се болка в глезена ми.
- Никол, добре ли си?
Отворих очи, когато се усетих в ръцете му.
- Да, но мисля, че си изкълчих глезена.
Усмихнах му се леко.
- Трябва да те види лекар.
Взе ме на ръце и ме качи на коня си, след което се качи и той.
- Ами моят кон?
- От хотела ще го върнат. Хвани се за мен.
Тъй като бях седнала странично, се гушнах в него и притворих очи. Не усещах болката, докато не стигнахме хотела. Адам ме взе на ръце и ме занесе в стаята ми, след което извика и лекар. Както и бях предположила, бях си изкълчила глезена и той ми даде шепа хапчета, които ме приспаха.
Когато се събудих, открих бележка от Адам.

"Трябва да се приготвям за конференцията и за гала вечерята. Оправяй се, ще мина при първа възможност.
Адам"

Изкъпах се и въпреки болката реших да отида поне на вечерята. Не исках да оставям Адам сам в ръцете на онези досадници. Облякох роклята, която си бях приготвила, и се гримирах, но болката в глезена се засили. Въпреки това реших да направя опит. Куцукайки отидох до залата, където всички живо дискутираха конференцията, но при появата на първите хора си оправих походката. Видях Адам и му се усмихнах. Той също се усмихна и дойде при мен.
- Защо си станала? Уау, изглеждаш превъзходно.
- Нима искаш да те бях оставила сам с тях. - Усмихнах му се леко.
- Не, в момента ме спаси, но се притеснявам за глезена ти.
Приближих устни до ухото му и му прошепнах.
- Недей.
Той ми се усмихна и ме заведе на масата ни. Представи ме на останалите и завързахме повърхностен разговор. Обаче в един момент глезенът ме заболя до такава степен, че нямаше начин да изтърпя болката.
- Добре ли си? - Адам се наклони към мен и ме хвана за ръката. - Пребледня цялата.
- Глезенът ми... .отведи ме в стаята ми, моля те...
Той ме подхвана под кръста, извини се на останалите и ме заведе до стаята.
- Упорита си. Трябваше да лежиш.
- Да, съжалявам. Просто не исках да те оставя сам. - Глътнах две хапчета и седнах на леглото. - Както и да е, явно ще трябва да прекараш остатъка от вечерта с тях.
- Няма.
- Какво?
- Няма да се върна долу.
- Защо.
Изправих се и застанах пред него.
- Твоята компания ми е по - приятна.
Той ми се усмихна и ме целуна.
- Мисля, че това не е много приятелски. - Усмихнах му се.
- И без това не бяхме много добри приятели.
Той ми се усмихна с неговата невинна усмивка и отново ме целуна, но с толкова страст, че сърцето ми се разтуптя. Понечих да му съблека ризата, но ме спря.
- Не, не бързай. Искам всичко да бъде както трябва.
След което ме целуна отново, но този път нежно. Бавно свали една по една презрамките на роклята ми, след което с леко замъглен поглед съблече ризата си и ме дръпна да падна върху него на леглото. Тялото ми отговаряше на всяка негова целувка, с която той го изучаваше всяка част от мен, оставяйки парещи следи по кожата ми, карайки ме да потръпвам при всеки един допир. Впих пръсти по гърба му , докато слизаше надолу по тялото ми. Целувките му ставаха все по - настойчиви, все по - искащи, все по -впиващи се в кожата ми, докато аз оставях следи по гърба му от нарастващата ми възбуда. С надигаща се страст впих ръце в косата му и прехапах устни, очаквайки онзи върховен момент. Но той не бързаше - беше внимателен, нежен и се наслаждаваше, предавайки удоволствието и на мен, водейки ме до нови непознати наслади. Никога досега не се бях чувствала така с никой от мъжете, с които съм била. Малко по -късно се отпуснах задъхана до него. Въпреки това не се бях наситила. Нито пък той. Той продължаваше до момента, в който се отпуснах примряла в ръцете му, не можеща да поискам още. Така заспах в прегръдките му, чувствайки се защитена от щит нежност.

добавена на 20.08.2010, 06:43

«предишна глава

следваща глава »