ЧАСТ I (3)
VІІI
На другия ден когато се събудих, Адам ме беше прегърнал. Целунах го, но в този момент се сепнах, защото го събудих.
- Извинявай.
- Недей. Няма по - добър начин да ме събудиш.
Усмихнах се и го целунах отново.
- Не искам да си тръгваме от тук.
- И аз, но след малко трябва да освободим стаята. - Адам си погледна часовника.
- Ох, тогава да отидем да закусим, а?
- Да, гладен съм. - Той ми се усмихна. - Снощи ме умори.
- Аз теб? По - скоро обратното. - Засмях се и се изправих с неохота.
Слязохме в ресторанта и установихме, че повечето участници си бяха тръгнали. Взехме си закуска. И двамата не знаехме какво да кажем. Усещането, което витаеше във въздуха беше достатъчно.
- Искам да видя майка ти. - Не знам откъде ми хрумна това.
- Сериозно ли?
- Да.
- Можем довечера да се отбием.
- Чудесно. - Той не откъсваше поглед от мен. - Какво?
- Нищо. Просто никой досега не е искал да се замесва в тъжната ми история.
- Е, винаги има първи път, нали?
Усмихнах се и хванах ръката му.
- Страхотна си.
- Не, ти си страхотния.
По обяд тръгнахме от хотела, но закъсняхме по пътя. Затова и когато Адам ме остави в апартамента ми, имах време само да се изкъпя и преоблека, когато той дойде да ме вземе. Беше видимо щастлив и знаех причината. Беше чувствителен. Усмихнах се на себе си и слязох от колата пред красива къща с поляна, обсипана с цветя. Адам ме пусна да вляза вътре, идвайки след мен. Но не бях подготвена за това.
- Това е майка ми. - Той хвана ръката ми.
Жената, която стоеше пред мен, беше в инвалидна количка. Усмихна ми се и подаде треперещата си ръка.
- Мамо, това е един много специален човек. Това е Никол.
- Хубаво момиче, синко. Наведи се, мила, да те прегърна.
И в момента, в който се приближих до нея,, тя ме притисна. Този мил жест ме накара да я почувствам близка.
- Приятно ми е, госпожо.
- А, остави тези официалности. Щом Адам те е довел, значи си добро момиче. Наричай ме Елеонора.
- Надявам се да не го разочаровам.
- Няма, скъпа, напълно съм съгласна с Адам. Всичко, което ми е говорил за теб, е вярно.
Погледнах Адам с леко стреснат поглед. Какво ли е говорил за мен? Ами ако е казал нещо, което тя не одобрява? Трябваше да го питам после.
- Мамо, искаш ли да сложа да вечеряме.
- Добра идея. Не искам да държим Никол гладна. И без това е толкова слаба.
- Не, не се притеснявайте... аз...
- Приготвили сме вечеря, така че не се притеснявай.
- Тогава ще дойда да ти помогна.
- Добре.
Двамата отидохме в кухнята и той ми подаде чиниите.
- Не знаех, че можеш да готвиш.
- Ами... след като баща ни ни изостави след инцидента с мама, нямаше кой да го прави.
- Съжалявам. - Прегърнах го през кръста и го целунах нежно. - Какво се случи, ако не е прекалено болезнено за теб?
- Преди 15 години майка излезе до магазина и я блъсна кола... - Той въздъхна. - Остана инвалид.
- Нищо ли не може да се направи?
- Казаха, че прекалено голям е рискът да не се събуди, тъй като сърцето й може да не издържи. След като разбра това, баща ми не можа да го понесе и месец по - късно просто си тръгна.
- Това е най - подлото нещо, което някой може да направи.
Усетих как сълзите ми започнаха да се стичат. Адам се изненада и ме прегърна.
- Извинявай, не трябваше да ти разказвам.
- Не, просто... съжалявам. Понякога съм такова бебе.
- Просто си чувствителна. - Той ме целуна. - Това ми харесва.
Не знаех какво да кажа. Притиснах се в него и се замислих. На 15 години той е поел грижата за някой друг. И ето ме мен - имах нормално детство и въпреки това не бях говорила с родителите си от три години.
- Хей, добре ли си? - Той ме погали по бузата.
- Да, просто си мислех колко ли трудно ти е било да се справяш с всичко. Имам предвид не само, че си поел грижата за майка си, но и как сте се справяли с финансите и всичко останало.
- Баща ми ни пращаше всеки месец чек. Отначало отказвах да ги използвам, започнах работа, но парите все не стигаха, а и мама се нуждаеше от лекарства. Затова преглътнах гордостта си и така... По това време вече се бяха събрали някакви чекове и следващите ги спестих. Завърших гимназия и със събраните пари...
Сепнах се, когато спря, но в този момент видях майка му и болката в очите й.
- Адам е най - добрият човек, който познавам. И не го казвам, защото е мой син.
- Мога само да потвърдя думите ви и да кажа, че човек става такъв, какъвно го възпитат родителите му.
Тя само се усмихна и се замисли.
- Да сядаме, какво ще кажете? - Адам се усмихна и целуна майка си, след което я заведе до масата.
Тримата седнахме и когато започнахме да си говорим, като че ли бях попаднала в друга реалност. Двамата бяха толкова близки, както никой друг, когото познавах. Усетих тежест в гърдите си и сълзите ми напираха да потекат.
- Хей, добре ли си?
Адам ме гушна, когато останахме сами. Бяхме на дивана и аз потърсих за пореден път закрила в него.
- Двамата с майка ти сте толкова близки...
- Да, тя е единственият ми близък човек до мен... допреди ти да се появиш. - Целуна ме по челото.
- Никога не съм знаела какво е да си така близък с някого, какво е да имаш семейство...
- Не си се разбирала с вашите?
- Баща ми прекарваше времето си в пиене, а майка ми в това да стои далеч от къщата. Аз бях само дете и често забравяха за мен.
- Ами сега? Нищо ли не се е променило? - Усетих как ръцете му ме притиснаха към него.
- Чух, че баща ми е спрял да пие.
- Чула си?
- Не съм ги виждала от три години.
- Уау, трябва да промениш нещата. Повярвай ми после ще съжаляваш.
- Да, един ден ще отида да ги видя.
- НЕ, недей да отлагаш. Не знаеш колко добре ще се почувстваш.
- Ти прости ли на баща си?
- Да простя... може да се каже. Говорим си от време на време. И това е нещо.
Притиснах се в него и го целунах.
- Искаш ли да си лягаме?
- Да.
Тази вечер заспах с мисълта за родителите си.
IX
- Как е най - красивата жена на света?
Беше обикновен четвъртък и Адам ми беше звъннал, сварвайки ме да привършвам с чистенето.
- Добре съм, а как е най - добрият мъж на света?
- Мислех си за теб. - Той се засмя. - Свободна ли си?
- Да, в апартамента съм.
- Добре тогава, ще дойда при теб.
- Ще те чакам.
Изненадах се - не се беше случвало досега Адам да идва при мен по средата на деня. Още повече, че прекарахме вечерта заедно. Затова и когато дойде го изгледах, опитвайки се да установя какво се е случило.
- Искам да поговорим. - Той ме накара да седна на дивана. Сърцето ми щеше да изскочи.
- О, не.
- Не, не си мисли това. - Той ме целуна.
- Не мога да спра да мисля за това, което ми каза за родителите си онзи ден.
- Какво!? Не е голяма работа, повечето хора имат проблеми с родителите си.
- Точно там грешиш. Голяма работа е. Виж, намерих родителите ти и сега те те чакат отван, за да говорят с теб. Съжаляват за всичко.
- Какво!? Казах ти, че не съм готова за това.
- Никол, чуй ме. Това е шансът ти да поправиш нещата и да вкараш спокойствие в живота си. Прекарах 20 години без един родител и не знаеш колко хубаво е когато си го върнеш. Твое е решението - или говори с родителите си, или продължи да живееш с тежестта, че не си ги виждала с години.
Изгледах го продължително. Какво правеше с мен? Когато бяхме заедно, изпитвах желания, които никога не бях изпитвала. Нима беше възможно да съществува толкова добър човек?
- Обичам те, нали знаеш?
- Вече знам. - Той ми се усмихна и ме целуна. - И аз те обичам. А сега какво ще кажеш?
- Доведи ги.
Сълзите ми покапаха мигновено, когато видях родителите си.
- Никол... моя малка Никол...
Майка ми ме прегърна силно.
- Мамо, радвам се да те видя. Татко... ела де те прегърна.
Баща ми ме изгледа невярващо.
- Не знаех дали искаш. Не бях добър баща...
- Да, но си моят баща.
В този момент ме връхлетя силата на думите ми. Това бяха моите родители и аз ги обичах. Прегърнах ги силно и се усмихнах. Видях с периферното си зрение как Адам излезе тихо от апартамента, оставяйки ни сами.
- Кой е този добър младеж? - Баща ми ме погледна.
- Това е Адам. Много важен човек за мен... Аз...
- Влюбена си, нали?
- Да.
- Ах, нашата малка дъщеря се е превърнала в прекрасен човек...
Замислих се в думите на майка ми. Колко много грешаха. Дали ако разберяха в какво се бях превърнала, щяха да могат да го преглътнат? Отхвърлих тези тежки мисли и прекарах един прекрасен ден с родителите си. Успях да ги убедя да останат известно време, а вечерта поканих Адам на вечеря. Не бях предполагала колко прав е бил. Докато вечеряхме, осъзнах колко изпълнена с живот и любов бях. Беше прекрасно да имаш семейство.
X
На другия ден станах рано и се измъкнах тихо от апартамента. Трябваше да отида до работата, като планирах докато другите се събудят и си поговорят, аз да се върна. Ако знаех колко много ще се вбеся, може би нямаше въобще да отида. Така когато се върнах в апартамента не можех да прикривам яда си.
- Какво е станало?
- Нищо, в работата ме ядосаха страшно много. Взели са друг колега за един... проект и са ме отстранили. Бясна съм...
Адам ме прегърна и ме целуна.
- Не се ядосвай. Ще им покажеш, че си най - добрата.
- Знам. Но просто се вбесих.
- Искаш ли да дойдеш с мен да се разсееш?
- Къде?
- В компанията ми. Нали искаше да видиш как работи.
- С удоволствие.
Прегърнах го и се усмихнах.
- Ето това вече е нещо. Тя се усмихна. - Адам ме целуна.
- Мамо, тате, ще се върнем скоро.
- О, не се притеснявайте за нас. Младежите трябва да си правят техните неща. Ние ще се оправим.
Усмихнах им се и се обърнах към Адам.
- Да тръгваме?
- Добре. Довиждане, няма да се бавим. Само ще я разведа.
- Чао, деца.
Засмях се и тръгнахме. Когато влязохме в огромната сграда, аз онемях.
- Всичко това твое ли е?
- Ами, има и доста под наем, но 40 етажа са мои, да.
- И си само на 35. Нямам думи.
- Явно в това съм имал късмет.
- Явно...
Засмях се и го прегърнах. Разведе ме навсякъде и когато стигнахме до главните офиси, бръкнах в чантата си.
- Сладур, нося ти програмата за защита. Дай я на служителите ти от техническата поддръжка и те ще я сложат.
- Благодаря ти.
- Да, нали си бяхме говорили за това.
Усмихнах се и продължихме с обиколката. Когато минавахме по единия от етажите, той изведнъж ми направи знак да го изчакам.
- Ей сега идвам.
- Но къде...
- Искам да оставя програмата на техниците и да я инсталират веднага.
- Наистина ли? - Усетих как от вълнение едва проговорих.
- Естествено! Нима се съмняваше в мен?
- Просто не очаквах толкова бързо да...
- Та ти си една от най - добрите...
- Не , не съм толкова добра...
- Никол, недей да скромничиш и да се подценяваш.
И преди да успея да кажа каквото и да е, Адам ме целуна бързо и изчезна в един от кабинетите, оставяйки ме замислена над думите му. Явно каквото и да правех, колкото и да се стараех, винаги щях да бъда неуверена. Въздъхнах, какво ли обучение трябваше, за да придобия самочувствие?
- За какво се замисли? - Неочаквано Адам ме измъкна от мислите ми.
- За мои неща.
- Хм, не искам да виждам тази физиономия отново.
- Каква физиономия? - Изгледах го недоумяващо.
- Тази, която беше направила преди малко, докато мислеше. Беше тъжна... много тъжна.
- Извинявай.
- Няма за какво да ми се извиняваш, просто не искам да тъгуваш.
- Щом си до мен, няма.
- Хайде да ти покажа моя офис. Той е на горния етаж.
Довършихме обиколката, след което прекарахме няколко часа в разговори, докато не усетихме гладът, който напираше. Отидохме в ресторанта на втория етаж и хапнахме набързо. Надвечер излязохме от компанията.
- Хайде да се поразходим.
- Добре. Къде искаш да отидем? - Той ме погледна изненадано.
- Няма значение... просто искам да повървим заедно.
Той ме прегърна и двамата се спуснахме надолу по девето авеню без да пророним и дума. Вдишвах свежия въздух и постепенно усетих как скованото ми тяло се отпуска.
- Това не е ли неловко?
- Кое? - Погледнах към обърканото му изражение.
- Двамата да вървим, без да обелим нито дума.
- Не... когато двама души са наистина близки и свързани, няма нужда от думи.
- Мислиш ли?
- Да. Понякога и самото мълчание казва всичко, което трябва да бъде казано.
- Може би си права.
- Иначе, бях се замислила за нощта.
- За нощта. Имам чувството, че те не мога да те разбирам понякога.
- Нощта изкарва всичко лошо на показ. Всички престъпления... всички грехове... всички лоши помисли... мракът допълва лошотата, а на сутринта хората си мислят, че никой не знае за деянията им. През нощта дори и един добър човек лесно преминава границата.
- Така е. Виждала ли си Ню Йорк през нощта? Имам предвид преди зазоряване - когато е най - тъмно.
- Няколко пъти... - Поклатих глава.
- Дам, веднъж пред мен застреляха жена... беше към 4 сутринта и се прибирах от едно момиче... от тогава насам не искам да се срещам с този град през нощта.
- Да, човек е много податлив на лошото. Много лесно може да премине тънката граница.
- Но откъде се замисли за това?
- Имам си своите причини. Всеки има минало, нали?
- Да. Но живеем в настоящето, така че не искам да мислиш за подобни неща - те само те натъжават.
Целунах го и тръгнахме обратно.
- Дайте парите и няма да пострадате.
Някакъв мъж се появи зад нас. Обърнахме се към него и застинахме за няколко секунди при видя на пистолета.
- Спокойно... - Адам протегна ръка към него, опитвайки се да го успокои.
- Не ме баламосвай - давай парите.
Видях го да бърка за портфейла си и го погледнах ядосано. Странно, но бях парализирана - всички уроци по самозащита се бяха изпарили. Исках да реагирам, но тогава действието се разви пред очите ми. Подавайки му портфейла, Адам го хвана за ръката и мигновено изби пистолета. След това го хвана за якето и го блъсна в стената.
- Съветът ми е да бягаш, преди да съм викнал полицията. Извинявай, Никол, би ли взела пистолета? Не искам да му минават глупави мисли през празната му глава.
След като изпълних казаното, Адам пусна крадеца и двамата видяхме как хукна да бяга.
- Откъде си научил да се отбраняваш?
- Дълга история... свързана е със простреляната жена.
- Да, мислех, че ще го удариш за урок.
- Не.
- Но защо? - Погледнах го учудено.
- Защото това ще бъде нападение. Едно е да се защитиш от нечия атака, друго е да го удариш - това те прави същия като него.
- Не е вярно.
- Нима!? Не ставам ли същия като него, ако го бях ударил, когато беше опрян в стената беззащитен?
- Но той можеше да ни убие.
- Да, но после можех аз да го направя.
Продължихме по улицата. Нима отново беше прав. Нима имаше хора, които не бяха способни да отвърнат на удара с удар? Незнайно как осъзнах, че бях започнала да му разказвам за детството си. Колко лесно ме предразполагаше да говоря.
Когато се разделихме, не можех да спра да мисля за Адам. Чувствах се толкова спокойна, когато бях с него и съумявах да се държа по - естествено. Споделях мисли, дълбоко подтиснати в душата ми. Но докога щеше да продължава това? Не биваше да си позволявам да се увличам, защото щях да страдам. А беше толкова лесно да споделям пред него. Защо ли не го познавах при други обстоятелства?
Тъгата ме потисна и си сипах чаша уиски. Трябваше да забравя бързо. Как можеше Адам да беше толкова наивен за хората? Не можех да си представя човек, който да не се отнася подозрително хората, да не се опитва да ги използва? Дали не беше друг - дали не се представяше за такъв, а всъщност всичко да е една маска!? Та нали аз бях с маска. Нали аз го лъжех - защо той да не прави същото? И изведнъж ме порази мисълта, че това ми беше хрумнало едва сега. Учудвах се на Адам, че не се съмнява в хората, но нима аз не бях оставила всякакви задръжки и подозрения относно него? Бях го приела за нищо неподозиращ, невинен и добър, но дали това беше така? Изсмях се - естествено, че не се преструваше. Личеше си в погледа му. Беше толкова заблуден относно мен. Но това скоро щеше да се промени.
ХI
- Здрасти! - Усетих как пулсът ми се ускорява, когато го чух по телефона.
- Как си?
- Страхотно.
- Искам да те видя.
- Проблем ли има?
- Не, просто имам нужда да те видя.
- Ние сме тук с Даян, така че ела.
- Добре, ще дойда след малко.
Станах от дивана и подскочих от радост.
- Никол, какво ти става!
- Ох просто много се зарадвах. Най - накрая ще се запознаете.
- Значи ще дойде тук?
- Да.
И като потвърждение на вратата звънна.
- Това е бързо. - Даян се усмихна. - Явно си го омаяла здраво.
Изтичах до вратата и му се метнах на врата, дарявайки го със силна целувка.
- Радвам се да те видя. - Опитах се да се отдръпна, но той не ме пусна.
- И аз.
След като ме целуна, двамата влязохме в хола, където Даян седеше в очакване.
- Скъпи, това е Даян.
- Приятно ми е. Толкова съм слушал за вас, че имам чувството, че ви познавам.
- Същото важи и за мен. Затова защо не минем на ти.
- Искате ли кафе?
- Да.
Знаех, че трябва да отида до кухнята, но не можех да откъсна ръце от него. Бях го прегърнала и поемах от парфюма му.
- Аз ще ти помогна. - Даян ме изгледа продължително.
- Първо искам да ти покажа какво си купих. - Погледнах към Адам.
- Добре. Какво е?
Отидох в спалнята и измъкнах новата рокля от торбата. Върнах се бързо и я положих върху себе си.
- Харесва ли ти?
- Да, страхотна е. - Той ме прегърна. - Толкова си сладка.
- Какво? Какво направих?
Чух въздишката на Даян и се усетих, че това поведение не е препоръчително.
- Никол, хайде да направим кафето.
- Добре.
Оставихме недоумяващия Адам сам и отидохме в кухнята.
- Какво ти става!? - Даян беше изнервена.
- Нищо, защо? Какво толкова, ако покажа малко емоции.
- Никол, държиш се като пълна лигла!
- Какво значение има, след като ме харесва такава?
- Не съм те учила на това.
- И какво от това!? Това ми идва отвътре, така се държа.
- Да ти напомня ли, че заради това беше в продължение на 26 години сама!
В този момент сълзите ми покапаха. Не можех да повярвам, че го изрече.
- Знаеш ли какво, Даян, ще се държа както мога. Явно съм такава... има неща, които не се променят.
- Ще се провалиш.
Избързах сълзите си и въздъхнах. Отново се появи онази тежест в гърдите ми.
- Няма.
Вратата се отвори и влезе Адам.
- Какво става? Никол, плачеш ли?
- Не, нещо ми влезе в окото.
- Щом не искаш да ми кажеш, няма да настоявам. Както и да е, обадиха ми се от офиса и трябва да тръгвам, съжалявам.
- Жалко. Но тръгвай.
- Ще се чуем по - късно.
- Да.
Изпратих го до вратата и когато останахме сами, той ме прегърна.
- Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш, какво стана?
- Всичко е наред.
Знаех, че Даян слуша, а пък и нямаше как да му разкажа. Той ме целуна и си тръгна.
добавена на 20.08.2010, 14:57
«предишна глава следваща глава »
|