НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Росица Георгиева > "Изгубена самоличност"

ЧАСТ ІІ (1)

Цял живот се опитвах да бъда умна. Цял живот се опитвах да бъда забелязвана. Цял живот оставах в сянката, приютила невзрачните хора като мен. Много говорех, но никой не го интересуваше какво казвах. Косата ми беше винаги прекалено бухнала във всички посоки и предизвикваше доста подигравки. Бях и ниска, леко закръглена, а това определено не се харесваше на мъжете. И въпреки че бях на 26 изглеждах на 36. В общи линии не бях типичното задръстено момиче, на което се подиграват - бях по-зле. Но това се промени. Запознах се с една жена на 27 август 2006 година, докато пазарувах в един мол. Още помнех думите й.
- Извинявай, че се меся, но наистина ли ще купиш тази кремава блуза? - Изгледах я в недоумение, опитвайки се да си спомня дали не я познавах отнякъде. - Просто си мислех, че на жена като теб би отивало повече нещо по-набиващо се на очи.
- Жена като мен!? - Все още не проумявах как може някой, който току що ме е видял, да ме определя.
- Да. Ти си очевидно умна и имаш прекрасна усмивка. А на кафявите ти очи би отивало нещо друго. Мисля, че цветът за теб е зелено. Както и да е, исках само да го кажа.
И преди да успея да кажа каквото и да е било, тя ми се усмихна и си тръгна. Неволно оставих блузата и продължи да обикалям.
Да, това съм аз - Никол Филипс и това е моят живот, който по принцип бих могла спокойно да нарека скучен и безличен, ако не беше заради тази жена, която го преобърна изцяло. И ето ме сега разказваща новата история на моя живот, изпълнена с множество обрати.

І

Щях да съм забравила онази загадъчна жена, ако по-късно не я бях видяла на касата. Беше пред мен, един човек ни делеше и аз изпитах желание да говоря с нея. Набързо платих и тръгнах. Тя явно беше разбрала това, защото беше намалила ход, така че да мога да я настигна. И наистина, когато се изравних с нея, тя ми се усмихна.
- Виждам, че сте си купили нещо. Радвам се.
- Ъъъ, да благодаря. - Не очаквах тя първа да ме заговори. - Слушайте какво, защо не отидем някъде на кафе.
- Сигурна ли сте?
- Да, ще ми бъде приятно да си поговорим. - Усмихнах й се широко.
- Щом като е така...
Двете се отправихме към кафето в мола. Когато седнахме, тя ми се усмихна дружелюбно и си подаде ръката.
- Името ми е Даян, приятно ми е.
- Аз съм Никол. Искам да ти благодаря за съвета. Явно вече съм свикнала до такава степен да съм незабележима, че не ми правят впечатление и безвкусните дрехи. Останалите дрехи ми се виждат прекалено натрапчиви. - Усмихнах се на смръщения й поглед. - Както и да е...
- Не, разбирам те. Ще ти кажа нещо - и аз бях като теб.
Изсмях се.
- Малко ми е трудно да си те представя така...
- Е, може би е така, но аз наистина бях доста различна. Затова и когато видя момичета като теб, изпитвам желание да им помогна.
- Момиче?
- Хм... след известно време ще разбереш наистина какво е усещането да си жена. - Тя ми се усмихна.
- Уау, само не виждам как ще стане. И какво е било това нещо, което те е променило така? Може би и аз бих могла да се променя.
- Искаш ли да се промениш?
- Иска ли питане. Погледни ме... аз съм посмешище... с тази рошава коса и лице, покрито с пъпки... - Засмях се нервно.
- Не говори така. Имай уважение към себе си. Как искаш другите да те ценят, ако ти сама не се цениш? Е, няма да е зле, естествено да си оскубеш веждите, но това после.
Погледнах я и не можах да отговоря.
- Иска ми се да прекарвам повече време с теб... - Въздъхнах тъжно.
- Сериозно ли?
- Да. Възхищавам се на хора като теб.
- Как можеш да го казваш при положение, че не ме познаваш.
- Познавам хората като теб. - Тя се засмя.- Какво? Какво казах?
- Нищо, просто мина време, откакто съм чувала някого да говори така.
- Съжалявам.
- Не, не се притеснявай.
- Съжалявам, ако съм любопитна, но какво работиш?
- Работя в отдел Човешки ресурси в една компания. В общи линии набирам персонал. Когато намеря подходящ човек, го представям на шефовете и ако и те го одобрят, го назначаваме. След това провеждам обучението и го въвеждам в съответния отдел.
- Уау, звучи интересно.
- Нямаш си и представа. - Отново загадъчната усмивка заигра на лицето й. - Ами ти, какво работиш?
- Ах, завършила съм програмиране, но така и не мога да започна работа в тази насока. Затова сега съм секретарка. - Странно, но на лицето й се появи голяма усмивка. - Мечтата ми беше да създавам и разработвам програми.
- Трябва да ми покажеш някое твое творение.
- Сериозно ли искаш да видиш някоя от моите програми?
- ДА, защо постоянно се изненадваш, че проявявам интерес?
- Защото никой до сега не го е правил.
- Е, нещата може би ще се променят за теб.
- В смисъл?
Тя само се усмихна, след което извади портомонето си.
- Трябва да тръгвам, но искаш ли да се видим пак?
- Определено. Толкова се радвам. Съжалявам, просто не мога да се сдържа.
- Дай ми номера си и ще ти звънна.
Веднага надрасках на салфетката цифрите и й я подадох усмихната.
- Беше ми приятно, Никол, и ще се видим.
Тя ме прегърна бързо и тръгна.
- Чао, приятен ден, Даян.
Загледах се след нея замечтано. Какво ли се беше случило преди малко?

ІІ

Няколко дни по-късно започнах да се питам дали не съм сънувала онази жена. Отчаянието започна отново да ме обзема. Толкова ли скучна бях, че никой не искаше да ми бъде приятел, да ме изслуша, да споделя? Защо не можех да срещна един, само един човек, с когото да се сближим и да си паснем? Стигнах до заключението, че бях прокълната цял живот да бъда сама, да се възхищавам на красивите жени, да мечтая да бъда като тях, но все да оставам в сенките. Там, където никой мъж не би погледнал. Може би, ако имах работа, която обичах, нямаше да ми пука. Но едвам стоях на сегашната работа, защото нямаше да ме вземат другаде. Опитвах се да не се задълбочавам в мисли, но беше трудно. Бяха точно почивните дни и си седях вкъщи, отдала се на шише водка и на размишления. И тогава изведнъж телефонът се раззвъня. Подскочих изненадана и усетих, че сърцето ми ускори. Номерът беше непознат и побързах да вдигна.
- Ало?
- Никол?
- Да.
- Обажда се Даян.
- Здрасти, радвам се да те чуя. Как си?
- Добре съм. Мислех си за теб и се зачудих, дали искаш да се видим.
- Естествено, иска ли питане! Искаш ли да дойдеш в апартамента ми?
- Звучиш ми различно? Има ли нещо?
Изчервих се. Трябваше ли да знае, че в три следобед бях почти пияна?
- Малко съм настинала като че ли. Какво ще кажеш да ми дойдеш на гости?
- Да, къде живееш?
Казах и адреса и едва не заподскачах от радост. Скрих набързо водката и подредих хола точно навреме, така че когато се звънна, отворих с широка усмивка.
- Здрасти, влизай.
- Долу има човек, който колабира.
- А, това е наркомана от долния етаж.
Тя ме изгледа изненадано.
- Не можеш да продължаваш да живееш тук. Ужасно е.
- Какво да ти кажа, със заплатата на секретарка нямам много избор.
Бях изненадана от откровеността й.
- Хмм...
- Искаш ли кафе или сок или...
- Кафе ще ми дойде добре. - Тя ми се усмихна, но беше очевидно, че продължаваше да мисли за нещо.
- Как си ?
- Случи се да имам доста работа, трябваше да попълвам документация... досадна работа.
- Да, знам как е.
Взех двете чаши с кафе и ги сложих на масата. Взех и две лъжички за захар, но почти мигновено ги изтървах. Също толкова мигновено ги хванах и се засмях.
- Уау, впечатлена съм. Бърза реакция.
- Да, като го правиш често, придобиваш рефлекси.
- Мила, повярвай ми, това не е придобито.
- Ха, да не искаш да кажеш, че ми е вродено да изтървам и да хващам?
- От първото можеш да се отървеш, но от второто не.
- Трудно ми е да повярвам.
Тя се засмя и отпи от кафето.
- Ами ти, какво прави тези дни?
- Един ден работех и два почивах. - Въздъхнах. - Шефът харесва повече новата секретарка.
- Мъже. Винаги мислят с онази си работа.
- Не мога да го обвинявам. Тя е толкова повече от мен.
- В смисъл?
- Облича се страхотно, изглежда супер, държи се перфектно, всяка дума е бавно казана. И до нея съм аз... - Направих жест с ръце, за да се изразя достатъчно точно.
- Тогава защо обличаш такива дрехи? Момиче като теб има потенциал. Умна си, добра си и с малко промяна би станала перфектна.
- Нещо не разбирам.
- Ти си хубаво момиче. С други дрехи и грим можеш да повалиш всеки мъж в краката си.
Засмях се. От кога бях "хубаво" момиче?
- Мислиш ли, че не съм пробвала? Знаеш ли колко пъти се гримирах? Колко пъти съм слагала секси рокля? Колко проклети пъти съм се молила някой да ме забележи, да ме заговори, за да се почувствам по-добре? - Усетих как с всяка изречена дума в гласа ми се появяваха нотки на отчаяние. Замислих се, нима бях стигнала дъното? - Опитвах и опитвах, но нищо не се получи. Накрая просто се предадох.
- Мила, въпросът не е в това как изглеждаш или какво носиш. - Тя посочи с пръст главата си. - Всичко се крие тук. Ако имаш нагласата, всеки мъж може да бъде твой. Мъжете са лесна плячка. - Тя се засмя тихичко на себе си.
- Добре, явно няма да мога да се държа по начин, по който да привлека вниманието.
- Всеки може.
- Е, да жени като теб...
Тя въздъхна.
- Не знаеш историята ми, Никол...
Изгледах я продължително. Тя беше с година две по- голяма от мен, но изглеждаше различно, някак си по-зряла. Аз изглеждах като дете.
- Ох, по дяволите, трябваше да довърша водката...
- Пила си? - Тя се усмихна мрачно.
- Да, какво да направя. Какво друго ми остава? Почти сигурно е, че ще изгубя работа, нямам си нито една приятелка... нито приятел. На 26 съм и никога не съм имала приятел... може да се каже, че съм провал... пълен провал...
Сдържах незнайно как сълзите си.
- Поне ако ще пием, да го направим както трябва.
- Какво имаш предвид?
- Искаш ли да видиш как се поваля мъж в краката ?
- Да.
- Довечера отиваме на бар.
- Сериозно ли?
- Да.
- Много се радвам. - Прегърнах я.
- Сега ще си тръгна, за да се приготвя, а ти легни да поспиш, за да си свежа.
- Не мисля, че бих могла да заспя. Вълнувам се.
- Тогава изпий това успокоително. - Тя извади от чантата си малко бяло хапче.
Взех го и го изпих веднага.
- Кога ще дойдеш да ме вземеш?
- 11,30 бъди готова.
След което стана и си тръгна. Легнах си и наистина спах към 4 часа, събуждайки се към 8 и половина. Изкъпах се и се облякох. Нямах много дрехи, не бяха секси, но сложих най - доброто, което имах. Облякох си една черна блуза с леко деколте и дълъг ръкав и едни стари сиви дънки. Опитах се да намаля обема на косата си, но накрая реших да я вържа. Сложих малко грим и се усмихнах. Можеше да се каже, че изглеждам прилично. И ето че в 11 и 29 се звънна на вратата. Когато отворих, останах зашеметена. Даян изглеждаше ослепително, а аз се почувствах ужасно. Беше с къса черна рокля, косата й падаше на раменете. Прекрасните й сини очи се допълваха от сенките, каращи ги да искрят.
- Здрасти. Изглеждаш добре. - Тя ми се усмихна, докато ме оглеждаше.
- Изглеждам ужасно до теб.
- Не говори глупости.
- Къде отиваме?
- Ще видиш.
Качихме се в колата й и след няколко минути се озовахме пред лъскав бар.
- Уау, никога не съм била в подобно заведение... Ще ме пуснат ли?
- Щом си с мен, ще те пуснат навсякъде. - Влязохме вътре и Даян ми посочи една маса. - Това е моята маса, тук седя всеки път.
- И защо точно тази?
- Защото се открива гледка към бара и мъжете, които седят на него.
Усмихнах се.
- Умно.
- Добър вечер. Какво желаете?
- Космополитан.
- Аз искам... мартини.
- Какво?
Погледнах недоумяващо към Даян.
- Нека да е ябълково.
Даян се усмихна на смутеното ми изражение.
- Благодаря ти. И какво сега?
- След като ни донесат напитките, ще се огледаме за красавци.
- Почти нищо не виждам. Много е тъмно.
- Нормално, все пак сме в бар. Ще свикнеш.
Сервитьорката донесе напитките и Даян вдигна чашата си.
- Да пием за една хубава вечер.
- Това ми хареса.
- Виждаш ли онзи вляво?
- Кой?
- С лилавата тениска?
- Да.
- Бас, че след пет минути ще сме в тоалетната един върху друг.
- Уау, приемам...
И ето че тя стана плавно и с първите крачки привлече погледа му. Тя отиде при него, усмихна му се и му заговори нещо. Съжалих, че не можех да чувам. Но видях как няколко пъти елегантно прокара ръка по рамото му и по тялото му. Определено си я биваше. Дали и аз някога щях да съм наполовина елегантна като нея? Въздъхнах и пресуших чашата. Погледнах часовника си - времето почти изтичаше и тъкмо когато си мислех, че няма да успее, видях как го хвана леко за ръката и двамата се отправиха към тоалетната.
- Искате ли още едно?
- А? Колко струва?
- Не се притеснявайте, всичко е уредено от госпожицата с вас.
- Тогава ми докарай нещо силно, каквото и да е.
Тя ми обърна гръб и се върна след няколко минути с някаква синьо- зелена течност. Усмихнах се и отпих. Явно щях да прекарам известно време сама. Защо и аз не можех да бъда като нея? Какво не правех като хората? Въздъхнах и пресуших и тази чаша. Не й ли бях казала да е силно?
- Искате ли още нещо?
- Не ти ли казах нещо силно? Няма ли?
- Има, но е наистина силно...
- Донеси го, не се притеснявай. Баща ми е бивш алкохолик, знам да пия.
Тя ме изгледа стреснато и след минута се върна с нещо оранжево.
- Какво пък е това?
- Ром, водка, джин и бърбън.
- Ето това вече е нещо силно.
Тя си тръгна, а аз го пробвах. Беше добро и се фокусирах върху него. Пет минути по-късно Даян застана до мен.
- Какво пиеш?
- Не помня. Поисках й нещо силно и след като ми донесе оная синя глупост, ми донесе това.
- Никол, нима това ти е трето питие за половин час!?
- Да. Искам да отпразнувам мизерния си живот... Как беше тоя?
- Ами, ставаше... Но не трябва така, Никол... Нима решението е да се натряскаш...
- Да, в момента не ми пука, че от половин час виждам само питащи се погледи на хора, чудещи се какво прави изрод като мен тук.
- Никол, ако продължаваш така, никой няма и да те забележи.
- Даян, остави ме да се напия. Разбрах, че си оправила сметката, ще ти се издължа, утре.
- Не говори глупости. Но сигурна ли си какво правиш?
- Да. Хайде, пий с мен. Ще останеш да спиш при мен. Моля те... достави ми удоволствието да почувствам за една вечер, че имам приятелка.
Тя ме погледна и въздъхна.
- Наздраве. - И пресуши чашата.- Обаче аз ще поръчам следващото.
- Никакъв проблем.
И така продължихме да пием, докато не съзнавах вече какво се случва. Не помнех какво говорех, знаех само, че бях невероятно щастлива, защото насреща ми имаше човек, на когото да споделя. Прибрахме се по някое време през нощта и заспах мигновено.

III

На другия ден, когато отворих очи, първата ми мисъл беше за Даян. Сепнах се - не помнех бях ли й дала завивки и дали въобще беше останала тук... Станах и с два скока се озовах в хола.
- Добро утро... - Погледнах я притеснено.
- Добър ден.
- Ден!? Колко е часът?
- Един.
- Какво!? По дяволите...
- Не се притеснявай, обадих се в офиса ти и им казах, че си болна и не можеш да се мръднеш от леглото.
- Благодаря ти, Даян, за всичко и съжалявам за снощи.
- Имаше нужда, не се притеснявай. Но нека ти задам един въпрос. - Тя ми подаде чаша с кафе. - Нима се чувстваш по-добре?
- Не. - Погледнах я в очите. - Чувствам се даже по-зле.
- Тогава? Нима имаше смисъл всичко това?
- Не знам. Когато видях колко различни сме с теб, се почувствах толкова жалка...
- Ха, мислиш си, че аз съм била винаги такава? - Тя се засмя. - Нека ти кажа нещо - аз бях момичето, за което никога няма стол къде да седне, аз бях момичето отзад, която си мълчи, докато другите дискутират гримове и момчета, аз бях момичето, което остава винаги като отделена от другите и накрая - аз бях момичето, на което всички се подиграваха. Да, не ме гледай така, аз бях по-затворена и от теб. Копнеех за приятелка, с която да сме като две капки вода, но така и не намерих. Но животът ми поднесе шанс да променя нещата. И ето ме сега, коренно различна, никога не съм вярвала, че точно аз ще бъда една от онези омайващи красиви жени, които карат всички да се обръщат след тях.
- Не мога да си те представя да седиш най - отзад и никой да не ти обръща внимание. Косата ти е прекрасна, очите ти омайват, слаба си и каквито и дрехи да сложиш - ти стоят секси.
Вместо отговор, тя бръкна в чантата, извади снимка от портмонето си и ми я подаде. На нея имаше пъпчиво, пълно момиче, с рошава коса и скоби на зъбите. Очите й бяха кафяви, за разлика от привличащите сини очи, вгледани в момента в мен.
- Aко ще си вземам лещи, искам да са зелени. - Опитах се да се пошегувам.
- Това бях аз, така че не ми казвай, че нещата не се променят.
- Е, имах предвид само някои. Но изглежда си права. Но не мога да повярвам, че си се променила толкова много. Да не се шегуваш с мен, а? - Тя само ме погледна с поглед, даващ ми да разбера, че не й е до шеги. - Уау, изисква се много воля за такава коренна промяна.
- Но един път да свърши, ще се почувстваш невероятно. След това няма да има невъзможни неща.
- Но как?
- Някой ден.
- Но...
- Имай търпение. - Тя се поизнерви от непрестанните ми възражения, затова реших, че е време да млъкна.
- Добре, когато кажеш.
- И така, Никол, трябва да тръгвам, но ще ти звънна.
- Благодаря ти.
- Помисли си, дали не искаш същото и за себе си. И дали си готова.
- Нима има за какво да мисля? Сама виждаш фактите.
- Ще видя, какво мога да направя по въпроса.
- Не знам с какво съм го заслужила.
- Повярвай ми, има с какво.
Тя ми се усмихна и тръгна, оставяйки ме за пореден път замислена.

добавена на 20.08.2010, 08:06

«предишна глава

следваща глава »