ЧАСТ ІІ (2)
ІV
Едва изчаках денят да свърши. Нямах търпение да се видя отново с Даян и когато отидох на работа й звъннах два пъти, но никой не ми вдигна. Надвечер телефонът ми звънна и сърцето ми се раздумка развълнувано.
- Ало.
- Здрасти, Никол. Как си?
- Отегчена.
- Ще успееш ли да се измъкнеш от работа утре?
- Да? Нещо предвид?
- Да.
- Супер, ще се видим утре.
- Да.
Затворих и се разсмях. Не можех да повярвам, че това ми се случваше. Бях толкова щастлива. В следващия момент осъзнах, че се радвам толкова много за това, че някой ми е обърнал внимание. Докъде ли можеше да стигне отчаянието ми? Приключих работа и се прибрах вкъщи. Хапнах от китайското, останало от преди няколко дена и си легнах. Исках по- бързо да идва утрешния ден. Бях будна от 6 и когато най-накрая се звънна на вратата, се затичах да отворя.
- Здрасти. - Прегърнах я силно и се усмихнах.
- Здрасти. Как си?
- Добре.
- Виждам, че си станала рано.
- От 6. - Даян ми се усмихна и не отвърна. - И какво ще правим днес?
- Мислех си да проведем малко обучение.
- Обучение? - Какво ли пак беше намислила?
- Мислех си, че искаш да промениш поведението си?
- Да, но...
- Но какво? Или искаш, или не искаш. Ако не си сигурна, тогава няма смисъл изобщо да започваме.
- Не, просто не предполагах, че ще е толкова скоро.
- И сега си стресната?
- Не.
- Виж, ако не искаш, няма. Просто си помислих, че искаш промяна.
- Искам я. Благодаря ти.
- Ще ми благодариш после. А сега, ще ти дам пет минути. Искам да си помислиш добре, готова ли си наистина да промениш живота си. Говоря ти сериозно. Говорих с шефовете си и те са склонни да ти предложат работа като програмист със двойно по-голямо заплащане от сегашното. Това е само за пробния период. Издържиш ли го, тогава ще те наемат за постоянно и ще ти увеличат отново заплатата. Животът ти няма да бъде никога същия - естествено ще трябва да направиш някои жертви, които може да ти се сторят жалки, но могат да ти се сторят и непосилни. Но това ще бъде в процеса на пробния период. Говоря сериозно, не те избрах случайно, както вече няколко пъти ти казах, имаш потенциал да станеш една от най-добрите. - Не можех да обеля и дума. В какво ли бях на път да се забъркам? - Виждам, че се стресна, това е напълно нормална реакция. Затова ще отида в колата си, ако до пет минути не дойдеш при мен, ще си тръгна и никога повече няма да ме видиш, нито да чуеш за мен.
И преди да успея да кажа каквото и да било, тя излезе от къщата. Веднъж останала сама, мозъкът ми започна да мисли трескаво. За какво ли точно говореше? Не знаех, но изведнъж изпитах силно желание да разбера. Толкова много исках да се случи нещо интересно в живота ми, че дори не осъзнах, кога изминах пътя до колата и как седнах на предната седалка до Даян.
- Знаех си, че няма да ме разочароваш. - Тя поклати положително глава.
- Не се знае все още. Може и да се проваля.
- Не, мила, най-важната стъпка я направи.
Погледнах я невярващо, след което се замислих. Колко ли отчаяна изглеждам в нейните очи? Не ме интересуваше особено много, тъй като наистина бях прекалено отчаяна от живота си. Не ме интересуваше какви компромиси трябва да направя - интересуваше ме да започна нов живот. Спряхме пред някакъв блок и последвах Даян до луксозен апартамент на последния етаж. Тогава тя се обърна към мен и ми се усмихна - за първи път след предложението.
- Не се притеснявай, много скоро ще се радваш на себе си. А сега да започваме. Преди всичко ще забравиш за досегашния си апартамента, там остава всичко от преди. Този апартамент става твой, вътре има абсолютно всичко, което ще ти трябва. - Тя се усмихна на учудването ми. - Не се притеснявай, ще ти се удържа от заплатата в продължение на година. Ще заплатиш само половината му цена. - Тя отново се усмихна. - Забранен ти е достъпът до стария апартамент.
- Даян... звучиш различно... Откъде имаш толкова ... власт. - Опитвах се да намеря подходящата дума да изрази внезапната промяна в нея.
- Никол, не задавай въпроси. Ще ти бъде обяснено всичко, когато е необходимо. Сега искам да знам, готова ли си да забравиш нацяло предишния си живот?
- Не ми изглежда като толкова голяма жертва. - Усмихнах се на появилата се усмивка срещу мен.
- Хм, дай ми минутка да помисля от къде да започнем. - Тя извади някакъв бележник от чантата си и започна да разглежда бележките, които бяха залепени по перфектен начин на листите. - Добре, това ще отнеме време. Искаш ли кафе?
- Няма да откажа.
- И без това ще излезем на ресторант.
Изведнъж Даян започна да се държи странно, но когато дойде с две кафета се беше усмихнала.
- Толкова се радвам, че се получи така. Сега ще имам най-накрая някого, с когото да се размотавам.
- Нима нямаш? - Не можах да прикрия изненадата в гласа си.
- Точно като теб... не.
- Странно.
- Както и да е... - Тя се настани на дивана до мен и постави кафето. - Знаеш ли какво разбрах. Всичко е в съзнанието. Ако човек може да промени мисленето си, то нищо друго няма значение. Трябва да започнеш да обръщаш внимание на това как се движиш, как говориш и какво говориш. Знаеш ли, забелязала съм, че говориш много бързо. Никой не обича това. Трябва да казваш малко, но на място. Така ще привлечеш внимание. Освен това не трябва да правиш резки движения- създава впечатление че си непохватна. А и при резки движения се правят погрешни стъпки - затова и хората започват да се подхилват и веднага ти пада реномето.
- Знам, но не мога да го променя.
- Естествено, че можеш. Просто не трябва да бързаш да отговориш, или да направиш нещо. При всеки въпрос, просто спри преди да отговориш, за да обмислиш как да отговориш... и дали въобще да отговориш. Знаеш ли каква ще направим - от сега нататък всеки път, когато сгрешиш, ще те щипя по крака.
- Но тогава краката ми ще бъдат целите сини.
- Значи ще внимаваш повече. Основното е да не бързаш. Така по-малко се греши. И каквото и да става не сваляй усмивката от лицето си. Защото това, което привлича един мъж, е усмивката.
- Ще се постарая. Поне усмивката си харесвам.
Даян погледна часовника си и затвори органайзера.
- Е, като че ли за днес приключихме.
- Така ли?
- Какво запомни?
- Говори бавно, движи се бавно, усмихвай се, цени себе си- мисля, че това ще бъде най-трудното...
- Добре. Да видим как ще се справиш сред хора. - Тя ми се усмихна.
- Хора!? Не е ли рано за ... тях. - Усетих как ме обзема паника.
- най-лесно се учи от практиката.
Въздъхнах. Лесно беше да запомня какво ми беше казала, но дали щях да успея... Тръснах глава - естествено, че щях да се справя...
- Не е толкова трудно. - Разгадала мислите ми, тя ме дари с широка усмивка. - Хайде да те преоблечем.
- Това ще бъде интересно.
Хванах подадената ми ръка и двете тръгнахме към една от стаите, която се оказа спалнята. Даян отвори малка врата, която водеше към друга стая.
- Уау, това ли се предполага, че е гардеробът?
- По- малък е от моя. Но това е нормално. С времето имам усещането, че ще ме задминеш.
- Да бе. - Изсмях се, но Даян ме изгледа строго. - Какво? Какво казах?
- Просташките изрази да изчезнат от речника ти. Както и да е. Да видим дали ще ти харесат дрехите, които съм купила. Лично накупих всички дрехи.
- Кога успя?
- Миналата седмица...
- Но как си знаела, че ще се съглася?
- Погледът ти...
- Ясно...
- Хайде да се обличаме. Нямаш против да заема някоя твоя дреха?
- Не, естествено, че не . Нямам.
- Първо, отговаряй кратко. - Тя се замисли.
- Кое е второто?
- Че ще сме съквартирантки през следващия месец.
Останах поразена.
- Шегуваш ли се?
- Не. Защо? Нима не искаш да делиш апартамента?
- Не, просто това е прекрасна новина и се чудя с какво ли съм го заслужила. Благодаря ти.
- Нещата се променят, Никол. От тук нататък ще ти се случват само хубави неща.
Вместо отговор само я прегърнах.
V
Даян ме облече в дрехи, които никога не бих сложила. Единият ръкав на шарената блуза падаше надолу и оголваше рамото ми, а самата блуза беше доста дълга - в последствие разбрах, че се нарича туника. Панталонът се свиваше долу на глезените и очертаваше прасеца ми, който ми се струваше по-дебел, отколкото трябваше да бъде.
- Стига си се мръщила. Това са дрехи, а не нещата, които ти обличаш.
- Да, благодаря.
- Послушай ме. Знам какво правя.
Въздъхнах и я оставих и да ме гримира и да оправи косата ми.
- Косата ти трябва да се подстриже. Не търпи изобщо третиране.
- Знам.
- Е, погледни се сега и ми кажи, че не се харесваш.
В действителност, когато се обърнах към огледалото, останах изненадана. Наистина бях се разхубавила. Не бях хубава като Даян, но поне като за начало, беше добре. Беше начупила косата ми, оформяйки къдрици, а моливът и спиралата правеха очите ми красиви. Сложи ми и гланц, каращ устните ми да заприличат на кадифе.
- Благодаря ти.
- За нищо. А сега да тръгваме към ресторанта.
Качихме се в колата и тя се усмихна.
- Какво?
- Нищо, просто се чувствам винаги много добре, когато започвам да променям някого... да внеса промяната в него. Чувството е страхотно.
Тя паркира колата пред ресторант, който си личеше, че е много изискан. Когато влязохме вътре, някакъв мъж на средна възраст ни посрещна и целуна ръка на Даян.
- Госпожице, какво удоволствие е за мен да ви видя отново.
- Алфредо, удоволствието е изцяло мое. Ресторантът изглежда разцъфтява.
- Не се оплаквам, не се оплаквам. А кое е това създание до вас? - Той се обърна към мен и ми целуна ръка. - Какво красиво създание... ах... ако бях 10 години по-млад...
Усмихнах се и се изчервих, поглеждайки към Даян.
- Това е една моя мила приятелка, Никол. Премести се наскоро.
- Радвам се, че Ню Йорк ви е спечелил. Надявам се да ви виждам по- често.
- Естествено.
Усмихнах му се учтиво и прокарах ръка през косата.
- Алфредо, масата ми свободна ли е?
- Да, госпожице.
- Благодаря ви.
В този момент влезе някакъв мъж, който явно познаваше Даян, тъй като се приближи и я прегърна леко.
- Ах, Даян. Мина доста време.
- Здрасти, Дънкън. Съжалявам, но имах много работа.
Тя му се усмихна и го целуна по бузата.
- Идвате или си заминавате?
- Идваме. Защо не се присъединиш към нас?
- С удоволствие.
Тримата седнахме на масата и Даян и Дънкън се заприказваха. Поръчахме си вино и предястие, след което започна леко да ми доскучава. Не знаех какво да правя в подобна ситуация, а и като че ли двамата изцяло бяха забравили за мен. Прииска ми се да заговоря келнера. Поне с него да можех да кажа две приказки. Посегнах към чашата с вино. Усетих погледите върху мен се сетих за Даян - движи се бавно. Забавих ръката си и се съсредоточих върху задачата да не разлея чашата. Няколко секунди по-късно триумфиращо я поднесох към устните си и погледнах усмихната.
- Не съм виждал това бижу преди. Нима е новото ти протеже?
Даян се усмихна и хвана ръката ми.
- Никол е моя приятелка. Срещнахме се в мола и се оказа, че се е преместила да живее тук преди месец.
- Чудесно. Няма нищо по-хубаво от подновяването на приятелство. И от къде се премести, Никол?
Когато Даян пусна ръката ми, усетих листче, но бях заета да измисля град.
- Оушън сити. - Дарих го с лека усмивка.
- Чувал съм, че е прекрасен град.
- Така е.
- Защо се премести?
Ох, трябваше ли да бъде толкова досаден? Разгърнах листчето и се усмихнах.
- Лични причини.
- Да, с Никол бяхме много близки в колежа, но за съжаление пътищата ни се разделиха.
"Искаш хората да те помислят за бавно развиваща се ли?"
Хм, а аз си мислех, че се бях справила добре с чашата. Смачках листчето и го мушнах в джоба.
- Госпожице, търсят ви по телефона.
Сервитьорът плахо погледна към Даян.
- Извинете ме.
В момента, в който тя стана, Дънкън се доближи до мен и хвана ръката ми.
- Би ми било приятно да се опознаем по-добре.
- И какво би желал да знаеш за мен?
- Например, какво работиш?
- Програмист съм.
- Уау, не само красива, но и умна. Изкарвате добри пари предполагам.
- Не се оплаквам.
- Къде живеете?
- В хубав квартал.
Той се усмихна.
- Не обичате да споделяте много, прав ли съм?
- Не считам, че ако навляза в подробности, ще ви бъде интересно.
- Но защо?
- Никол...
- Да... - Даян ме извади от размислите ми.
- Обадиха ми се от работа, трябва да тръгваме. Дънкън, съжалявам, но ще трябва да ти я отнема.
- Наистина е за съжаление.- Той ми се усмихна. - Ще мога ли да те намеря по някакъв начин?
- Не се притеснявай, ако има за какво да си говорим, ще взема номера ти от Даян.
Усмихнах му се и двете тръгнахме към колата.
- Ако искаш ме остави тук и отивай на работа.
- Няма да ходя никъде. - Тя запали и тръгнахме към апартамента ми.
- Какво?
- Ох, излъгах. Достатъчно време те оставих с него, справи се добре. Но пак ще трябва да говоря с Дънкън, за да ме осведоми по-подробно.
- Знам, че ще се повторя, но какво?
- Никол, задаваш прекалено много въпроси. Караш хората да си мислят, че си тъпа. Трябва да си правиш сама изводите, а не да чакаш да ти обясняват. Така би могла да станеш лесна мишена за манипулиране.
Вдигнах безпомощно ръце и се замислих. Явно всичко е било нагласено. Даян паркира колата и докато се качвахме по стъпалата, телефонът й звънна.
- Ало... да... слушам те... - Тя се усмихна, явно новините бяха добри. - ... добре, благодаря ти, Дънкън. - След като влязохме в апартамента, тя се обърна към мен. - Дънкън е останал доволен от теб. Каза, че си се представила като загадъчната непозната. Това се харесва. Браво.
- Радвам се.
- Да, има за какво. А сега... другото. .. трябва да си поговорим. Движенията ти не трябва да са толкова забавени. Намери баланса. За всяко едно нещо е важно да намериш баланса. И другото, когато някой ти направи комплимент както Алфредо, намери с какво да му върнеш жеста. Можеш да кажеш нещо за работата му, за външността му, за интелекта му. Каквото и да е.
- Добре. Ще го имам предвид. Но не мислиш ли, че станаха прекалено много нещата за запомняне?
- Да. Може би си права. Ще си починем два дена, за да ги тренираш в дискотека и в ресторант и тогава ще преминем към следващите.
добавена на 20.08.2010, 16:09
«предишна глава следваща глава »
|