НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Росица Георгиева > "Изгубена самоличност"

ЧАСТ ІІ (5)

XІІ

Прибрах се в апартамента си и разтворих папката, започвайки да чета подробно всичко, което пишеше там. Мъжът беше роден в Ню Йорк, бащата ги изоставил, на 20 започва свой бизнес и продължава да се занимава с това и до сега. Разорява множество малки фирми... Ерген... следваха някакви глупости... Майка му живее при него... уау, какъв загубеняк. Засмях се и продължих. Имаше чертеж на сградата и огледах внимателно къде се намираха офисите, за да мога да отмъкна впоследствие необходимата информация. Следващата информация привлече вниманието му. Имаше любим ресторант, но там нямаше как да завържа контакт, или поне беше по-трудно. А, ето го любимият му бар - "Джони и Гейл". Идеално място. Там щях да го срещна и да го накарам да се влюби в мен. Усмихнах се, това се оказваше по-лесно отколкото очаквах. Наблюдавах компанията му два пъти, след което се замислих, как да осъществя контакт.В следващия момент ме осени и идеята как да се срещна с него. Щеше да стане довечера- беше петък и нямаше начин да не отиде там. Часовникът показваше 7 и реших, че е време да се приготвям. Влязох да се изкъпя, умишлено се забавих и след това приготвих дрехите на леглото си. Сложих бельото и пристъпих към косата си. Изправих я бавно и я оставих леко да падне на раменете. След това наместих бритона да пада небрежно върху челото ми и се усмихнах. Сложих лещите и очите ми отново се превърнаха в онези изкусителни зелени кристали, които бяха привлекли вече толкова много мъже. Сложих сенките, последваха спиралата и моливът. Огледах внимателно резултата и се усмихнах одобрително. Нанесох фондютена, завърших с перлите и лицето ми стана безупречно. След това се обърнах към леглото и се присегнах към изгладения панталон. Вмъкнах се в него с лекота и взех туниката. Когато облякох и нея, направих няколко крачки из стаята, оглеждайки се от всички страни. Оправих поразрошилата се коса. Сложих шалчето и след това взех ботите. Едва след като облякох якето си, сложих червило и гланц и се усмихнах. Вече бях напълно готова да омая всеки един.

XІІІ

След две седмици Джейн ме извика при себе си.
- Здрасти, Никол, седни.
- Здрасти.
- Искам само да ми кажеш до къде си стигнала със случая Грифин.
- Осъществихме контакт и мисля, че много скоро ще спечеля изцяло доверието му.
- По какво съдиш за това?
- Покани ме да прекараме уикенд заедно във Вермонт.
Джейн вдигна глава и ме погледна учудено.
- Наистина? Това е по-добре, отколкото очаквах. Много добре.
- Благодаря.
- Значи когато се върнете, ще пристъпиш към действие.
- Естествено.
- Добре, браво, Никол. Свободна си.
Усмихнах си и си тръгнах. Но когато се върнахме от уикенда усещах, че няма да измъкна съответната информация. Адам ме беше накарал да се замисля. А в моя свят това беше най-лошото. Тъкмо се бях срещнала с майка му и бях разбрала за трагедията в живота му. И ето че той беше съумял да се пребори със живота, докато аз какво? Бях се предала и се бях превърнала в убийца. Не исках да го наранявам, той беше различен, но знаех, че нямам избор.
Когато Джейн ме извика да ме попита кога ще измъкна информацията, не знаех какво да кажа.
- Не мисля, че е добра идея.
- Защо?
- Защото не съм спечелила достатъчно доверието му. Не мога да го направя.
- Никол!?
- Какво? Казах ти няма начин.
- Ако не можеш да го направиш, ще пратя друг.
- НЕ, просто ми трябва повече време!
- Никол, не викай! Не мога да държа клиентите си в очакване, защото ТИ не си готова! Единствената ти задача ще бъде да държиш Адам далеч от офиса му.
- Ще се провали, който и да пратиш, ще се провали.
Излязох вбесена от стаята. Как можеха да искат да провалят такъв човек! Нямаше да допусна никой да измъкне информация. Щях да помогна на Адам и щях да натрия носа на тези негодници.

ХІV

Два дена по-късно седях в апартамента си и размишлявах. Знаех какво щеше да се случи. Скоро Джейн щеше да ми се обади и да ми каже да го убия, и че имам седмица да изпълня задачата. Упорито отказвах да мисля в какво се състоеше тя. Знаех какво трябва да направя - останалото държах заключено дълбоко в съзнанието си. Сипах си чаша уиски и седнах на канапето до прозореца. Погледнах папката на масата и умът ми се върна назад във времето - първият път, когато Джейн ми беше поставила първата задача като полеви агент. Тогава с примесено чувство на страх и вълнение бях проучила досието на мишената. Колко лесно беше да я ликвидирам. Защо сега ми беше толкова трудно? С какво Адам беше по-различен от останалите, че всеки път при мисълта за отстраняването му, ръцете ми затреперваха и получавах сърцебиене? Не можех да си представя аз да бъда тази, която дърпа спусъка или сипва отровата.
Сипах си втора чаша. Вярно, Адам беше мил, внимателен грижовен, но това не беше причината, поради която спрях да го възприемам като мишена и се превърна в жертва. В главата ми изскочиха думите, които ми беше казал - "Престъпваш границата в момента, в който отвърнеш на удара с удар... " Такъв беше той - наивен по отношение на останалите. Дори и мен ме прие толкова бързо и ме допусна в своя свят, при положениече беше наясно колко врагове имаше. Колко лесно ми се довери. А с нищо не бях заслужила доверието му. Но нима Адам беше наивният да вярва в хората? Бях свикнала да бъда цинична и да не допускам никого до себе си. Изключение правеше само Даян - тя знаеше и най-съкровените ми тайни. Всяка вечер обаче продължавах да седя сама в апартамента си с алкохол за компания. Разликата с преди беше, че сега разполагах с много пари... и че убивах хора, а не създавах програми. Нямах мечти, нямах цели - само задачи, поставяни от други хора, които трябваше да изпълня.
Следващите няколко чаши ги изпих на един дъх, докато не се проснах на пода и не останах да лежа там.
На другата сутрин усетих, че някой ме ръчка. Изстенах и отворих очи.
- Какво искаш, Даян?
- Ако ще пиеш до смърт, поне лягай в леглото. По дяволите, колко си изпила!?
- Какво ти пука?
Огледах се и видях, че е бях проснала на пода, но не помнех нищо.
- Хайде, влизай под душа, а аз ще приготвя кафе.
Измънках нещо, но установих, че е нечленоразделно и влязох в банята. Оставих ледената вода да отмие главоболието , но не успя. След като се разсъних, отидох в кухнята, привлечена от аромата на кафе.
- За какво беше всичко това? - Даян ми подаде обезболяващи.
- Не си спомням.
- НЕ си спомняш, или не искаш да си спомниш?
- Не искам да си спомням. - Погледнах я смръщено
- Какво има, Никол?
- Нищо, просто изпитвам затруднение с изпълнението на задачата.
- От какъв характер?
Ето пак вкарваше делови тон. Защо винаги, когато говорехме за работа, ставаше толкова сериозна?
- Съмнявам се за необходимостта от премахването на Адам.
- Защо?
- Даян, убивала ли си някого?
- Не.
- Затова не можеш да разбереш. Непосредствено преди да го извършиш, ръцете ти се сковават. Съзнанието ти заработва на забавени обороти. Знаеш, че разполагаш с власт и това кара ръцете ти отново да заработят нормално. Осъзнаваш, че минути по-късно мишената ще падне на земята безжизнена и че ти си нанесъл този удар. Това те опиянява...
- Но... - Както винаги Даян беше разбрала почти веднага посоката на мислите ми.
- Сега се чувствам не опиянена, а ужасена. Адам ме накара да видя нещата по друг начин. Накара ме да се замисля как с едно убийство засягам близките. Защото това не са мишени, а човешки същества. Хора, които имат живот, приятели, семейство. Коя съм аз, че да им отнемам това? И което е по-лошо осъзнах, че той е прав, което ме превръща в студена, пресметлива убийца без уважение към нищо. Та нима не е възможно утре някой да застане пред мен и да ме убие по същия безмилостен начин? И няма да му мигне окото, защото не познава човека, не знае какъв е, какво прави... как живее...
- Повечето са отрепки...
- Но не всички. Колко сме цинични само... Заблуждаваме се, че правим добро дело за човечеството. Но всъщност само се опитваме да потиснем съвестта... до момента, в който останем и без нея... и осъзнаваме, че нямаме душа, нямаме съвест, нямаме живот... нямаме нищо.
- Досега не съм те чувала да говориш така.
- Защото Адам ме научи да искам... да жадувам... да мечтая... Но всъщност аз нямам право да искам...
- Не е вярно.
- Нима, Даян? Аз не си спомням кога за последно мечтах за нещо? Кога за последно погледнах напред в бъдещето и пожелах нещо? А Адам е устремен гордо в бъдещето, има мечти, цели...
- Това зависи от теб.
- Да, както и да е. Явно съм в труден период.
- Скоро всичко ще свърши и пак ще си добре.
- Да, права си.
Но вътрешно бях убедена, че само ще потисна тези мисли, но те нямаше да изчезнат. Така до момента, в който щяха да избият на повърхността и да ме погубят.
- Хмм, трябва да те прехвърля на друг случай.
- Не, ще довърша задачата. Колкото и трудно да ми е. Както и да е, ще се приготвям. Имам среща с Адам.

XV

Няколко дена по-късно бях в офиса на Джейн.
- Никол, знаеш ли защо си тук?
- Не, защо?
- Агентите не успяха да измъкнат информацията.
Хм, явно Джейсън не е казал на Даян, че когато дойде да ме търси, се сби с Адам и беше отнесъл сериозен бой. Усмихнах се - така му се падаше, като говореше така.
- Казах ви.
- Няма значение вече.
- Защо?
- Клиентите ми поискаха да го премахнеш. Имаш две седмици.
- Какво? - За първи път се случваше да ми даде голяма отсрочка.
- Трябва да го ликвидираш.
- Защо?
- Здрасти. - Джейсън влезе в кабинета и погледна към Джейн.
- Влизай.
- Никол, трябва да премахнеш следите и подозренията от себе си. Трябва да изчезнеш от живота му.
Усетих, че Джейсън ме гледаше и не му беше приятно да работи с мен, но малко ме интересуваше какво мисли.
- Не разбирам.
- Когато един човек направи нещо лошо, съзнанието потиска каквато и да е информацията за този човек.
Джейсън се зае да ми обяснява. Преди това направи някаква недоволна физиономия, което още повече ме изнерви. За какъв се мислеше? Като не може да се бие, защо се правеше на голяма работа.
- Така че, ако направиш нещо лошо и той се разочарова от теб, той ще положи усилия да те забрави, да те изтрие от съзнанието. Същото ще важи и за приятелите му. Въздъхнах - това го бях слушала толкова пъти. Почти при всяка задача - нима ме смятаха за новобранка?
- Ясно. И какво ще бъде това нещо, което ще направя?
- Ще му изневериш.
- Как ще стане това?
- Тук ще трябва ти да ни кажеш.
Замислих се.
- Всеки петък ходи в един бар. Ако ни види там...
- Идеално. Няма дори да те потърси.
- Той не е такъв.
И Джейн и Джейсън ми се изсмяха.
- Мила, той е мъж. Естествено, че няма да те потърси.
Не беше вярно, но явно нямаше как да им обясня. Те не го познаваха така както аз.
- Кой е барът?
- "Джони и Гейл".
- Идеално. Никол, ще дойда да те взема в 10.
- Добре. Но не мисля, че ще проработи.
- Запази си коментарите за себе си.
На излизане, чух Джейн да предупреждава Джейсън да ме държи под око. Нима ми нямаше доверие? Имах среща с Даян и се забързах към кафето, където трябваше да се видим.
- Здрасти мила. Как си?
- Леко ядосана.
- Защо?
- Джейн. Мисли си, че разбира от всичко.
- Какво е направила?
- Това, че е шефка, не означава, че познава всички мъже. Представи си, твърди, че познава Адам по-добре от мен. Той е мъж, нямал бил да ми се обади, ако ме види с друг. Нима аз не знам, колко е мил и чувствителен и че ако обича някого, ще се бори?
- Какво?
- Какво?
В този момент осъзнах какво бях казала. Нима Адам ме обичаше?
- Никол, какви са чувствата ти към този мъж?
- Никакви? Просто знам колко е добър и нежен и умен.
Даян ме изгледа продължително.
- Какво? Стига, нищо ми няма. Да сменим темата.
Даян въздъхна и продължихме да говорим за други неща, но когато се прибирах към апартамента, думите, които бях казала, не ми излизаха от главата. Дали наистина ме обичаше? Защото ако беше така, това беше първият мил, умен, прекрасен мъж, който се е интересувал от мен.

ХVІ

Прекарах деня в мисли за Адам и затова, което трябваше да направя. Знаех, скоро всичко щеше да е свършило и него нямаше да го има, но това само ме ужасяваше все повече. Как щях да живея без него? Кой щеше да ме глези, кой щеше да ме обгради с нежност и любов? В следващия момент осъзнах, че аз трябваше да съм тази, която да отнеме живота му. И то не просто това - трябваше да убия невинен човек. Бях на път да разруша живота на честен и добър човек. Знаех, че Адам е умен, честен, мил и ... толкова много неща, че му се възхищавах. Всеки го правеше. Затова имаше хора, които му завиждаха. Аз го обожавах. Обичах го. В този момент осъзнах... наистина го обичах. Той изпълваше живота ми. И скоро всичко това щеше да свърши. Нямаше начин да прекратя това. Приготвих се за вечерта с нежелание и когато Джейсън звънна на вратата, го изгледах недоволно. Пътят мина в мълчание и въздъхнах, когато слязох от колата. Влязохме в бара и тайно се надявах да го няма. Огледах се внимателно и когато не го видях, въздъхнах облекчено. Джейсън стисна ръката ми в своята.
- Добре ли си?
- Да.
- Сигурна ли си? Последното, което искам, е да се провалиш. Джейн ще побеснее, ако тази мисия се обърка.
- Казах ти, че съм добре.
В този момент се появи настаняващият.
- Добър вечер, какво мога да направя за вас?
- Имаме резервация за двама на името на Хоук.
- Последвайте ме.
Той ни отведе до закътано сепаре, което въпреки това беше едно от първите неща, които виждаш като влезеш. Джейн се беше погрижила Адам да не пропусне "вглъбената" двойка, която щеше да седи там. Поръчахме си и зачакахме.
- Нормално е да си нервна. Затова съм тук, за да ти помогна. - Той се приближи прекалено много и сложи ръка на крака ми. Изгледах го дълго време и въздъхнах. Нима имаше значение? Присъствието му тук въобще не ми помагаше. Знаех, че това означава неизбежност. Но нямах време да разсъждавам над това, тъй като в следващия момент Джейсън ме придърпа към себе си и ме целуна. Всичките ми сетива се напрегнаха. Това означаваше само едно - Адам се беше появил. Така ми се искаше неговите устни да са на моите вместо тези на Джейсън, който ставаше прекалено настоятелен.
- Виждам, че си прекарвате добре.
Сепнах се подобаващо за случая и погледнах нагоре, за да срещна наранения му поглед.
- Адам! Какво правиш тук? - Установих, че въпреки месеците тренировки, гласът ми все още трепереше.
- Адам!? Какво става тук, Никол!? - Джейсън също влезе в роля.
- Няма значение. Както и да е, довиждане Никол.
Болката в гласа му ме накара де се надигна и да го последвам, за да му обясня.
- Адам, спри!
- Виж, Никол, разбирам. Жалко само, че отново аз съм разочарованият. Мислех си, че си различна от другите, но и ти се оказа същата. Знаеш ли...
Той не довърши, само вдигна ръце и се обърна да си върви.
- Значи не ме познаваш изобщо. - Обърна се към мен и видях как лицето му се смекчи при вида на появилите се в очите ми сълзи. - Нищо не си разбрал, жалко. При други обстоятелства, нещата щяха да са съвсем различни.
Обърнах се и се върнах при Джейсън, който ни наблюдаваше през цялото време. Добре, че не можеше да чува какво си говорим.
- Никол, по-добре си го избий от главата, иначе здравата ще загазиш.
- Може ли вече да тръгваме?
- Добра идея.
Виждайки ме как се клатушкам, той ме хвана за ръката и ме прегърна през кръста. Опита се да влезе с мен в апартамента ми, но аз му отказах. Беше ми трудно да продължавам с преструвките. Исках да съм сама, за да оставя сълзите ми да потекат свободно. Едва успях да затворя вратата и се свлякох на пода, безсилна да направя и едно движение. Съзнанието ми беше изпълнено с една мисъл - изгубих го. Всяка клетка в мен крещеше, че съм изгубила единствения мъж, когото съм обичала някога истински. Внезапно ме връхлетя друга мисъл с още по-голяма сила. Какво щях да правя, когато... Преглътнах. Нима имах още две седмици? Не, не можеше да бъде. Ами аз? Ами нуждата да го виждам всеки ден, да ме обича и да ме закриля? Ами Адам? Ами майка му? Толкова много въпроси възникнаха в главата ми и неусетно започнах да дишам панически. В главата ми се въртеше мисълта, че трябва да го убия. Изведнъж на вратата се звънна. Нямах желание да видя никой, затова и не помръднах. Но секунди по-късно вратата се отвори и в апартамента влезе Даян. Когато ме видя, тя се намръщи.
- Ох, Никол, предполагах, че рано или късно това ще се случи. - При тези думи сълзите отново потекоха. - Ела, тук, ще ти кажа нещо. - Тя ми подаде ръка и двете седнахме на дивана. - В нашата работа това се случва доста често. И е нормално, когато опознаваш мишената да се привържеш към нея и дори да се влюбиш. Но повярвай ми това е просто увлечение, което скоро ще премине. Аз също съм го изпитвала няколко пъти и повярвай ми, не си струва да рискуваш всичко.
- Но какво да направя, като го обичам?
- Обичаш го сега, но не забравяй, че всеки мъж рано или късно омръзва. След някой и друг ден ще почне да ти държи сметка къде ходиш и какво правиш, с кого излизаш, кога ще се прибереш. Представи си някой всеки ден да ти досажда така. Повярвай ми не го обичаш толкова много. А сега си помисли за живота, който водиш сега - лъскавите партита, гальовните мъже... нима не искаш да продължиш да живееш така?
- Искам...
- Ето, виждаш ли, самата ти не си готова да оставиш всичко това само заради един мъж.
- Права си. - Прегърнах я, след което изтрих сълзите си. - Благодаря ти. Много ми помогна.
- Радвам се, а сега ще се обадя на Джейн да и кажа да изтеглим акцията по-рано, за да приключим с това. Колкото по-бързо, толкова по лесно ще забравим аз случилото се и ще поемем следващия случай.
- Да. Добре.
Въздъхнах поуспокоена. Даян излезе навън и няколко минути по- късно се върна.
- Джейн каза при първа възможност да действаш, имаш разрешение. Ето отровата.
Тя ми подаде пакетче с фин прах.
- Ще измисля нещо.
- Е, аз ще тръгвам и пак ти казвам - не се замисляй толкова. В крайна сметка той е просто един мъж.
- Добре.
Изпратих Даян и се замислих. Беше ли вярно това, което каза? На вратата се звънна. Сепнах се и скочих от дивана да отворя.
- Адам... каква изненада.
Не можех да повярвам. Нима ми беше простил!?
- Мислих дълго над думите ти, че не те познавам. Може и да е така, Никол, но знам едно нещо. Обичам те и ще се боря за теб. Не искам това между нас да свърши така. Не знам какво има между теб и онзи тип, но искам да те спечеля. Той е глупак, видях онзи път как се държа с теб и това не е поведение на добър човек. Ще се разочароваш от него рано или късно и ми позволи да ти го спестя.
- Аз...
- Не знам какво ми става. От известно време съм полудял и мисля, че е заради теб. Ако ми кажеш и дума, ще си тръгна, но ако замълчиш, ще се постарая да те накарам да го забравиш.
Не можех да отвърна. Той се приближи и ме целуна нежно. Обвих ръце около врата му и започнах да го целувам. Исках да спра времето, да изключа всичко останало така, че да останем само двамата, но телефонът ми извъня. С неохота се дръпнах от Адам и вдигнах слушалката.
- Ало.
- Разбрах, че той е при теб. Няма нужда да казвам, че очаквам да свършиш работата, нали?
- Да.
И разговорът прекъсна. Джейн успя да ме върне бързо в реалността. Бръкнах в джоба на жилетката си и напипах пакетчето. Видях, че Адам си сипва от уискито.
- Адам, съжалявам за тази вечер, не знам... какво...
- Вече няма значение. Искам просто да бъда с теб. Защото когато не съм, полудявам.
Той ми се усмихна и остави чашата на масата.
- Обичам те. - Усмихнах му се.
В този момент и неговият телефон звънна и той се смръщи, но когато видя номера се усмихна.
- Да, мамо, кажи. Не, при Никол съм. - Сипах бързо пакетчето в чашата и се отдръпнах.
Отидох до прозореца и се опитах да се успокоя. Сетих се за майка му. Беше мила жена и кой знае какви надежди таи за сина си . И тези надежди бяха свързани мен. Дали Даян беше права, че всичко това е временно увлечение. Не можех да си представя да не го виждам всеки ден. Не можех да си помисля без да ме заболи, че ще тръгна след друг мъж, а Адам няма да го има... Обичах го, в това бях убедена. Запитах се колко много го обичам.
- Извинявай, майка ми е много любопитна щом става дума за личния ми живот.
Когато се обърнах, видях, че беше взел чашата в ръка. Щеше да отпие всеки момент. Сърцето ми се качи в гърлото ми. Направих две бързи крачки и застанах пред него.
- Тези дни трябва да я посетим.
Прегърнах го и го целунах с всичката страст, на която бях способна. Адам се наведе да остави чашата на масата и отвърна на целувката.
- За какво беше това?
- Просто осъзнах колко много те обичам. - Отстъпих назад и бутнах чашата. - Оо не, колко съм непохватна. Съжалявам.
Взех чашата преди да е забелязал следите и я хвърлих незабелязано в кофата.
- Може и да остане петно.
- Остави го, като изсъхне ще го погледна.
Той ми се усмихна и ме целуна. След което прекарахме невероятна нощ, докато не заспахме прегърнати.

XVІІ

На другата сутрин се събудих по-блажена от когато и да е. Адам ме беше прегърнал и спеше спокойно. Измъкнах се леко и го целунах. Отидох в кухнята, извадих чашата и я измих. Погледнах килима - нищо не личеше. Реших да направя закуска, но се оказа, че хладилникът ми е празен. Написах бележка на Адам и тръгнах към магазина. Завих по уличката и видях двама мъже в черни костюми.
- Джейн иска да говори с теб.
Обърнах се да избягам, но в този момент се появиха още двама. Удариха ме няколко пъти и ме вкараха в джипа, паркиран по - надолу. Когато отворих очи, се оказах със завързани ръце за колона.
- Дойде в съзнание.
След което последва силен удар по гърба ми с нещо като колан. Болката беше толкова жестока, че забравих за момент да дишам. Успях само да извикам.
- Нима си мислеше, че ще провалиш мисия и ще се измъкнеш безнаказано. Глупачка.
Разпознах гласа на Джейн, която звучеше бясна.
- Съжалявам, не можах.
- Да, видях колко много съжаляваше снощи. - Видяла!? Нима е наблюдавала апартамента? - Знам и за малкото устройство, което си сложила, за да ни попречиш да откраднем информацията. - В този момент разбрах, че с мен е свършено. - Действайте.
Тя излезе от стаята и един след друг се засипаха удари по гърба ми. Извиках първите няколко пъти от болка, но след това нямах сила да се съпротивлявам. Болката заля цялото ми тяло до момента, в който стана толкова силна, че изгубих съзнание. Но мъжете ме свестиха веднага и продължиха с побоя. Когато не бях способна да си поема въздух, те спряха.
- Какво сега?
- Извикай Джейн.
Освободиха ръцете ми, за да се строполя в кръвта, която шуртеше от тялото ми. След това изгубих отново съзнание.

добавена на 20.08.2010, 08:30

«предишна глава