Жилището на иманяря
Л.В. бе живял в кв."Лозенец", а кооперацията му изглеждаше съвсем нова и с разчупена архитектурна визия. Трябваше да стигнем до третия етаж като още при самото влизане и докато се качвахме по етажите съобразих, че на всеки има само по един апартамент. Така, както си правех сметка, сигурно жилищата тук бяха не по-малки от половин декар.
Застанахме пред очевидно блиндирана врата, със специално изградени панти. Като гледах, само бравата тежеше петдесет килограма и кусур... Ей, как си живееха някои хора или поне са живели, свалих кожените си ръкавици и позвъних на вратата. С Кольо се спогледахме многозначително. Когато пътувахме към кв."Лозенец" си мислехме, че сигурно ще попаднем в пещерата на Аладин. Интересно, дали очакванията ни щяха да се оправдаят? Вратата се отвори и на нея застана около петдесетгодишна симпатична жена. Показахме си служебните карти, а тя ни покани да влезем. На три крачки от нея стърчеше почтително мъж на годините на Кольо и Емо. Стояхме прави в просторен хол. Представихме се още веднъж по имена и разбрахме, че жената, която ни въведе е съпругата на иманяря. Тя ни обясни, че мъжът, който я следваше по петите е неин "иконом - секретар".
- Първо - започна жената, докато се настанявахме на удобно канапе, - искам да знам кога мога да прибера тялото на мъжа ми и второ с какво мога да ви бъда от полза при разследването?
Наляха ни по едно кафе и ни сипаха по кола. Едва сега забелязах, че очите на дамата са зачервени от плач. Трябваше да я утеша по някакъв начин.
- Съжалявам, но ще може да приберете трупа най-рано утре, а по втория въпрос смятам вие да ми бъдете от най-голяма полза и да ми дадете най-точната информация, която знаете...Мъжът ви беше намерен в покрайнините на София, няма да крия, че е жестоко убит.
Жената започна да плаче и аз я изчаках да се успокои, преди да продължа:
- От колко дена не се е прибирал?
- От четири.
- Това случвало ли се е и преди, да го няма толкова дълго време?
- Да, но той винаги ме е предупреждавал...
- Мобилен телефон притежаваше ли?
- Не, той беше много старомоден, пък и смяташе, че винаги има възможност да го подслушват. Знаете, че се е сблъсквал неведнъж със закона, но от седем или осем години не беше попадал в полезрението на полицията. От много дълго време той се беше превърнал в голям колекционер и нищо повече...
- Простете, че ви прекъсвам, а имал ли е съпругът ви нещо ценно в себе си?
- Не, никога не носеше ценности със себе си - дори нямаше часовник. За него времето беше без значение, когато работеше.
- Всъщност той с какво точно се е занимавал в последно време?
- Мъжът ми, сигурно ще се учудите, никога не е копал и ровил по могили и не е осквернявал историческите паметници из страната. Той беше експерт само в една област, издирваше съкровища по древни карти и правеше своите експертни оценки.
- Не разбираме с колегата, бихте ли ми обяснили по-подробно за тези... експертизи ?
Кольо небрежно пишеше в един от тефтерите си и бавно отпиваше от кафето. Жената на Л.В., ни помоли да я последваме в кабинета на съпруга й. Отново не се сбъднаха очакванията ни за пещерата на Аладин. Даже не видях да има скрит или явен сейф. Що за иманяр беше това? По стените видях лавици с учебници по география, картография и сондажи, а също така атласи и различна техническа литература. Разположихме се на удобни кожени кресла.
- Съпругът ми винаги е бил професионалист, както през социализма, така и след промените в страната. От целия Балкански полуостров хора му носят карти с иманета, които са заровени някъде. Най-вече по времето на Османското робство са правени подобни карти, знаете историите за бягащи турци, които са заравяли златото си или за хайдути, които са се крили по пещери и дупки и се е налагало да се освободят от натрупаните чрез грабеж богатства...
- Простете за невежеството ми, но доколкото знам мъжът ви е бил съден седем пъти за иманярство, а вие ми говорите за един вид експертиза...
Този път жената ме прекъсна:
- Млади човече, явно не сте ме чули достатъчно добре, а и не сте прочели протоколите от съдебните заседания! Той беше поставян на едно стъпало с иманярите, но никога през живота си не е хващал кирка, лопата или металотърсач. Пет - шест или петдесет монети от Византия, Рим - та това въобще не го блазнеше, както ви казах той беше колекционер, колекционер на карти и на древни загадки! Мъжът ми се опитваше да разреши ребуса, енигмата в скритото под земята. Трудно ви е да го разберете, но е така. Знаете как се решава кръстословица, съпругът ми работеше на този принцип и сега ще ви стане по-ясно.
Жената отвори сив шкаф и извади някаква мазна кожа. Подаде ни я и ние с колегата я разглеждахме с интерес. Чисто и просто беше щавена кожа и на нея се забелязваха знаци и думи. Вгледах се по-внимателно и под нещо като дълги редове от йероглифи забелязах три дървета, камък и слънце. Според мен тук беше написано как и къде е заровено съкровище. Кольо също повъртя в ръце кожата, кимаше леко с глава и в крайна сметка я върна на съпругата на Л.В.
- Е, ние не сме специалисти и ще се радваме да ни обясните нещата повече, но ако може да е по-простичко!
- Господа, това е един най-обикновен фалшификат от началото на миналия век. Тука на турски пише, че в 1877 г. Мустафа от село М. е скрил гърне с жълтици под камък, до три дървета, по изгрев слънце. Тази карта мъжът ми я купи от Истанбул преди тридесет години и разбира се... тя се оказа фалшификат. Това беше началото на неговото увлечение, тази негова "краста", както се казва, не го е пускала оттогава. Тази карта е старта на неговото дело като в по-голямата част от случаите е печелил битката с енигмите и рядко допускаше грешки. И така стигам до това, какво правеше той по цял ден? Носят му карта на заровено някъде съкровище, той първо даваше оценка за автентичност и дали наистина населеното място съществува и как се е променяло името му във времето. В този смисъл се проучва дали в близост има планини, пещери, катакомби, естествени или изкуствени изкопи, каква е почвата, водата, горски масиви и прочее. Веднага след това се нанасят обозначения на обикновена карта и се изпраща човек да проучи околността, без да му се казва за какво става въпрос. През втората фаза на изследването, сам съпругът ми да отиваше да види мястото и дали си заслужава да се вложат там труд и усилия. Винаги, когато се даваше карта тя беше непълна, така че заинтересованият можеше да има гаранция, че няма да бъде прескочен или измамен, на по-късен етап. Ако оценката за евентуално скрито имане е висока, картата се откупува от заинтересовано лице и се заплаща определена цена за експертизата, защото и мъжът ми не даваше пълната информация до край. Системата е сигурна и изпитана, при евентуален интерес на някоя от страните дискретността се запазва и при желание може да се стигне до сделка, която да ги удовлетвори.
Наложи се да прекъсна за момент, за да задам обичайните въпроси след всяко убийство:
- Вие състоятелни ли сте? От всичко, което чух досега, оставам с впечатлението, че имате големи доходи!
- Млади човече, въпросът ви е доста безочлив, но ще ви отговоря. Ние нямаме деца, а с нас живее само нашият иконом, който се занимава с фирмената ни документация и с жилищните ни проблеми. Той е най-близкият ни човек и на него имаме единствено доверие. Ще ви спомена, че месечната му заплата е вероятно колкото вашата за една година, не желая да ви обиждам...
Определено не ми стана приятно да чуя последното изречение, а вероятно и на Кольо, защото той ме погледна доста странно. Искаше да се намеси, но аз само му кимнах, което значеше, че е по-добре да мълчи, да слуша и да записва. Хората в състояние, когато са загубили близък човек, имат навика да казват неща, които при други обстоятелства биха премълчали. Жената без да разбере, че ни е обидила продължаваше да ни говори:
... - Авоарите на семейството ни са големи. Общо движимото и недвижимото ни имущество е със средна оценка около седем милиона щатски долара, а оборотните ни средства са приблизително още толкова. Всъщност аз съм една от най-големите "реститутки" в София, или наследница, както ви е удобно, така ме наречете, защото половината "Витошка" е един вид моя, а и на "Раковска" имам няколко магазина. Парите никога не са били движещото при мен и съпруга ми, всеки се занимаваше с това, което му доставяше удоволствие. Е, имахме и своите добри и лоши моменти, своите недостатъци...
Съпругата на Л.В. отново се разплака и като помоли за извинение, шумно издуха носа си. Ние с колегата също помолихме, ако може да запалим по цигара. След десетина минути, през които не говорихме, отново поех инициативата. Тук заигра системата за доброто ченге, което сте гледали във всеки филм. Това на професионален език се нарича да спечелиш доверие.
- Простете ми, госпожо, но вие сте много приятен събеседник и молбата ми е, ако може, да си говорим на малко име!
По този начин и с тези методи се цели човекът срещу теб да казва максимално много без да му се задават въпроси. Всеки иска да изглежда симпатичен в очите на другите. Кольо само леко изпъшка и прехвърли поредната страница от тефтера си. Жената каза:
- Ирина, казвам се Ирина и съм с еврейска жилка.
Това обясняваше богатството, за което стана въпрос преди малко.
- Ирина, мога ли да ви попитам, чували ли сте за един човек и дали съпругът ви случайно не го е познавал? Става въпрос за преподавател в университета, името му е Р.Д.
Тя ми отговори, без да се замисли, и доколкото усетих, не ме лъжеше:
- Не, не съм чувала от мъжа ми това име и не познавам господина. Той беше много мнителен, рядко се консултираше и сближаваше със случайни хора. Да си призная честно, понякога не споделяше за работата си и с мен, обичаше да ме изненада с крайния резултат от всичките усилия, които хвърляше да разрешава загадките. Ако искате ще го определя поетично като "последния мохикан" в тази професия или както се казва: единак и чешит!
- Напоследък да е бил заплашван или да е имал някакви притеснения свързани с неговото... да го наречем "хоби"? Бихте ли ми разказали за последните дни, които прекарахте заедно, за заниманията му?
- Нямаше никакви заплахи и притеснения, всичко си вървеше в нормалното русло. Той непрестанно даваше експертни оценки, но в последните седмици не се беше съсредоточил върху нещо особено като работа. В такива моменти започваше сам да си измисля какво да прави. Спомням си преди години за дупката в с. Царичина, онова село над гр. Костинброд , където военните търсиха извънземни. Историите в медиите много го развълнуваха. Веднага, след като зариха или запечатаха ямата, не си спомням точно какво се случи с нея, той замина да я разгледа. Нямаше го пет дена, но когато се прибра беше толкова щастлив и от вратата завика: " Извънземни не открих, но намерих две страхотни празни пещери! Очевидно германците са ги ползвали за складове през Втората световна! Тия от МНО излъгаха народа! Според мен са търсили съкровищата на нацистите, но нищо не са намерили." После ми обясни, че цялата околност била кухина, която се образувала след добиването на въглища. Най-интересното беше, че е открил и някакъв стар римски път, но пък той от история преди тринадесети век не се интересуваше. Такъв си беше, но преди да изчезне, както ви казах, не се занимаваше с абсолютно нищо съществено. Имаше, разбира се, няколко половинки карти и един пергамент, по които щеше да започва да работи, но ви гарантирам, че не ги беше докосвал. Ако искате, ще ви ги дам, вече са без значение за мен!
Ирина извади обикновена картонена кутия и ми я подаде. Аз я попитах за последно:
- А как се свързваха със съпруга ви търговците на карти, можем ли да получим имената на дилъри или лицата, които му ги подсигуряваха?
- За съжаление, не познавам нито един от хората, с които поддържаше такива отношения. Винаги го търсеха в определено време по телефона, а и се страхувам, че той се срамуваше да ми ги представя. Имахме договорка вкъщи да не идват подобен вид... търговци, защото именно заради такива личности преди десетина години едва не го вкараха в затвора...
Спестих й информацията, че Л.В. е бил доверено лице на полицията, а и имаше ли вече някакво значение. Двамата с Кольо станахме да си ходим, а Ирина не пропусна да ми даде кутията с копията на картите. Аз благодарих и обещах да й се обадя на другия ден.
добавена на 24.08.2010, 10:11
«предишна глава следваща глава »
|