НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Румен Николов > "Някога кучетата можели да говорят"

Глава 4.

Вятърът брулеше лицето на Ахмед, но той не смееше да мръдне и само стискаше здраво увитата в лен тояга. Магьосникът бе плътно до него. Брадата му се развяваше край тялото и на лунна светлина лицето му изглеждаше твърде ужасяващо.
Летяха така около час.
- Ето го! – посочи магьосникът нещо пред тях
На хоризонта наистина се виждаше някакво синкаво сияние. Скоро пред очите им се разкри огромна падина, от която струеше сиянието. Това бе лунния град. Ахмед загуби дъх от изумление.
В дъното на долина, дълбока няколкостотин метра се простираха руини, които ясно очертаваха силуета на голям и богат град. Все още се различаваха ясно могъщите градски стени, с множество кули по тях. Масивните градски постройки образуваха причудлив лабиринт от улици, някои широки колкото да се разминат свободно десет конски впряга. Имаше големи площади, постлани с разноцветен паваж, оформен в красиви плетеници от изящни линии. Покривите на много постройки все още се бяха запазили цели и бяха покрити с някакви драгоценни камъни, които ярко блестяха на лунната светлина и създаваха силно синкаво сияние обгръщащо целия град. Сиянието струеше не само от покривите и кулите. Блестящите камъни бяха разпилени навсякъде из улиците, и разрушените постройки. По-красива сграда Ахмед не бе виждал даже и в сънищата си.

Магьосникът ги приземи вън от стените на града, до една голяма порта.
- Защо не кацнахме вътре? – запита Ахмед, все още замаян от гледката, на която допреди малко се бе дивил.
- Защото щяхме да умрем. – отвърна му просто магьосникът – В града може да се влиза само през градските порти.
Ахмед се огледа и чак сега забеляза друга потресаваща забележителност на Лунния град. Пространството около стените, докъдето поглед стигаше, бе изпълнено с полузаровени в пясъка трупове. Трупове на войници в доспехите им, но не превърнали се в кости, а изсушени и спаружени от пясъка, изсъхнали, запазили кожата, и косите си. Само очите на войниците липсваха, и черните дупки, които зееха на техните места гледаха младежа, сякаш му се смееха.
- Мдаа... Както ти казах, мнозина са намерили смъртта си край този град – безстрастно коментира магьосникът.
- Много кучета има сред труповете – отбеляза Ахмед с пресъхнала уста – какво ли са търсили тук?
- Кой знае... - промърмори магьосникът и делово добави – Не е зле да побързаме - нощта отминава.
Доближиха портите. Магьосникът накара Ахмед да развие тоягата от платното и да я хване в една ръка.
- Ела тук – каза му той и го поведе към средата на градските порти. – Усещаш ли нещо?
- Сссстрах ме е... – каза Ахмед треперейки.
- Така! – магьосникът като че ли беше радостен – Ела сега тук...
Някъде в края на широкия портал Ахмед почувства облекчение.
- Това е от тоягата – обясни магьосникът – Когато приближиш капан, тя вселява страх в тебе. Когато пътят е чист, страхът изчезва. Сега... ще вървиш все по-главната улица. В края й се намира дворецът. Трябва да влезеш вътре и да ми донесеш нещо...
Ахмед бе готов да влезе в града. Магьосникът го държеше с костеливата си ръка за рамото и още не го пускаше.
- По пътя можеш да вземеш каквото си искаш. То ще си е за тебе... Но без главата на владетеля не се връщай! Тя е за мене. Намира се точно зад трона в залата за приеми. Малка е. Направена е от черен обсидан. Разбра ли ме?
Ахмед кимна.
- Сега върви! – каза магьосникът и пусна рамото му – И побързай! Когато луната залезе, пясъкът ще засипе всичко тук!
Ахмед, с туптящо до пръсване сърце, прекрачи градските порти...

Ахмед бързо свикна с тоягата. Тя и сърцето му се бяха превърнали в негов компас. Главната улица бе доста широка и макар оградена отвсякъде с руини, предлагаше доста примамливи гледки. Към много от тях тоягата забраняваше пътя.
Стените на къщите бяха изпъстрени с разноцветни мозайки, редени от ръката на изкусен художник. Странно... много кучета имаше сред цветята и конете в мозайките. Хора се срещаха съвсем рядко.
Ахмед все още не смееше да взема нищо скъпоценно. Беше се убедил, че не е трудно да се доближи до някоя купчина със скъпоценни камъни. Тук те бяха толкова много, че изборът му бе силно затруднен. Бе решил да огледа всичко по пътя си, и тогава да вземе най-хубавото... за Джамила. Как щеше да се зарадва тя!
Имаше все пак нещо странно в тези сгради. Сякаш бяха строени за деца. Прозорците, например бяха по-ниско до земята от тези, които Ахмед познаваше. Балконите – и те бяха близо до земята. На някои от тях Ахмед би могъл да се качи от улицата. А, ето – една запазена врата с дръжка, която трябваше да се наведеш за да хванеш... Джуджета ли бяха живели тук?
Ахмед излезе на един голям площад. Това беше краят на улицата. От другата страна на площада започваше дворецът.
Ахмед премина площада, криволичейки по пътя сочен му от тоягата. Отвсякъде го гледаха очи на воини. Целият площад бе ограден със статуи на воини, високи по три-четири метра, окичени с брони от скъпоценни камъни и с очи от огромни рубини. На главите им имаше златни шлемове... Някои бяха паднали и счупени върху паважа от разноцветни камъни...
“Е, Ахмед, два от тези рубина ще те ощастливят за цял живот!” – младежът побърза да влезе в двореца. Нямаше търпение да изпълни заръката на магьосника и да се върне за рубините...
Тронната зала бе внушителна по размери. Отвсякъде струеше разноцветна светлина. Доста от прозорците се бяха запазили, а те представляваха причудлива плетеница от разноцветни стъкълца. Или диаманти...?
Част от покрива се бе срутил и запречваше пътя с каменни отломъци. Ахмед избра пътя покрай стените.
Добра се до трона. Тук светлината беше по-оскъдна. Надникна зад облегалката.
На малък пиедестал от нефрит стоеше една малка черна статуетка. Сърцето на Ахмед заби радостно. Взе я...

добавена на 21.11.2006, 09:59

«предишна глава

следваща глава »