НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Цветлин Вълев > "За мъртвите времето е без значение..."

Разследването продължава

На сутринта се събудих с обичайното главоболие и махмурлук. Подсмърчах, защото лигавицата на носа ми беше раздразнена от кокаина. В такива моменти започвам да си мисля какво прасе съм и как мога въобще да се забавлявам по този глупав начин, но винаги знаех, че по някое време, особено в късния следобед, чувството ми за срам изчезва и спирам да се самообвинявам.
Беше петък и едвам станах от леглото. Първата ми работа беше да повърна в тоалетната, а втората да изпия колкото мога повече вода от чешмата в банята. Измих си зъбите и клатушкайки се, влязох в кухнята. Баща ми ме чакаше в трапезарията. Закусваше сандвичи и пиеше кафе. Забелязах, че си е подстригал брадата, а между хапките даваше нареждания по мобилния си телефон. В този момент, виждайки ме да стоя по боксерки, затвори телефона и се обърна към мен:
- Това повръщане сутрин въобще не ми харесва и ако искаш да знаеш, не е лошо да те изпратя на гастроентеролог. Имам един познат професор...
- Не, благодаря! Просто вчера с Росен и Камен попрекалихме с пиенето в ресторанта.
Тази констатация успокои Димов - старши, който макар и намръщен, се отпусна на стола. Той е много притеснен за мен, защото смята, че е време да се оженя, да имам деца, и именно това е начинът да спра с щуротиите. Изведнъж той се прокашля и каза почтително:
- Синко, вчера вечерта ми се обади Той!
Баща ми посочи с пръст нагоре към тавана. В първия момент не можах да схвана, а и отново започна да ми се повръща. Започнах леко да треперя.
- Много е доволен от това, което си свършил - продължи баща ми - и смята, че е време да израстеш в йерархията. Иска по някакъв начин да ти се отблагодари...
- Навремето комунистите раздаваха апартаменти! - смотолевих аз.
Димов - старши прие нещата на сериозно и ми отговори:
- Това ли ти е проблемът, сине? Ще ти купя апартамент, само ми кажи къде искаш да бъде? Аз мисля, че ти трябва да се стремиш към нещо повече от някакви апартаменти! Но и ме интересува следното; след като станеш самостоятелен кой ще те пере и кой ще те храни?
- Пералнята и хладилникът! - извиках измъчено аз, защото едвам издържах на надигащите се сокове от стомаха към гърлото ми.
Баща ми явно не беше в настроение за шеги и скандали и затова като разумен мъж замълча, стана, облече се и излезе от къщи.
Малко по-късно се приготвих и аз и изскочих на студа.
Вчера действително не се увлякохме, както обикновено, и затова не ми беше чак толкова лошо тази сутрин. Все пак преди да се кача на трабанта се облекчих в едно ниско кошче за боклук. Зави ми се свят, но и това щеше да мине.
Не бях забравил разговора ми с Камен и макар да беше иницииран само от един кръст, се беше запечатал в съзнанието ми. Наистина моят приятел беше много умен и си заслужаваше и дипломите и мястото, където работи.
Снегът беше изчистен по пътя, така че пристигнах бързо пред министерството. Паркирах на съседната пряка и скоро се намерих в кабинета ми. Тук винаги се чувствах в безопасност и даже усещах някакъв уют. Впрочем аз винаги съм страдал от мания за преследване, даже веднъж ходих и на психолог. Но преди това ще ви разкажа как отидох на такъв по принуда...
...Когато кандидатствах в полицията трябваше да се мине на медицински и физически преглед. Това не ме затрудни особено, но когато се наложи да се явявам в института по психология на тест дали съм нормален, бях доста притеснен. Знаеше се, че това е "тясно сито", където играеха много субективни фактори като например моментното психическо състояние на проверяващият те психолог. Застанах пред младо девойче, което час и половина ме разпитваше защо искам да стана полицай, а аз час и половина се чудех защо тя се занимава с психология. Голяма "битка" падна, защото в един момент тя не издържа и почти се опита да ме замери с пепелника пред нея. По-късно, с най-дълбоко чувство на огорчение, защото не й казах защо искам да стана полицай или поне не казах това, което се очакваше от мен, научих, че съм скъсан. Разбира се, баща ми се обади, където трябва и "неправдата" беше поправена. Обяснено ми бе, че е станало недоразумение. Именно затова мразя една част от безделниците, които са в този институт. Те отрязват такива като мен, а пускат хора, които после се корумпират, извършват престъпления или въобще се чудят по цял ден какво да правят. Е, в системата има и много свестни хора!
Спомням си как още в самото начало, когато започвах да работя, заведох при психолозите едно момиче, което беше убило две свои приятелки от университета. Спомням си, че й бяха съквартирантки. Девойката си мълчала почти през цялото време, а на другия ден психолозите констатирали, че нейното деяние е огледално проявление на агресивността, която е натрупана в нея през годините до сегашния момент. Прочели една част от биографията на момичето и решили, че понеже майка й и баща й са разведени, а брат й е наркоман, двойното убийство е единственият начин , по който е реагирала на заобикалящата я действителност. Това дадоха психолозите на обществеността като обяснение. Адвокатът на момичето й връчил на следващия ден публикуваното в пресата и тя пожела да се срещне с мен. Съвсем кротко ми разказа, че състудентките й се опитали да я изнасилят с някакъв изкуствен член. Станали агресивни, а на нея това не й било приятно и след като успяла да се освободи от ръцете им, по някакъв начин, взела кухненския нож и ги заколила една по една. Върнахме се в квартирата, където се беше разиграла трагедията и тя ни показа всичко как е станало, а и то се потвърди от следствения експеримент, който веднага проведохме. Това беше моментът на разплатата, защото пуснах анонимно копие от показанията на момичето до медиите по интернет. Мислех, че нещо ще се случи, но уви - бях млад, зелен, а даже и наивен. Психоложката, която беше измъдрила всичко това за тежката семейна среда и което силно ми напомняше на препечатка от американска книжка за ФБР, беше наказана само с порицание, което не беше логично и от този момент аз спрях да моля да ми се изготвят профили.
За втори път се сблъсках с психолог преди година. Аз, Камен и Росен се запознахме с хубави и млади жени в столично заведение. Тръгнах си с едната и даже още същата нощ преспах с нея. По принцип избягвам да си лягам с жена още след първата среща, но тогава това се случи - трудно ми е да си го обясня как стана, защото и жените рядко си лягат с мъж на първа среща. Момичето се оказа психолог на свободна практика и реши да изпробва способностите си върху мен. Сигурно очакваше да започна да плача и да джафкам като куче, но в крайна сметка ме диагностицира, че имам страх от преследване. От същия ден започнах много обстойно да се вглеждам в себе си и в околните, като стигнах до заключението, че може би е права. В интерес на истината, преди да я срещна, нямах някакъв страх от нищо, а сега бях много внимателен и мнителен!
...Пръв в кабинета ми нахълта Емил, а после и Колето. Колегите се заеха да пълнят кафеварката, да мият използваната посуда от предишния ден и да почистват любимата ни масичка. На края извадихме цигарите и ги подредихме около чашите с димящото кафе. Започнахме безкрайно писане и отговори на листчета, след което ги унищожавахме. Може да ви се струва странно, но този начин на комуникация не ни изморяваше и не ни притесняваше. Знаехме, че ни подслушват, а това беше най-сигурният начин да не може никой да ни се бърка в работата. Разбира се, бяхме изпили по чаша кафе и бяхме напълнили целия пепелник с угарки, когато вратата се отвори и на прага застана министърът. Веднага станахме почтително на крака и зачакахме да разберем на какво дължим тази визита.
- Димов, ти с твоите хора само мълчите и се гледате в очите! Много ми е интересно какво кроите и с какво въобще се занимавате?
Сега бях сто на сто сигурен, че ни подслушват. Това донякъде беше нормално, предвид мерките против корупцията, които бяха взети от правителството, от няколко месеца насам. Лошото бе, че това си беше жива параноя и донякъде начин за разчистване на сметки с неудобни хора.
- Би ли дошъл с мен за малко навън! - продължи той като ме посочи с пръст.
Станах и тръгнах след него, а след като затворих вратата, се оказахме един до друг в коридора като изключим охраната му, която стоеше почтително на двайсетина метра от нас. Точно в този момент министърът се обърна и аз отново констатирах, че той е по-нисък с половин глава от мен . Отново се заковах мирно, а той зашепна тихо и лигаво:
- Искам да знаеш, Димов, че въобще не си ми приятен, макар и да си вършиш, може би, добре работата. Просто не те понасям и това е! Искам да ти кажа, че преди малко се обади големият бос!
И той като баща ми посочи нагоре, явно това се беше превърнало в запазена марка на управляващите. Аз ви бях казвал, че когато министърът говореше за премиера имах чувството, че ще се надриска и сега беше подобен момент, дано си беше сложил памперс.
Покрай психоложката, за която ви разказвах, прочетох една книга на Фройд. Той смята, че когато бебетата се "изхождат" в ръцете на родителите си искат да изразят положителните си емоции към тях. Министърът продължи с ироничен тон:
- Колкото и да ми е неприятно, с височайша заповед, ще ти отпусна нова кола. Такива са нарежданията отгоре. Реших да ти дам Форд и да се надявам, че ще си доволен! Моля те да не я размажеш в някой стълб още от първия път, защото според мен не си свикнал с подобни габарити!
Огледах се отново и констатирах, че освен нас и охраната му по коридора нямаше други хора и реших сега аз да премина в настъпление. Никой нямаше право да се подиграва с трабанта ми!
- Мога ли да ви кажа и аз нещо, г-н министър?
- Да, Димов, разрешавам...
Усетих как отново ми се повръща, което беше следствие от снощната веселба и изведнъж ми стана много криво, направо ми падна пердето. Точно в този момент забелязах как гардовете погледнаха към една от вратите в дъното на коридора, защото някой правеше опит да излезе от стаята си, а не можеше. Много ми беше смешна тази ситуация, все едно някой щеше да извършва покушение над глупака срещу мен, и то в министерството.
- Слушай, гламав юрист и натрапник такъв - започнах и аз да шептя като него и забелязах, че пребледнява от думите ми - това, че са те сложили от твоята партия на този пост, не ти дава правото да се държиш с хората като с парцали! След няколко месеца вашата партия положително ще изгуби изборите и друг ще те смени, но аз ще остана, бъди сигурен! Искам да знаеш, че аз работя тука само и единствено за идеята, а не за някакъв Форд. А сега най-важното, докато не съм забравил... Преди няколко месеца ходих в твоя край по работа и си направих прекрасни копия на документи, които касаят член на семейството ти. Това са част от изчезнали архиви на бившата ДС и в тях се говори за жена ти. Не ми казвай, че не съм ти приятен, защото винаги съм мразел доносите и хората, които ги правят, а съпругата ти си е вършила много добре работа... Добре, че вуйчо ти е бил някой си след промените, за да заличи досието й, но знаеш, че следи винаги остават... Искам да ти обясня и още нещо: никога повече не ми се перчи и не се бъркай в моята работа, за да не съжаляваш!
Малкото човече стоеше оборило глава и не смееше дума да продума. Аз се обърнах и си влязох отново в стаята. Излъгах го - държах оригиналите на досието! Нямах обяснение защо сам министърът идваше да ни тормози и да ни надзирава - сигурно го правеше и по другите отдели. По принцип пряк началник ни беше Главният секретар на министерството, но явно му бяха иззети по някакъв начин функциите и правомощията.
Първата ми работа, след като се намерих в стаята, беше да повърна в мивката, след което си наплисках лицето и си измих устата. Седнах на масичката и започнах да пиша доклад за работата, която свършихме предишния ден. Малко по-късно го подписах и го занесох на секретарките на шефовете.
Към обед се обадих на Ирина и й казах, че може да прибере тялото на съпруга си като я уверих, че работя усилено по случая и че я моля да не разказва на никого за разговора ни от предишния ден. Тя ме успокои, че няма с кого да говори и че ще се радва да научи нещо повече, ако има напредък при разследването.
С колегите излязохме от министерството и седнахме в близката сладкарница. Поръчахме си тулумбички, поговорихме спокойно, след което си разпределихме работата за деня и се разделихме. Яд ме беше, че Емил и Кольо са женени и не можехме заедно да вършим нощни безобразия.

Бях взел кутията с картите на иманяря с мен и ги разглеждах в трабанта, докато чаках моторът да загрее. Ксерокопията бяха много ясни и четливи, но за съжаление текстът беше на арабски или турски. За нещастие нямах коректен човек към, когото да се обърна за превод. Не знаех какво има на картите, а трябваше да се спазва максимална дискретност. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да моля за помощ точно този, който най-малко желаех да ползвам в този случай, но нямах друг избор...
Както вече ви бях казал, съм роден в кв. "Коньовица". Това е стар работнически квартал, който много обичам. Бях добър ученик, но най-много ми вървеше математиката и затова по геометрия винаги имах само шестици. Класната ми винаги се гордееше с мен и ме сочеше за пример. Сега се бях запътил към нея, но искам веднага да уточня, че тя не разбира нищо от арабски или турски език.
Паркирах до училището, но не бързах да слизам, защото ме връхлетяха спомени и лека носталгия. Накрая отворих вратата на колата и забързах да вляза на топло, защото задуха силен и студен вятър. Показах на портала служебната си карта и уверено се за изкачвах по стълбите. Първо посетих тоалетната на третия етаж и погледнах над вратата на първата кабинка. Отдъхнах си, защото надписът си стоеше от петнайсет години, с моя почерк: "Камен е педал!". Излязох горд от там и с просташката мисъл, че в училището е останало нещо от мен.
Почуках на вратата на класната ми и в първия момент не я познах, а и тя мене. В следващия миг се прегърнахме и разцелувахме пред озадачените ученици. Спомних си, когато искаха да ми намалят поведението, само тя се застъпи за мен на съвета, но това не помогна и ме наказаха. На дъската стоеше едно пълничко момиченце, което явно не си беше научило урока, а аз май се явявах като спасител за нея. Класната се обърна към класа:
- Деца, това е Митко. Той е мой ученик и завърши преди тринайсет години. Сега работи като полицай и ако остане време след часа, може да ви разкаже някоя интересна история!
Тя даде знак на пълничкото момиче да седне, а аз се чудех коя история да разкажа; дали за обезглавения труп, който намерих миналата година или за разчлененото момиченце ? Разбира се, че нямаше да им разказвам подобни истории, защото това е служебна тайна. Изправих се пред учениците и посочих две момчета и две момичета, след което се обърнах към класната ми:
- Трябват ми децата за малко. Най-много ще ги задържа един час и после ще се върна с тях. Обещавам да ви обърна повече внимание, когато се приберем.
Класната ми стоеше изумена и явно трудно асимилираше внезапното ми появяване и също така желанието ми бързо да напусна на училището. Децата обаче скочиха от местата си и тръгнаха пред мен. Преди да изляза, погледнах зад вратата на кабинета. Там под прясно положения латексов слой си личаха думи написани с флумастер: "Митко е капут!". Сега бях съвсем спокоен, но независимо от всичко бяхме много добри момчета...
Обясних в коридора на децата, че ще ги заведа при един човек и че всичко, което чуят, ще трябва после да го забравят. Помолих ги да не задават излишни въпроси и потеглихме към чичо ми, който живееше през няколко блока от училището.
Той е арабист, работил е дълги години в различни посолства, а сега на седемдесет и пет години беше деен отговорник на партийната ядка на някаква пенсионерска организация. Абсолютно съм убеден, че сте виждали и него по телевизията. Води митинги, събрания и е най-недискретният човек, когото познавам. Освен, че редовно си мереше кръвната захар, той висеше всяка вечер в някакъв клуб, където си казваше всичко на всеослушание. Иначе пуши по кутия цигари на ден, пада си по чашката и засуканите булки над шейсет и пет години.
С децата спряхме пред блока на чичо, влязохме във входа и скоро се намерихме пред неговата врата. Натиснах звънеца, след което се чу шляпане на чехли по коридора и някой ни погледна през шпионката. Защракаха ключалки и пред мен застана моят роднина с вечната цигара в уста, небръснат, по пижама и с бутилка бира в ръка. Как да се обяснява в такива моменти на младото поколение да не се отдава на пороци? Чичо премина в директна атака:
- Какво правиш, Митко, с тези калпазани? Да не си ги хванал да правят някакви бели около входа? Аман от демокрация, трябва твърда ръка, даже не ръка, а цепеница!
- Чичо, аз отговарям за клуба по история към старото ми училище. Имаме от полицията шефство над децата и ти водя тия ученици да им разкажеш за Турция и културните й забележителности. Мисля, че ти си единственият човек, който ще може най-подробно да им даде точен отговор на някои исторически и религиозни въпроси!
Роднината ми зае веднага важна поза и ни пусна да влезем в апартамента му. Покани ни в хола и се скри за няколко минути. Забелязах, че си е изключил радиаторите и е студено, но това не беше от значение за него, защото той имаше навика постоянно да подскача и да ръкомаха като вероятно по този начин се топлеше. След малко се появи с костюм и вратовръзка, а над носа си беше поставил любимите очила. Седна срещу децата и им дръпна дълга и помпозна реч. Явно обаче не издържа, защото стана и след малко се върна с бутилка бира в ръка и точно в този момент реших да се намеся аз:
- Чичо, тук децата са снимали интересни неща, ще можеш ли да им ги преведеш?
Можеше и още как, защото започна да превежда. Отначало му беше трудно, но после явно се отпусна, а аз включих един диктофон, който стоеше в джоба на якето ми. От всичко прочетено се разбираше за скрити иманета, съкровища, делви със злато, които бяха заровени на различни места в България. Чичо спря да чете в един момент, защото картите свършваха, но всичко, което чух, беше изумително. Първото, което исках да направя като изляза бе да грабна лопата и да започна да копая още пред входа на блока.
- Митко, кажи ми за какво са им на децата всички тези глупости? Откъде са ги намерили?
- Отговорът на въпроса е много прост, защото сега имат кратък курс за народните предания, а това те са го преснимали от библиотеката. Понеже знаеха, че са стари разкази за съкровища и иманета, веднага се намесихме с лекция за незаконния трафик на ценности и антики от страната. Аз лично смятам, че само по този начин, като се четат тези измислици от старо време, може да се разбере несъстоятелността на иманярството в страната! Нали така, ученици?
Те гракнаха в един глас:
- Да!
Чичо схвана за какво стана дума, обясни ни, че е горд да ни помогне при развенчаване на тези "иманярски заблуди", но го очаквали важни обществени дела. Миналата година тези дела представляваха тракане на празни тенджери пред парламента, но сега на студа едва ли щеше да поведе пенсионерското войнство. Станахме с децата, сбогувахме се и излязохме навън. Закарах ги до училището и ги помолих да ме извинят пред класната ми, че не мога да й обърна внимание, защото са ми изникнали спешни задачи.
Тъкмо подкарах колата към булеварда, когато телефонът ми звънна. Отбих веднага вдясно, защото това беше Кольо. Той ми обясни, че ме е търсила по спешност Ирина и е помолила веднага да отида при нея. Дадох пълна газ и пуснах чистачките, защото отново започна да вали ситен сняг. В този момент замечтах за лятото и ми се прииска да ходя по къси панталони и тениска... Представих си и живота по морето, слънцето, залеза и волните птици, които си летяха за някъде... Пак звънна мобилния, този път беше Емил. Аз пак отбих на най-неподходящото място вдясно, но нямаше как.
- Шефе, имаме отново "проблем", трябва да дойдеш!
Казах му да се свърже веднага с Кольо и двамата да изгладят "проблема", а по-късно да ми се обадят отново. На наш жаргон това означаваше, че има убийство, което вероятно беше от наша компетенция. Нямаше начин да бъда на две места едновременно, но пък и Ирина изглеждаше коректна жена, която не би ни занимавала с маловажни работи.
Скоро пристигнах пред кооперацията на иманяря в кв. "Лозенец". Бързо набутах трабанта между две беемвета и влязох в познатия ми вече вход. Позвъних на вратата и след малко ми отвори икономът, който ме покани в хола и ме помоли да почакам. Госпожата била в погребалното бюро и всеки момент щяла да се върне. Изпих предложеното ми кафе, изядох половин кутия шоколадови бонбони и малко се отпуснах след днешното препускане из София. Ирина се прибра малко след като изпуших втора цигара, поздрави ме, след което прошепна нещо на помощника си, който леко кимна, облече се и излезе от апартамента. Тя ме поведе веднага в кабинета на покойния си съпруг.
- Г-н Димов - обърна се тя към мен, - искам да знаете, че днес открих в една от папките на мъжа ми договор с трезора на банка. Бях много озадачена, защото той никога не е крил каквото и да е от мен. Сейфът е нает преди три месеца и смятам, че е редно да присъствате на отварянето му. Моят помощник замина при нашия нотариус, за да изготви пълномощно със задна дата, от името на мъжа ми, с което да имам право да ровя в касата. Така мисля, че ще се избегнат доста излишни главоболия, защото ако действаме по стандартната процедура по отварянето... става много сложно. Затова сметнах за необходимо да направя каквото мога и да изпреварим събитията!
- Ирина, а намерихте ли някъде ключ от каса или сейф?
- Не, няма такъв, търсих навсякъде, но мисля, че това не е толкова важно, защото "разковничето" е в мен!
Тя отвори дамската си чантичка и размаха пачка банкноти. Всички бяха по петстотин марки, т.е. петдесет хиляди. На практика тя държеше в ръката си малък апартамент или добро беемве. Аз, разбира се, се сетих, че човек може да си направиш с толкова пари околосветско пътуване, а аз можех да си купя... половин килограм качествен кокаин. В общи линии, тези пари можеха да бъдат един час бърза игра в близкото казино.
След десетина минути външната врата се отвори и влезе икономът. Със себе си водеше младо момче, на около двайсет и пет години, облечено с хубав балтон и обуто със скъпи обувки.
- Госпожо, това е помощникът на нашия нотариус. Той ще изготви пълномощното, за което говорихме и вие ще можете да упражните в банката своите права. Но най-важното е, че ви носим една много интересна новина!
Младият мухльо с доста самодоволен вид извади от скъпото си дипломатическо куфарче малък плик, който беше запечатан, подпечатан и съобщи, че е оставен преди четири седмици от иманяря в кантората. Подаде го на Ирина, помоли я да се подпише в една тетрадка и седна без да е канен, срещу мен. Имах чувството, че е някой пиколо и си чака бакшиша. Много се подразних и за това станах, хванах за ръкава натрапника и се обърнах към иконома, който чинно стоеше като паметник на мълчанието:
- Господа, благодарим ви много, но сега бих желал да ни оставите сами!
Избутах ги любезно извън стаята и затворих вратата след тях. На жената й трепереха ръцете и изглеждаше много развълнувана. Да си кажа право веднага си помислих, че в плика има писмо или улики, които да ми помогнат при разследването. Издърпах внимателно плика от ръцете на Ирина и го разгледах с интерес. На него пишеше с дребни букви: " За Ирина В. от Л.В.". Взех от бюрото малка ножичка и изрязах внимателно единия край на плика, след което го подадох на разплаканата жена. Тя с треперещи пръсти извади прегънат лист хартия и го отвори. Изведнъж забелязах как на лицето и се изписва изумление, а после недоумение, след което го подаде и на мен. Нямаше предсмъртни думи, нямаше нищо освен шест последователни числа. Бързо ги запомних и върнах листа в ръцете й.
- Смятам, че намерихме ключа от сейфа - той е число! - заявих гордо аз.
- Така ли смятате; аз си мисля същото!
- Ирина, вече е много късно и банките са затворили, затова ви моля днес и вечерта да не излизате от къщи, не вдигайте телефона и спуснете щорите на прозорците си. Спирате до утре всякакви контакти с всеки, който се опита да ви търси или се приближи до апартамента ви. Няма да се доближавате и до външната врата, колкото и да е добре укрепена. Моля ви, да спазвате точно указанията ми, за да не се появят усложнения.
- Ще направя всичко, както казахте! Бъдете спокоен!
- Добре, утре точно в десет часа ще дойда да ви взема, за да отидем в банката. Направете пълномощното сега и починете добре. Ще ви звънна, когато съм пред вратата ви, от мобилния си телефон на вашия домашен веднъж и ще затворя, след десет секунди два пъти и след още десет три пъти. Това значи, че съм аз и може да ми отворите, а вие ако имате мобилен телефон моля изключете го още сега и никакво включване.
Тя ме гледаше внимателно и само кимаше разбиращо с глава. Взех листа с числата, запалих го и го наблюдавах, докато се гърчеше в малка чаена чинийка. Отворих вратата и видях иконома и помощник - нотариуса да чакат в хола. Ирина застана пред мен и каза:
- Господа, завещанието на мъжа ми, по негова молба, ще бъде отворено след седмица, защото е в друга нотариална кантора.
Харесваше ми как лъжеше, а аз си мислех, че съм най-хладнокръвният лъжец на света, но явно това не беше така.
Още по коридора на кооперацията извадих мобилния и позвъних на колегите, защото те не се бяха обадили, както се бяхме уговорили. Вдигна ми Емил и ми продиктува бързо адрес в кв. "Красно село". Запалих колата и потеглих внимателно, за да не издраскам паркираните беемветата от двете ми страни.
За по-бързо минах по бул. "България", а после завих надясно по бул. "Гоце Делчев". Запалих в движение цигара и вдъхнах бавно от дима, денят бе абсолютно кошмарен и завършваше с убийство.
Паркирах до блока, на който всеки в София казваше "милиционерски", защото в него бяха настанявани служители на МВР преди промените. Аз по-грозен, но и по-здрав блок не знам да има в цяла България. Пред входа стоеше цивилен колега, а зад него един униформен. Познавахме се отдавна и си допуших при тях цигарата. Осведомиха ме, че Емил и Колето ме чакат от дълго време, а аз бях сигурен, че вече работят усърдно. Смрачаваше се и студа хапеше лошо за това изтичах по стълбите, за да се сгрея. На четвъртия етаж, пред една от вратите на апартаментите стояха няколко колеги от районното управление и си говореха. Поздравихме се сдържано и те ми направиха път, за да вляза. Отдалече видях, че Емил и Кольо работят.
- Как е, колеги? - попитах ги аз, докато си слагах ръкавици.
- Лошо, шефе! - обърна се Емил към мен - Смятаме, че серията от убийства продължава. Имаме сходство с убийството на историка и иманяря, ела да видиш!
Заведоха ме в банята и в първия момент реших, че сънувам. Цялото помещение беше в засъхнала кръв. Кръв имаше по плочките на пода, по стените, та чак се виждаха пръски и по тавана. Най-гадно от всичко беше миризмата, която се носеше около нас и дразнеше обонянието. Подадоха ми маска за лицето, която едва ли щеше да възпре гадната миризма на леш. Внимавах да не настъпя някой съсирек, докато ме водеха към хола на апартамента. Килимът стоеше отметнат, а на паркета видях тялото на жена. На гърба й зееха седем рани с отдавна засъхнала кръв, миризмата покрай нея бе още по-силна, отколкото в банята, защото трупът видимо се разлагаше. Чак сега усетих, че в стаята е много студено.
- Шефе, мъртва е поне от десет - дванайсет дена, но понеже са били изключени радиаторите на парното разлагането на тялото се е забавило. Съседите са усетили миризмата от тяхната баня, защото оттам минават тръбите за топлата вода. Тях ги е нямало няколко дни и затова, когато се прибрали, веднага са се обадили...
Кольо снимаше и прескочи трупа откъм краката, а Емил продължи:
- Проследихме следите, жената е била убита в банята, а после е домъкната в хола. Има парцал в устата вероятно, за да не вика. След малко ще я обърнем по гръб, идваш тъкмо на време.
Прескочих тялото от обратната страна макар да знаех, че е лошо да се прескача мъртвец, но се намирахме в гарсониера и беше по-тясно от нормално. Наведох се максимално ниско, над врата на жертвата и видях малко под ъгъл, че от устата й се подаваше малък парцал. Дали имаше дамга на езика, това ме интересуваше най-много в този момент.
- Кога ще можем да я обърнем? - попитах.
- След малко, само Колето да свърши със снимките...
Помагах на колегите да съберат всичко, което се виждаше около трупа, а това си бе пипкава работа, като се има предвид малкото пространство около нас. На вратата се появиха отново оперативните, гледаха с интерес нашата работа, но след малко пак изчезнаха. След десетина минути и тримата се приготвихме да обърнем тялото и внимателно го направихме. Сега я видях добре в лице, беше около четирийсетгодишна жена, която явно някога е била красавица. Коленете и не бяха ожулени, но по корема й се виждаха три изгаряния с големина на широката част на малка фунийка сладолед. Видяното малко ме разочарова, защото не съвпадаше с предишните убийства, но сега се наведохме над главата и внимателно извадихме парцала от устата и. Не можех да си представя, че някой може да направи подобно нещо, защото зад парцала се виждаше парче месо. Езикът беше отрязан доста умело. Разгледахме го и на него видяхме познатата ни дамга. И тримата се спогледахме, нямаше никакво съмнение, защото кръстът имаше същата ни позната форма. Продължих с огледа на главата. Очите бяха извадени, и то толкова зверски, че клепачите се крепяха на мънички кожички.
Картината беше прекалено ясна и затова бързо се изправих, а Кольо започна усърдно да снима. Емил взе нещо от близкия диван, видях в ръцете му паспорт, някаква карта и шофьорска книжка. Подаде ми ги и каза:
- М.Ц., на четирийсет и две години, служила е в МВР като специалист в архивите на ДС до 1992 г. и е напуснала по собствено желание. Един от оперативните работници й е съсед от другия вход. Каза ми, че докато е била в системата никога не е имала наказания, а от няколко години работи, постоянно, в някаква търговска фирма. В общи линии, била свита и самотна жена, не е женена и няма живи роднини.
Погледнах колегите, които бяха свършили с огледа и както се очакваше, заявих:
- Никаква информация не бива да изтича. Не трябва медиите да разбират за убийството. Раздайте на служителите отвън декларации да ги разпишат съвестно, както винаги! А сега да прибираме трупа и да го караме в моргата. Там ще си довършим работата.
Вече ви е известен, ритуалът за декларациите. Много си го харесваме с колегите и рядко пропускам да си кажа думичките като в училищен театър, когато се касае за наш случай.
Вкарахме трупа в пластмасов чувал и аз се приготвих да си тръгвам, докато Емил и Кольо чакаха санитарите да вдигнат трупа.
За съжаление, убийствата продължаваха, а напредъкът ни по тях бе да събираме трупове и да нямаме заподозрени. Прибрах маската и ръкавиците в плик в джоба си и слязох по стълбите до партера. Вече минаваше седем часа, а трябваше да посетя някой интернет - клуб и да си напиша доклада. Обичах да стоя в клубовете, защото там съм никой, а децата около мен си играят на игрички или разглеждат порнографски снимки. Влязох в най близката интернет - зала и седнах да пиша. Истината е, че ако убийствата продължаваха и убиецът се мотаеше на свобода, даже и премиерът нямаше да може да ми помогне. Не дай, Боже, от медиите да надушеха истината и дезинформацията, която им давахме, щяха да ме изгризат целия.
Свърших с доклада към осем и половина и стигнах до правилния извод - да игнорирам отново журналистите, което пък говори, че за момента нямаше да подавам информация до пресцентъра на министерството. Според мен утрешният ден щеше да ни помогне да направим стъпка напред. Много интересно какво имаше в сейфа на иманяря, а и още почти нищо не знаех за новата жертва - М.Ц. Да, засега не трябваше да се шуми излишно.

добавена на 24.08.2010, 03:12

«предишна глава