Опити
- Лидия, хайде излизай от там! - майка й никога не опитваше дори да скрие раздразнението си, когато дъщеря й прекарваше повече от 10 минути под душа. Знаеше, че нанотехнологията, за която плащаха невероятно много пари, почиства косата и кожата на момичето за секунди. Даже нямаше нужда от вода, водата беше за по-приятно усещане, а и някак хората не успяваха да се отърват от нея... беше си традиция.
Момичето приключи набързо, загърна се с хавлията, омота косата си с друга и излезе.
- С баща ти излизаме! Наказана си и знаеш, че не бива да мърдаш от тук! Очаквам да те намеря в леглото и спяща, като се върнем! - момичето кимна без звук. Обърна се и остави майка си с повдигната вежда. Искаше да я запомни точно такава - учудена и доволна, че е изпълнила заръките й. Бавно се прибра в стаята си. От месец и половина насам се чудеше как да прекара последните си часове. Имаше много идеи. Всичките - забранени. Пушене на истински цигари. Пиене на истински алкохол. Шофиране на автомобил наистина. Реален секс. Да гръмне оная кучка от другия клас, с която Анди излизаше във "Виртуален живот Х". Да каже на родителите си какво всъщност мисли за тях... Забранените неща са най-сладки. Но не чак толкова, когато знаеш, че няма да бъдеш наказан за тях. Разбира се, не можеше да направи всичко... Е, все от някъде трябваше да започне.
Още преди 3 месеца, когато разбра, че не й остава много живот, взе решение да промени някои неща. Направи си списък с всичко, което задължително трябва да опита и беше изключително постоянна в осъществяването му. Най-трудно беше да се сдобие с алкохол. Всъщност почти никой в квартала и училището й не беше опитвал алкохол. Според нея никой дори не беше виждал алкохол. "Кръчмонанитите" бяха изключително скъпи и създаваха същото усещане като от алкохолно опиянение. Никой не ползваше алкохол, а и доста хора в нейния квартал можеха да си позволят "кръчмонанити". Бутилка с течност, която си купуваш от смесения магазин. Наноботите в нея са програмирани за съответния вид алкохол - просто изпиваш няколко чашки и си... готов!
Същото се отнасяше за цигарите. Носителят изглеждаше като пура или пурета, в зависимост от пола на пушача и когато наноботите влезеха в контакт с топлината на пламъка, се активираха, отделяше се една доза и в продължение на три до седем минути "пушачът" получаваше усещането за никотин, въглероден диоксид и катран. Неразличима от оригинала. Разбира се, всеки носител можеше да се зарежда с двадесет, петдесет или сто дози. Само най-богатите хора пушеха истински пури или цигари и дори хората от нейния квартал бяха твърде бедни, за да си позволят това.
Шофирането, разбира се, беше напълно компютъризирано. Само няколко модела от скъпите коли имаха ръчно управление или въобще нещо, което се различаваше от гласова команда за началната, крайната точка на пътуването, предпочитаната скорост и евентуално - предпочитания маршрут. За щастие баща й бе преуспял строителен програмист и можеше да си купи кола с много екстри, включително ръчно управление. Скоростите, разбира се, бяха автоматични, имаше само няколко настройки за режима на движение, както и възможност за временно изключване на ограничението на скоростта. Последното беше нагло от негова страна, а според някои хора - и незаконно. Но за богатите нещата стояха по друг начин.
Ако куклата от другия клас, която й беше отмъкнала гаджето във "Виртуален живот Х" не се беше появила на хоризонта и Анди не беше лапнал, вероятно щеше да го покани да правят истински секс още в момента, в който разбра, че не й остава много. Но сега дори не можеше да му се обади. Презираше го! Но още й липсваше... За негово най-голямо съжаление, той вероятно щеше да прекара живота си в костюма "виртуални ласки" и да се наслаждава на любовта на мацката от дома си. Е, все някога щеше да се наложи да има деца, но не беше задължително дори да я вижда. Така майката на децата му щеше да си остане винаги с мечтаните от него мерки, щеше да го люби с мечтаните от него мръсни думички на уста, щеше да му угажда в любимите му пози и никога да не се оплаква от главоболие. А денем щяха да се гледат прилично облечени с премерено безразличие по коридорите на кукленската й къща и да обсъждат снощната "едноседмична" ваканция на Хаваите, която бяха споделили в общ сън. И всичко това в резултат на безжичната връзка между наноботите в мозъците им и машините на "Виртуален живот".
Отново доближи китката си до домашния лекар и в главата й се разнесе мекият женски глас. Беше прекрасно да имаш наноботи във всеки орган от тялото си, а още една хвърковата чета да се грижи за кръвоносните ти съдове. Беше прекрасно само доближавайки китката си до домашния лекар да получаваш цялостна картина за здравословното си състояние на разбираем език директно в главата си, така че никой друг да не може да я чуе. Част от данните, както и информация за заболяванията, които изискват външно лечение (намеса на допълнителни специализирани екипи наноботи или дори координация на действията им от медицинско лице) се изпращаха до здравноосигурителния фонд и базата данни "Личен медик", управлявана от изкуствен интелект. В нейния случай обаче, наноботите бяха преценили, че лечение не се налага. Заболяването прогресираше твърде бързо, за да могат дори специализираните екипи наноботи да се справят и затова бе определено като "заболяване, което не изисква намеса" и не беше докладвано никъде. Само тя знаеше за своето състояние. С помощта на сложни модели за екстраполация домашният лекар бе изчислил точните дата и час, когато гръбначният й мозък ще спре да действа, а с него белите дробове, сърцето и самата тя. Беше ужасяващо да знаеш, че ще умреш и кога точно. До момента не се беше замисляла, че ще умре въобще. Хората доживяваха до повече от 100 години средно, наноботите се грижеха органите им да функционират до последния възможен миг и заради непрекъснатите им усилия за спасяване на някой от органите, заради много неизвестни и големия брой възможни комбинации, домашният лекар бе програмиран така, че ако има повече от един вариант за дата на смъртта, да не информира пациента си за нито една от двете. Друга основна част от програмата на наноботите беше милосърдието. Домашният лекар избираше мигове на покой, удоволствие или сън, за да прекрати живота на човек, на когото му остават часове. Така хората си отиваха усмихнати, в съня си или просто вършейки любимо занимание - Домашният лекар просто инструктираше наноботите да ги приспят и така всичко свършваше.
Нейният случай обаче беше по-различен. В поверителен разговор преди около три месеца домашният лекар бе споделил, че в нейния организъм се е сблъскал с дегенеративно заболяване, което е подобно на отдавна забравените ракови образувания, но се разпространява с неимоверна скорост. Домашният лекар бе опитал да инструктира наноботите от повечето й органи да се захванат с това образувание, но се бе оказало, че дори 94 % от тях не успяваха да се справят с нарастването му. Заради заседналият начин на живот, който водеха хората, домашният лекар бе предпочел да предотврати внезапен отказ на някои от другите важни жизнени органи, което би могло да прекъсне живота на пациента мигновено, вместо да се опитва с всички налични средства да се бори с неизвестното образувание и да удължи живота й с неопределено време.
Учуди я, че имаше нещо, с което домашният лекар не се беше сблъсквал. В основата на изкуствения интелект стояха хиляди години алопатична и хомеопатична медицина, учения от всички краища на света, опитът на милиони лекари по света, както и споделените случаи на домашните лекари в целия свят, с които можеше да се консултира. Беше почти сюрреалистично: тя бе носител на нова болест. Ново състояние, с което наноботите не можеха да се справят. Та те лекуваха всичко! Всяко познато патологично състояние можеше да бъде излекувано, включително психически заболявания. Нямаше нищо, освен самата природа, което да спре наноботите. Можеха да симулират всяко усещане, всяка емоция, всеки хормон, можеха да унищожават ракови клетки, дори в момента се експериментираше с пренастройване на хромозомите, за да бъде активиран определен ген и да може да се променя естествения цвят на косата, очите, кожата.
После я връхлетя страха, че след няколкото броени месеци за нея няма да има нищо. Абсолютен мрак, безкрайна вечна самота. С напредване на науката идеята за Бог, боговете и въобще всички креационистични теории се превърнаха в архаизъм, мисли от миналото, представи на ограниченото съзнание на неуки маси от хора, неспособни да си обяснят явленията в природата и вселената и затова прибягващи до измисляне на универсално начало, поставено от висш разум, едно или няколко божества. Навикът непрекъснато да си заобиколен от преживявания, хора, да общуваш дори на сън, да пътуваш, безпрепятствено да общуваш с всички хора, дори на другия край на света бе толкова дълбоко вкоренен във всеки, че невъзможността за общуване, дори за миг, се определяше като смърт. Беше чувала многократно реплики като "Ако ми спрат нета, ще умра", "Без достъп съм мъртъв!", "Вчера имаше прекъсване и бях като сляпа и глуха двайсет и пет минути", но разбира се, никой не умираше без достъп до нета. А тя щеше да умре...
Според домашния лекар й оставаше малко повече от час. Майка й и баща й отдавна лежаха в холокамерите в стаите си и бяха "излезли". Вероятно в момента пиеха коктейли с приятели на брега на морето, въпреки че вън беше минус два градуса. Не искаше да се обяснява с тях - щеше да има хиляди въпроси, хиляди преструвки, щяха да я мъчат да се лекува, да я разнасят по разни медици и накрая да установят същото като домашния лекар...
добавена на 11.10.2010, 17:09
следваща глава »
|