НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Иво Станков > "Лидия"

Изкушения

Преди две седмици си беше купила от магазин в центъра цигари и две бутилки уиски. Под рафта, разбира се - това бяха толкова редки удоволствия, че почти нямаше магазин, който да ги продава официално. А дори онзи, в който ги откри, не ги продаваше на непълнолетни. Истината е, че точно този магазин въобще не беше ги продавал, защото цигарите бяха произведени през осемнадесета година, а уискито беше още по-старо - от единадесета. Съхраняваха се по специални технологии, които да запазят аромата на тютюна. Ако знаеше за "отлежаването" на питиетата, щеше да е истински впечатлена! Предния път когато родителите й "излязоха", си сипа от уискито и си запали цигара... пуши около 3 минути, защото кашляше ужасно и се притесняваше да не я чуят. Виж, с уискито нямаше проблем. изпи почти двеста грама и така се възбуди, че два пъти облича "виртуалните ласки" (в средата го свали, за да отиде да драйфа) и първия път дори двама партньори - мъже не й стигнаха, така че втория прибягна до друго момиче. Всяка вечер в продължение на повече от седмица пийваше по малко уиски и си палеше цигара, докато накрая изпи първата бутилка и започна втората, а цигарите намаляха наполовина.
Миналия вторник, когато родителите й отдавна пътуваха някъде на сън, се качи в колата. Машината, разбира се, се отвори при нейния допир, защото автомобилния изкуствен интелект бе настроен да общува с наноботите в нея. След като напусна рамките на града, не без затруднения Лидия изключи автопилота и за първи път хвана истински волан в ръце. Автомобилът реагираше плавно на движенията й, а скоростта от 60 километра в час й се стори колосална, когато управляваше сама. Няколко пъти изпробва спирачките на пустия второкласен път, който свързваше града с някакъв язовир. Разстоянието беше едва десетина километра, но тя никога не беше излизала от града. В редките случаи, когато напускаше квартала, ходеше на така наречените лан-партита. Нямаше представа защо ги наричат така, беше някакъв архаизъм. Обикновено много хора се събираха на едно място, настройваха наноботите си да общуват помежду си и си пускаха общи преживявания, закупени на едро. Не беше скъпо, когато участваха десетина души, а и да преживееш падане в Ниагарския водопад, да споделиш като собствени нечии чужди спомени или да ползваш "виртуални ласки" през сетивата на мъж, например, бяха несравними изживявания...
Сипа си остатъка от уискито. Беше приятно. Не познаваше марките, беше търсила доста в нета, но голяма част от информацията за истинския алкохол беше филтрирана за непълнолетни потребители и нямаше голям успех. Вкусът беше мек, приятен, елегантно вървеше с цигарата и Лидия си помисли, че ако имаше още години живот пред себе си, щеше да пуши цигари и да пие уиски с удоволствие. Стаята й се изпълни с лекия шоколадов аромат на питието и дима от цигарата. Качи краката си на бюрото пред себе си и се отпусна в креслото...
Втория път, когато отиде да кара, на връщане се отби в "Ягуар". Едно от местата, където иначе никога не би стъпила. Млади хора от всякакъв пол, възраст и цвят на кожата се събираха да танцуват, да пият истински алкохол и да пушат истински цигари (онези, които могат да си го позволят). Предлагаха се, разбира се и заместителите, но (както вече се беше убедила) истинските неща са си истински. В продължение на същата мисъл, след като обърна голямо уиски и изпуши почти половин пурета, Лидия отиде на бара с твърдото убеждение да намери някой, който да замести Анди - все пак оставаше около седмица. Първите двама, които забеляза, бяха доста непривлекателни, а отдавна беше решила щом ще го вижда - да е хубав. Във "виртуалните ласки" беше друго - там можеше да си със сто и петдесет сантиметров осемдесет килограмов кривоглед рижко, а да го възприемаш като двуметров блондин с мускулесто тяло и нежни ръце. Настроеният по собствените ти предпочитания костюм комуникираше с костюма на партньора и превръщаше всяко преживяване в уникална смес. Но на живо... все пак искаше двуметров блондин с нежни ръце... Отне й около 15 минути, за да забележи подобен субект. Беше репетирала дълго и упорито думите, които да му каже. Трябваше да убеди правилния мъж от първия път. Нямаше друг начин - ако правилния не се съгласеше, едва ли щеше да събере кураж да опита отново, а и когато си решеше нещо, трябваше да го постигне.
Миг след като изслуша момичето, мъжът се усмихна снизходително и по лицето му се изписа изненада. После тя се смени с недоверие, а след още един поглед в очите й, той отвърна, че трябва само да си вземе якето. Минути по-късно тя караше към мотел, който си беше набелязала предварително и който се намираше в диаметрално противоположния край на града. Плати стаята в брой, което направо шокира администратора; той се взираше невярващо в подадената му банкнота, след което обясни, че не може да върне ресто, а тя контрира, че не й е нужно, долепи ръка до сензора и след като ключа се записа в паметта на наноботите в ръцете й, повлече младежа след себе си.
Около четири през нощта всичко беше приключило. Мъжът спеше тихо край нея. Повъртя се доста. Не разбра нито защо непълнолетно момиче е извън дома по това време, нито как шофира на ръчно управление, нито защо е решила да се отърве от девствеността си по този нелеп начин, а не с бъдещият баща на децата си в почти ритуална атмосфера в семейната спалня при (най-вероятно) единствения път, когато ще правят секс в едно и също легло, в една и съща стая, в една и съща къща един с друг. Лидия пък си мислеше за Анди през цялото време и си представяше как ли щеше да е с него, какво ли би се случило, ако бе здрава и онази мърла Ева не се беше появила: дали щеше да се омъжи за него, колко деца щяха да имат, какви интереси щяха да споделят, щяха ли да остареят заедно...
Прибра се около 5 и побърза да се скрие в стаята си, преди родителите й да се събудят, за да закусят и да "ходят" на работа. Въобще не смяташе да се обяснява с тях. Нямаше да им казва нищо. Щяха да я намерят някой ден, и то нямаше да е веднага, защото се случваше по цели дни да не я потърсят, освен ако нямаше необходимост да се "появят" някъде тримата. А и имаше някакъв чар в това да си отидеш млада, а не на 90 години, спаружена като кисела краставица, макар и поддържана от армия наноботи в "максимално поносимо състояние". Естественият процес на стареене може да бъде забавен, но не и обърнат...
Димът от цигарата бавно се разнасяше. Тихият шум на климатика я стресна, тя се протегна и го спря с дистанционното. Искаше да запази аромата по-дълго. С изненада установи, че нещо ще й липсва - усещания, аромати, вкусове, гледки, емоции... Места, които не бе посетила, храна, която не бе вкусила, цветя, които не бе помирисала, ръце, които не бе докоснала. Оглеждайки разкривеното си отражение в почти празната чаша с алкохол, момичето разбра, че ще й липсва любов. Беше чела за нея, слушала за нея, беше запозната с визията на поетите, писателите, философите, собствените си родители ("Любовта е онова, което държи семейството ни заедно!"; да бе, защо ли си мисля, че е безжичната връзка между наноботите на двамата почти непознати, които споделяха една къща, преживявания, но никога едно легло, тайни или фантазии!). Жалко, че нямаше да успее да си състави собствено мнение. Нямаше да разбере какво е да изгубиш човек, когото си обичал. Не, не Анди. Анди си беше просто момче от горния клас. С родителите й също не я свързваше любов... може би някаква привързаност; навик, нужда, но не и любов.
Няколко пъти болката я връхлиташе и си мислеше да звънне на Анди и да му каже, че й остават броени дни живот; да го помоли да зареже другата и да бъде до нея в сетните й часове... и за щастие, нито веднъж не събра смелост да му се обади. Бе готова да се моли, за да бъде с него накрая, но гордостта й я възпря; вероятно просто не го обичаше наистина.
Разклати чашата и последните капки от питието оставиха мазни ивички по стените. Изсипа ги в устата си, като остави вкусът да мине по езика и под него, после по венците и небцето й и накрая преглътна. Любов... Дали е наистина както по книгите?! Трагична, невъзможна, непостижим компромис между двама непримирими индивиди. Или е просто невероятно чувство, което унищожава всички бариери, за да премине отвъд и да достигне до онзи, когото обичаш, без значение колко и какви прегради издигат хората и съдбата (а може би и самият ти) пред него?
"Лидия!", изтръгна я от мислите й нежен женски глас. "Извинявай за притеснението, но установих, че не спиш и реших да те информирам. Има развитие по твоя здравословен проблем." Домашният й лекар принципно не досаждаше. Лидия изостави мислите си и заслуша гласа, който звучеше направо в главата й.
"Твоето образувание спря да расте. Пратих няколко групи и с неголеми загуби те успяха да се справят с една част от него. После пак започна да расте на пресекулки, но времевата проекция показва, че скоростта му на растеж намалява. Изчаках два дни, за да се уверя и да не ти поднасям фалшиви добри новини. Но мисля, че разрастването му спря и мога да се справя с остатъците. Ще бъде трудно да го премахна от някои важни артерии, с които е слепнало, но не е нещо невъзможно, а както знаеш аз обичам предизвикателствата! Ще те държа в течение."
- Значи няма да ... умирам? - бавно произнесе Лидия. Разсмя се, но в очите й избиха сълзи...
"Не и доколкото ми е известно; поне не от това. Поне не и в момента."
- Добре де, а може ли да се появи отново?
"За съжаление не мога да ти отговоря на този въпрос точно. Никой от лекарите, с които комуникирах, не е срещал нещо подобно. Ще продължавам да го анализирам, но предпочитам да го унищожа, защото не зная дали няма да се активира отново. А както вече посочих, в даден момент представляваше сериозен проблем за здравето ти."
"Ей това е", помисли си Лидия. "Да се радвам ли сега?" Разбира се, че трябваше да се радва. Нямаше да умре. Но до кога ли? Това нещо, това образувание можеше да се появи отново. Дали пак щеше да спре да расте навреме, за да не е опасно за нея? Хм, възможно е, но може и да не е... Ако обаче постоянно се взираше и ослушваше за домашния лекар, който да й съобщи лоши новини, нямаше да стигне никъде. Очаквайки всичко да свърши скоро, направи доста неща, които никога не си бе въобразявала, че би могла. Но имаше още хиляди, които можеше да направи. Да пътува по света и да види места наистина! Да се среща с хора наистина! Да обича! Да бъде обичана! Да желае и да постига! Да преследва и да получава! Да вижда и да изживява! Лидия плачеше. Не можеше да спре сълзите си. Всичко преживяно в последните дни я беше направило силно емоционална, постоянно бе на прага на сълзите, но не искаше да показва пред никого смутеността и страха си. Сега можеше да си позволи да плаче колкото пожелае. Можеше и да се смее колкото иска. Можеше да направи всичко. Сълзите все едно я освобождаваха от оковите на страха от неизбежното. Животът нямаше да бъде самотна магистрала, по която да пътува, за да свършат дните й както тези на родителите й и на всички други - в машините на "Виртуален живот", "Където дните и нощите са постоянно забавление!"... тъпа реклама. Защо трябва да киснеш в някаква машина, за да се забавляваш?! Мяташ се на колата и накъдето видят уредите за нощно виждане! Точно това щеше да направи! Щеше да изчезне на някъде и да се върне на сутринта. А ако я усетеха? Какво, щяха да я накажат да не влиза във "Виртуален живот Х"? Хайде да ги видим!
Гумите на автомобила издадоха пронизително скърцане и пищене, защото момичето подаде доста газ. Кварталът не помнеше подобен звук от десетки години. Лидия накара бордовият компютър да набере телефона на Анди, докато въртеше волана малко несръчно из празните улици.
- Да? Здравей, Лидия! Как си? - прозвуча гласът на момчето.
- Анди?
- Слушай, - продължи той - аз вече не се виждам с Ева и можем ...
- Майната ти, Анди! - Лидия се усмихна закачливо, затвори и натисна педала на газта. Някъде напред по пътя бъдещето я очакваше.

добавена на 13.10.2010, 02:54

«предишна глава