НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Румен Николов > "Някога кучетата можели да говорят"

Глава 5.

Ахмед не можеше да повярва на очите си. Това бе кучешка глава. Владетелят на града.... Ахмед бързо погледна зад трона. Опипа с ръка. Нямаше нищо друго, освен поставката от нефрит.
А защо да не е истина? Сега и ниските прозорци и балкони и дръжките на вратите придобиваха някакъв смисъл. И кучетата навън... Нима това е бил град на кучета?
Ахмед се върна към реалността почти насила. Нямаше време за губене. Според него бе влязъл в града преди повече от час. Трябваше да бърза. Той сложи внимателно кучешката глава в пазвата си и тръгна да се връща.
От площада пред двореца, той взе един златен шлем, паднал от главата на една статуя на воин и започна да го пълни със скъпоценни камъни, като се стараеше да подбира по-големите. Колкото и да се стараеше да бърза, шлемът скоро натежа и Ахмед осъзна, че няма да има време да го пълни догоре, защото нямаше да може да го занесе навреме до градските порти. Той стана и с всички сили забърза по обратния път.

Когато стигна до портите обаче, краката му неочаквано започнаха да затъват в пясъка и колкото и усилия да полагаше да върви, той затъваше все повече и повече, докато не спря да се движи. Беше затънал до кръста на място, което на идване бе твърдо като камък! Тоягата не бе показала наличието на капан...
- Е, моето момче, взе ли главата?
Магьосникът стоеше пред него с ръце на кръста, на една крачка, но все пак отвъд градските порти.
- Да. – каза задъхано Ахмед.
- Дай я!
- Първо ме измъкни от тук. – проплака Ахмед.
- Не мога да те измъкна без да ми дадеш главата.
Ахмед беше уплашен. Струваше му се, че сънува кошмар. Как се беше забъркал в това?
- Побързай! – извика магьосникът – Луната ще се скрие и всичко това ще се покрие с пясък! След триста години ще си същата мумия, като тези тук! Дай ми главата и да вървим!
Ахмед бързо бръкна в пазвата си и хвърли главата към магьосника, който ловко я хвана във въздуха и с алчен блясък в очите се обърна за да я огледа добре на лунна светлина.
- Ти подиграваш ли се с мен? – изрева магьосникът и се обърна към Ахмед.
- Това е главата – отвърна Ахмед изтощен от преживяното – Друга глава зад трона нямаше.
Магьосникът изръмжа в безсилието си и се обърна към полето с мъртви около градските стени. Вдигна главата към луната и произнесе някакво заклинание.

Изведнъж от пясъците край тях бликна светлина. Светлина, много по-силна от тази на луната и от блясъка на скъпоценните камъни. Ахмед, макар и заровен до кръста добре виждаше разноцветните светлини, които танцуваха под пясъка докъдето поглед стигаше.
Магьосникът издаде радостен възглас, който от неговите уста звучеше по-скоро като грак на ято врани. Завтече се към едно място, където подземната светлина бе по-силна, и след леко разравяне на пясъка, в ръцете му се оказа златна диадема, украсена с множество диаманти. Той я вдигна над главата си и тя засвети, като нажежена до бяло.
- Това нещо... – каза той на Ахмед, връщайки се при него – Знаеш ли какво е това нещо? Вече няма заровено богатство, което да се скрие от мен! Аз съм могъщ!
- Ти получи своето! – извика Ахмед – Няма ли сега да ме извадиш от тук?
- Да те извад... – сепна се магьосникът – Да те извадя ли?
Вълнението го бе накарало да забрави за своята маскировка, и сега той бе в истинския си вид – суха и сбръчкана до неузнаваемост кожа, тънки, изкривени устни, неспособни да прикрият големите и криви като на хищник зъби, втренчен разноглед поглед и огромен като клюн нос. Ръцете му бяха черни и сухи, като труповете наоколо, ноктите му бяха като на граблива птица. Беше гърбав, като камила. Ахмед се замисли, дали не е по-добре да си остане в пясъка...
- О, наивнико! – изсмя се магьосникът и направи всичко възможно да заеме по-изправена поза – Твоят земен път свършва дотук! Не разбра ли? Ти вече не си ми нужен... Научи се да дишаш пясък, защото следващите триста години ще си останеш тук. Сбогом!
И магьосникът му обърна гръб. Изрече ново заклинание и сиянието от земните недра изчезна. Тъкмо навреме, за да може да се види силуета на едно куче, което стоеше на десетина крачки от тях и вяло мяташе вирнатата си опашка. Макар и на лунна светлина, Ахмед разпозна в него онова псе, което срещна на пазара.

- Тиии? – изненадано извика магьосникът – Откъде се взе тук, отвратително псе?
Кучето издаде някакви звуци, които много приличаха на говор, но бяха абсолютно неразбираеми за Ахмед.
- Не си и помисляй! – викна към кучето магьосникът – Това вече си е мое и ти няма да ме спреш!
И магьосникът протегна ръка към кучето. То се издигна във въздуха и започна да се мята в хватката на магията, но бързо се изплъзна, и след като тупна на пясъка се изправи и започна да вие.
Воят му отекна по склоновете на огромната падина и те се разтърсиха, и от тях, тръгна пясъчна пелена към градските стени - висока до небето, тънка като коприна.
Пелената се движеше бързо. Премина през кучето без да му направи нищо, мина през магьосника, който едвам се задържа на крака, и накрая се удари в стените, малко преди да достигне Ахмед.
Разпръсналия се от удара пясък се събра в огромна вихрушка, която се насочи към магьосника. Той се опита да политне, но вихрушката го подхвана и го издигна високо в небето. Магьосникът беше неспособен да се съпротивлява. Вихърът около него го държеше здраво и го издигаше все по-високо в небето. Луната се затъмни...
После се чу разтърсващ тътен. Вихърът се връщаше. Магьосникът явно бе още жив. Викът му се долавяше все по-ясно. Беше изпълнен с толкова ужас и злоба, че Ахмед захвърли шлема пълен със скъпоценни камъни и си запуши ушите.
Като горящ метеор магьосникът се удари в земята, но не проби дупка, а предизвика само лек облак от прах. Ахмед не гледаше.

добавена на 21.11.2006, 09:59

«предишна глава

следваща глава »