НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Къпинка > "Nessun Dorma"

Глава І

Nessun dorma!
Nessun dorma!1


"София, 12. 05. 2010 г., Не мога да заспя. Не бива да заспивам." - стандартни черни букви, изписани върху виртуална хартия без мастило, излезли изпод пръстите на един най-обикновен човек с необикновени мисли. Бялата стрелка на монитора се премести върху иконката с надпис "Save". Чу се тихо щракване на мишка. И тази нощ беше документирана - нощ, в която никой нямаше право да заспива.
Безсъние - Ангел беше страдал толкова дълго време от него, че вече го приемаше не като наказание, а като дар. Не беше мигвал за дълго нощем от студентските си години и вече беше започнало да му личи - винаги имаше тъмни кръгове под очите и носеше картонена чаша, пълна до горе с конска доза кафе, поддържаща го до обедната почивка в службата, която беше достатъчно дълга за една бърза дрямка. Ала макар че външно изглеждаше изморен, нямаше да се намери никъде по-истински, по-жив човек от него. Безсънието го беше направило такъв, беше му дало време, свободно време, с което спящите не разполагаха. Те следваха своята рутина, състояща се от ставане в 6:00, пристигане на работа в 8:00, прекарваха деня си в службата чак до 20:00 и се прибираха капнали вкъщи в най-добрия случай в 21:30, хапваха нещо набързо, колкото да не стържат стомасите им в леглата и заспиваха до следващата сутрин. А беше 01:24.
Ангел се завъртя на черния си тапициран стол и обърна гръб на монитора. Най-после беше свършил с всички документи на банката, в която работеше и вече можеше да отдели малко време за себе си. Други на негово място биха се сгушили в топлото си легло, отправяйки се към света на сънищата, където щяха да срещнат всички картини, и желания, запечатани в подсъзнанието им. Но той не можеше, не искаше да прави това. За него сънят се беше превърнал в нещо излишно, губене на голяма част от денонощието, която можеше да бъде използвана благодарение на Томас Едисон и гениалното му изобретение - електрическата крушка. Малко създания бяха пригодени за живот без почивка или с твърде малко почивка. Други се нагаждаха - такива като Ангел. Той да такава степен беше свикнал с новия си ритъм, че денят му едва сега започваше, поне по-хубавата част от него.
Обичаше нощите като тази, когато прозорците на отсрещния блок все още светеха, коли се движеха по тесните квартални улички и шумни тълпи минаваха под балкона му, смеейки се. Най-после хората проумяваха нещо - че не бива да заспиват, поне не за дълго. Не, не беше петък, нито събота, нито някакъв друг почивен ден, а просто четвъртък - много рано в четвъртък.
Той стана и отиде до прозореца. Искаше да погледа другарите си, наизлезли по улиците в очакване на онова, новото събитие, за което се говореше от месеци. Нищо че беше сряда, нищо че на следващия ден щяха да клюмат на бюрата си над купчините скучни документи, над клавиатурите си, над учебниците, дори може би подпрени на дръжката на някоя лопата на строежа на поредния нов блок с прекалено скъпи апартаменти, достъпни само за тези, които вече имаха къде да живеят, дори прекалено много места за живеене.
Кръглата луна седеше закачена на небето и излъчваше студения си блясък, заедно с онази енергия, караща хората да полудяват, подобно на вълци, виещи от ръба на някоя скала. Единствено по пълнолуние Ангел можеше да се почувства част от многото, част от събитието, наречено нощ. Можеше да излезе навън без да го помислят за луд, без да го замерят със стъклени шишета по главата, без да го отбягват, въпреки че съвсем не приличаше на онези съмнителни типове, които първо действат, а след това питат. Това щеше и да направи. Тази нощ щеше да се разходи. Правеше го всяко пълнолуние, когато умовете на младите се побъркваха и ги караха да изпълнят улиците с живот, а по-старите стояха вкъщи на светната лампа, четейки книга или гледайки телевизия, въобразявайки си, че ще заспят в нощта, когато никой не спи.

Tu pure, o Principessa,
nella tua fredda stanza.2


Този следобед отново беше валяло. Добре че, защото иначе софиянци щяха да приличат на замразени зеленчуци, натъпкани в малка тенджера, оставени да къкрят на котлона около 6-7 часа. Напоследък времето беше толкова задушно, че хората се молеха за дъжд, за същия онзи пролетен дъжд, възпяван от Силвия Кацарова и още много други след нея, от всеки един човек, помолил се за малко прохлада в задушния пролетен ден.
В своята студена стая, студена не заради времето, а заради прекалено усиления климатик, лежеше Цвета. Както всяка друга вечер се беше изкъпала, направила дежурните си ритуали за разкрасяване и легнала, завивайки се с хубаво памучно одеало. Студена струя духаше от тавана, обръщайки въздуха в стаята, правейки го мразовит като в зимна вечер. А сънят не идваше. Тази луна действаше на всички, включително и на тази, която не вярваше в магнитните влияния на планетните тела, връзката между влажността на въздуха и болежките в ставите и всякакви други "бабини деветини". Затова тя просто се беше обърнала към стената, игнорирайки ярката жълта светлина, идваща от уличните лампи и нетипичната за този час шумотевица. Никой не биваше да спи, а тя се противопоставяше. Природата зовеше, а тя се правеше на глуха и сляпа.
Минута като час, а десет - като век. Цвета се обърна на другата страна и веднага беше заслепена от светлината, идваща от прозореца. Безсънието не й се отразяваше добре и за щастие рядко се случваше. В такива моменти разбираше колко му беше тежко на Ангел, онзи неин колега от банката, който винаги приличаше на изцеден от преди три дни лимон. Въпреки че изглеждаше странно, той беше добър човек, истински приятел. Двамата се бяха запознали още на първия работен ден на Цвета. Всъщност той беше единственият, който от първия път се беше съгласил да й помогне с ориентирането из софтуера на банката, което не беше отнело десетина минутки, както той беше казал, а един цял ден. И ето как едно приятелство беше започнало. Колежките на Цвета я гледаха малко странно, защото си общуваше доста с този откачен мъж, но тя не им обръщаше внимание. Умееше да пренебрегва част от хорските недостатъци, концентрирайки се върху положителните им черти.
Босите й крака стъпиха на пода и моментално се вледениха. До сега не си беше давала сметка колко студена е стаята й нощем, докато тялото й е на топло под одеалото. Може би трябваше да си спестява климатика от време на време, защото и без това плащаше безбожно големи сметки за ток. Беше й скучно, искаше да си поговори с някого. Пусна служебния лаптоп (обичаше да сърфира на него, защото така се чувстваше като истинска мадама от скъп американски филм) и набързо провери всички сайтове, в които обикновено влизаше. Нямаше кой знае колко много нови неща, освен хороскопа, прогнозата за времето и статията в онлайн дневника на Ангел, която гласеше: "София, 15. 05. 2010 г., Не мога да заспя. Не бива да заспивам."
И все пак беше странно, че толкова много хора бяха навън. Друг път по пълнолуние прозорците на блоковете светеха като отделни жълти полета на счупена черна шахматна дъска, а сега по улиците имаше оживление. Всъщност в центъра на София винаги беше оживено, дори и в малките часове, но не и в работни дни. В сряда можеха да се видят само групички пияни студенти, полели поредния взет изпит или пък просто поредния нов ден, но сега имаше хора от всякакви възрасти. Имаше някаква причина и тя се наричаше "Нощ на музеите". За съществуването й Цвета не знаеше до онзи момент, в който отвори поредната интернет страница и видя голяма обява за представяне на книга в "Земята и хората". Ето защо вместо да будуват по домовете си и да вият под пълната луна от прозорците, те излизаха навън, жадни не толкова за култура, колкото за нещо различно, за едно преживяване под нощното светило, което ги призоваваше така силно.
Ето какво щеше да направи и Цвета - щеше да се присъедини към тълпата, вместо да седи сама, затворена между четирите стени на своята стая, когато една сила я викаше вън. Тя се облече набързо и се огледа. Нещо липсваше - нямаше компания. Винаги можеше да се обади на Ангел. Той беше буден, дори и да не е пълнолуние. Тя извади елегантния си розов телефон, от който висеше малко японско орнаментче, и набра номера му.
- Ало. - чу се от другата страна. Нямаше ругатни, охкания и неразбрани думи. Както и беше предположила, той си седеше вкъщи буден и свеж като току що откъсната краставичка.
- Здравей. Да не би да те будя? - глупав въпрос. Разбира се, че не го будеше, но не искаше да му показва, че го смята за различен. Искаше да го накара да се чувства поне малко нормален, като другите.
- Не, спокойно. Щом дори и ти не спиш, значи целят град е буден. Кажи, тревожи ли те нещо?
- Чак да ме тревожи… по-скоро ми се излиза. Искаш ли да разгледаме малко музеи. Нали сега е нощта на музеите, защо да не се възползваме?
- Чудесно. На Халите след 15 мин. Моля те, не закъснявай. Няма задръстване и не можеш да се оправдаеш с него. - гласът му звучеше леко укорително. Очакваше се - всеки мъж поне веднъж е чакал жена и не рядко си е тръгвал преди тя да е дошла.
- Вече съм облечена, така че ако не съм много претенциозна в избора на обувки… - започна да се лигави тя, провлачвайки всяка дума. - Може би ще успея да пристигна до час.
Последва кокетен смях и внезапно затваряне.

Guardi le stelle
che tremano d'amore
e di speranza!3


Клара отвори прозореца. За пръв път от много време не я посрещна шумът на трамвая, просто защото нощем мотрисите си почиваха кротко в някое депо и чакаха сутринта, за да го подкарат отново по тесните метални релси. Заради дъжда въздухът беше свеж и приятен с мирис на колендро4. Момичето подаде глава навън и се огледа - нищо интересно, просто празна улица, по която от време на време минаваха малки групички, насочващи се към карето с музеите. А тя си стоеше вкъщи, не само защото беше само на 16 и не можеше да излиза посред нощ,а и защото онзи неин хубостник, който й се пишеше за гадже, не я беше поканил да отидат на музей, а вместо това в прав текст й беше заявил, че иска да отиде с друга, защото е влюбен в нея. Мъже… на 17. Че какви мъже можеше да има на 17? Те си бяха направо момченца, току що пуснали полите на майките си, търсещи нечия друга пола, за който да се хванат и по възможност да свалят.
А звездите бяха толкова хубави - съвсем подходящи за една романтична разходка в планината. Момичетата на 16 все още си мечтаеха за такива неща, но за съжаление знаеха, че на момчетата на 17 далеч не им беше до това или ако се правеше, че им беше, просто се стараеха малко повече пред някоя, която не им падаше в ръцете още след първото намигване.
Още първите любовни стихове и песни са били написани за жени, които не са се поддавали на обикновените трикове за ухажване. На помощ на клетите трубадури идвали звездите, луната, цветята и така се родила романтиката. Тя винаги е било средство за постигане на определена цел.
Подпирайки се на перваза Клара гледаше трепкащите ярки звезди, предвестници на един слънчев утрешен ден, и мечтаеше. Мечтаеше някой да застане под прозореца й и да й пее за красотата на нощта или да метне камък в стаята й, придружен със завързано към него писмо, но вече никой не правеше така. Имаше си телефони и интернет. Песните бяха готови и записани, а красивите книги - истинска рядкост покрай цялата комерсиализация на изкуствата.
Клара беше модерно момиче и се държеше като такова. Макар че беше на 16, знаеше какво се очаква от нея и не си правеше илюзии, че някой дори ще се постарае да потърси бял кон, за да го яхне пред нея. Харесваше ли някого, не трябваше да се дърпа много, да отлага и да иска цветя, стихове или каквото и да било друго. Имаше достатъчно момичета, които дори и за името нямаше да попитат преди да кажат "да". Днешната тийнейджърска реалност беше толкова черна, а звездите светеха така ярко, предвещавайки любов и давайки надежда, ако имаше кой да ги погледне. А всички бяха забили носове в земята, в себе си, в човека, когото искаха да прегърнат и не обръщаха внимание на небето, което можеше да им даде толкова много отговори.
- Лягай си! - чу се женски глас от другата страна на вратата. - Утре си на училище и имаш контролно по математика!
Познатата реплика просто мина покрай ушите на Клара и потъна някъде. Не я интересуваше, че щеше да спи отново в скучните часове, а за контролното вече беше учила достатъчно и имаше солидно количество пищови и нямаше от какво да се притеснява. Сега си имаше по-сериозни терзания, касаещи момчетата на 17, много по-сериозни, от колкото разтревожени майки, които всяка вечер си повтаряха едно и също и странно как те бяха будни в 2 през нощта, а никой не им правеше забележка и не ги караше да си лягат, когато на следващия ден трябваше да стават рано за работа.
Прозорецът все още стоеше отворен, а цялата стая се беше изпълнила с мирис на дъжд и мокър асфалт. Клара беше изпънала шия, все така загледана в звездите, а отсреща няколко прозореца светеха и един от тях беше отворен. От него се подаваше глава на момче, което също съзерцаваше небето.
А долу една жена тичаше в посока Халите и не забелязваше звездите. Само поглеждаше часовника си и се притесняваше, че отново закъснява с пет минути, въпреки че й беше ясно, че и той нямаше да пристигне точно навреме.

---------------
1Никой не спи, никой не спи (итал.)
Nessun dorma е заглавие на популярна ария от операта на Пучини "Турандот" . обратно
2Дори и ти, о, принцесо, в твоята студена стая. обратно
3Погледни звездите, които трептят с любов и надежда! обратно
4Миризма на озон след буря. обратно

добавена на 17.02.2011, 08:12

следваща глава »