НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Румен Николов > "Някога кучетата можели да говорят"

Глава 6

Когато отвори очи, той видя купчина черни дрехи и вирнатите криви пръсти на магьосника да се подават от пясъка. Кучето отиде при тази купчина и взе от там малката глава от обсидан, и сякаш нищо не се бе случвало, се насочи към Ахмед.
“Сега ще довърши и мен”, мислеше си Ахмед, но кучето само мина край него и го близна по носа. Подуши го по устата, по очите, изгрухтя няколко пъти одобрително и тръгна към двореца.
Ахмед го гледаше слисан и не знаеше какво да предприеме. За своя изненада усети, че краката му са свободни и поднови опитите си да се измъкне от пясъка. Нима кучето му прощаваше?
Когато стъпи на твърда земя, Ахмед се пресегна да вземе златния шлем, но тутакси започна отново да затъва и побърза да го хвърли, сякаш беше змия.

Кучето беше спряло на десетина крачки от него и го гледаше. Ахмед се измъкна и се отупа от пясъка. Колебаеше се дали да вземе тоягата. Не посмя. А сега накъде? Тези магии му бяха дошли до гуша...
Зад гърба си чу тътен. Обърна се и с ужас видя, как пясъците се свличат по склоновете. Луната бе на път да се скрие.
Кучето още стоеше и го гледаше. Сякаш искаше да му каже нещо. Ахмед тръгна към него. Беше забравил за всички капани, които тоягата му бе показала.
Кучето хукна. Ахмед го последва.
Пясъците ги гонеха. Тътенът беше ужасен.
Ахмед осъзна накъде тичат, чак когато спряха пред двореца.
Кучето ловко се промъкваше между отломките от покрива, изпълнили тронната зала. Ахмед го следваше с последни сили. Когато стигнаха трона, той падна на колене от безсилие.
Кучето го побутна с муцуна и остави пред него обсидановата глава. Ахмед се досети какво трябва да направи. Надигна се, отиде зад трона и постави на мястото й главата на владетеля.
Пясъците вече нахлуваха през прозорците и вратите. Ахмед виждаше как го засипват...
Едно настойчиво подръпване за дрехата го изведе от вцепенението и той усети кучето до себе си, как го молеше да го вземе. Ахмед взе кучето, и го прегърна - единственото живо същество, което щеше да му прави компания в последната му минута живот. Изведнъж усети, как бързо започват да се издигат нагоре... все по-нагоре и по-нагоре, и през срутения покрив на тронната зала двамата се измъкнаха от потъващия в пясъците лунен град...

Кацнаха до изгасналия огън.
Ахмед още не смееше да пусне кучето.
То започна да се върти нервно и се измъкна от прегръдките му.
Изгрухтя окуражително няколко пъти в лицето му, врътна дебелия си задник и се изгуби в мрака, с кръшна походка, и завита на геврече опашка.
Ахмед стоеше занемял и гледаше след него, и се чудеше дали бе преживял всичко това или просто бе заспал на пост и бе сънувал.
- Ахмееед – чу вик зад гърба си младежът и това окончателно го върна към действителността.
- Тук съм! – извика Ахмед.
Някой дотича и го прегърна. После му удари един шамар.
- Абе, магаре! Къде се губиш бе? Знаеш ли какъв пердах заслужаваш! Ставай да търсим търговеца! Откраднал е тоягата и е изчезнал нанякъде... Какво си се ухилил такъв?

добавена на 21.11.2006, 09:59

«предишна глава