НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Стефан Николов > "Един (не)обикновен ден на Марс"

Глава 3.

- Лизи, скъпа - изсъска през зъби Пешо - радвай се, че си дама. Заслужаваш си един хубав пердах, ама ще ти се размине. Къде ти е ума? А! - крещеше вече той - Това отвън най-вероятно е извънземен кораб, а ти го блъскаш с лопата! Малко ти е натъртването! Много ти е малко! А се предполага, че жените се нежни и внимателни. По дяволите! Да беше Пол, разбирам, но ти! Как можа? Добре де, няма значение. Извинявай, че се развиках. Дай сега да видим какво ще правим!
- Май ще трябва да се обадим в базата. - обади се Кейши.
- Добре бе, Кейш, и какво ще им кажем? "Локализиран извънземен космически кораб. Елизабет го удря с лопата, той експлоадира. Тя доста натъртена, Джони по-малко. Татяна в безсъзнание." Стра-а-ашно обяснение. Много ще му се зарадват. Има да копаем лед...
- Добре де! Тогава какво? Нали ти си командира? - намеси се и Пол. Дори в такъв момент в гласа му имаше саркастична нотка. Слава Богу, българинът не я усети.
- Ами-и-и, тогава-а-а... излизаме да поразгледаме още. Току виж открием нещо. Таня остава тук, естествено. Лиза остава да я наглежда; Джони е контузен и остава да ни пази от Лиза и глупостите й.
- Шефе, нека дойда и аз, бе! Тя Лиза ще слушка! А и аз съм добре! - намеси се негъра.
- А, не! В момента е нестабилна и трябва някой да я наглежда, а и да командва, ако стане нещо. Но... Знаеш ли, ще остане Пол. Той ще си действа там с уредите, а и знам, че не обича да излиза навън.
- Става! - в един глас се съгласиха англичанина и Джони.
- Ми да тръгваме тогава! Какво чакаме?
Излязоха, но така и не откриваха нищо. Корпусът беше идеално гладък, нямаше нищо, което да напомня двигател или нещо подобно, нямаше маневрени дюзи. Нищо! Пол също не откриваше нищо с уредите. Само входа седеше предизвикателен, но те го избягваха, макар че, логично погледнато, трябваше да ги е страх от целия кораб. Пръв се усети японеца:
- Хей, Пол, я провери пак показанията около входа.
- Какво става, бе, Кейши? Какво се сети? - попита Пол - Около входа показанията са същите, както и по целия кораб, т.е. никакви.
- Точно така. Ние се страхуваме от входа, а всъщност той не е по-специален. Защитен от удари е целия кораб.
- Тогава защо не гръмна като го ударихме с лопатата на всъдехода? - намеси се Пешо.
- Не знам. Сигурно още не се е била активирала защитата. Може да е доста старичко и едва ли е било активно през цялото време. Трябвало е да се задейства по някакъв начин. И аз не знам какъв, обаче.
- Значи това нещо гърми, ако някой се опита да проникне в него насила.
- Ами очевидно е така. Интересно е обаче, колко точно е чувствително. Ей! Ама какво става?! То май се отваря!
Входът наистина бавно се отваряше. Отвътре се показа... ами "малко зелено човече" си е най-точния термин за съществото, което излизаше отвътре, облечено в скафандър. Поне това което се виждаше от лицето му беше оцветено в красиво тревно зелено.
- Привет, Земляни! - прозвуча металически глас по радиото. - Аз съм представител на раса, която вие бихте нарекли извънземна. Много съжалявам за неприятностите, които ви предизвика нашата система за безопасност. За съжаление не можахме да излезем от хибернация достатъчно бързо, за да предотвратим проблемите на спътниците ви. Каня ви всички в нашия кораб, особено контузените. Не се страхувайте. Ще ви помогнем. Чакам ви тук, в преходната камера.
С тези думи извънземното влезе отново в кораба, но вратата остана отворена. Астронавтите реагираха бързо. Впуснаха се във всъдехода, където Пол и Лиза вече почти се бяха облекли. Таня пък се разбуди докато й слагаха скафандъра, макар че все пак трябваше да я пренесат. В момента, в който всички бяха в камерата, вратата се затвори. Извънземното засваля скафандъра си. Те последваха примера му. То каза нещо на някакъв непознат език и от някаква отворила се врата се появи робот, който пое Татяна и тръгна с тях навътре в кораба. Стигнаха някаква зала, пълна със странно изглеждащо оборудване. Там извънземното спря и се обърна към тях на малко архаичен английски език.
- Привет отново, гости от Земята! Позволете първо да се погрижим за вашата, прекрасна според естетическите ви възгледи, спътничка. Нека ви се представя. Ние нямаме имена във земния смисъл, но вие можете да се обръщате към мен с името Алф. Така в началото на 90-те години на 20-ти век по вашето летоброене се наричаше най-популярния извънземен образ от медиите ви. Простете ми, ако то вече не е, както вие се изразявате, "на мода" и ако английският език на който ви говоря е малко остарял. Все пак съм го учил, както вече казах, в края на 90-те години на 20-ти век по вашето летоброене.
- Какво, по дяволите, е това място?! - опомни се пръв Петър. - И защо, по дяволите, ни доведохте тук? И къде, по дяволите, отведохте Таня? И какво, за бога, става тук?
- Ами, първо, това е, както вие бихте се изразили, "летяща чиния", въпреки че терминът май не е много правилен. Второ, доведохме ви тук като представители на земната раса. Трето, спътничката ви е в нашата лечебница и би трябвало след малко да се присъедини към нас. Четвъртият ви въпрос, доколкото ви разбирам, е свързан с отговора ми на втория.
- Да си говорим тогава! - намеси се Елизабет - На първо място, ако може, кажете защо говорите все в множествено число, господин Алф, при положение че не се виждат други от "вас"?
- Аз съм официален представител на Галактическия Съюз. Специално за целта изучавах езика и нравите ви преди, както виждам по уредите, около 80 ваши години. Ние сме специално изпратена контактна група за откриване на нови космически цивилизации. Когато пристигнахме в Слънчевата система открихме, че вашата раса е уникална в цялата галактика с невероятните си темпове на развитие на науката и културата, която между другото е сама по себе си рядък феномен, както и с тъй нареченото "творческо мислене" - при нас творците са рядкост, а при вас са голяма рядкост не-творците. За съжаление Галактическият Съюз не е единственото обединение на разумни същества в Галактиката. Мороните са агресивна цивилизация, която, за съжаление, твърде рано в космическото си развитие срещна други, много по-слаби и успя да ги покори. Враждата между тяхната Империя и Съюза е много силна, макар и неофициална. Те бяха успели да дойдат преди нас и вече провеждаха експерименти с човешки същества, за да открият тайната на вашето бързо развитие и творчески способности, и нямаше да можем да ги изгоним, понеже ни е абсолютно забранена всяка агресия, ако те самите не ни бяха нападнали и принудили да ги унищожим. Много съжаляваме за тази неизбежна жестокост, но поне успяхме да ви предпазим от моронските нашественици. Всъщност спътниците ми съжаляват. Аз - не. Идвам от планета, която е била почти унищожена от Империята им, и макар че отдавна членуваме в Съюза омразата ни така и не изчезна изцяло и няма и да изчезне. Никога няма да съжалявам за унищожен морон, въпреки че и никога не бих нападнал пръв.
- Хей, Алф, ти май не си много съвестен Съюзец, а? - обади се Пол. Просто невероятен беше факта, че този човек може да се шегува дори и в такъв момент.
- Не, господин Робинсън, не съм. Не се изненадвайте, че знам името ви. То е изписано на скафандъра ви. Във връзка обаче с "необразцовата" си служба на Съюза ще ви задам и следният въпрос: Би ли се съгласила вашата цивилизация да унищожи Моронската Империя със технологиите, дадени й от Съюза? Момент да се поясня. Докато изучавах нравите ви се сблъсках с една поговорка, между другото това е също типично "земна" особеност - иносказанието, преносния смисъл на думите, символното изразяване, много ми беше трудно да ги изуча. Та поговорката, по-точно сентенцията, е, че най-добрата защита е нападението. Има и друга: "Най-добрият враг е мъртвият враг." Изведнъж осъзнах колко сте прави с тези мисли. В Галактическия съюз отричаме агресивните действия, но може би не осъзнаваме, че понякога са необходими, макар и нежелани. От друга страна планетите не влизат веднага в Съюза, има нещо като период за адаптация. След това расата сама решава дали ще се присъедини или ще остане независима, като и отношенията й със Съюза са също обект на избор. Вече има няколко независими и равноправни съюзници на Съюза.
- Въпросът ви е много сложен, господин Алф. - намеси се току-що пристигналата и идеално възстановена Татяна. - Нито ние, нито вие сме официални представители на своите раси. Имате известно право дотолкова, доколкото понякога нападението е наистина единствената разумна алтернатива. Но кажете, ако унищожим тези морони, какво? Мислите ли, че няма да се появи друга агресивна раса. Дори и сред нас, земляните, има хора, които, ако управляваха, биха се хвърлили да покоряват други цивилизации, само ако можеха.
- Мисля, че Таня е права. - намеси се Пешо. - Не разбирам много от военна стратегия, но според мен няколко победи и демонстриране на непоколебимост биха помогнали за постигане на мир. Те сега ви бъхтят, защото не им отговаряте. Ако си покажете ноктите, те най-вероятното ще се кротнат и ще се съгласят на мир. Все пак нека първо изчакаме преговорите със Съюза, а?
- Ние имаме и други поговорки. - Намеси се Джони - Например "Който нож вади, от нож умира". А един голям писател от средата на 20-и век - Айзък Азимов пише: "Насилието е последното средство на некомпетентния." Това също са доста крайни изказвания и не съм много съгласен и с тях, просто исках да покажа, че ние на Земята имаме доста поговорки и те понякога са абсолютно противоположни. Иначе съм съгласен с Пешо, че малко демонстрация на сила и решимост почти сигурно ще доведе до край на войната, но не сме ние тези, които могат да решат. Освен това едва ли очаквате Земята да се съгласи да играе ролята на "веселия самоубиец". Според мен наистина трябва да изчакаме преговорите.
- Добре! Тогава аз ще дойда с вас в базата ви, а другарите ми ще излетят към Съюза да съобщят, че млада и изключително перспективна раса е достигнала достатъчно ниво на развитие, за да води преговори и да изпратят официална делегация. Да тръгваме.

Ами, тръгнаха. И пристигнаха в колонията. Алф (естествено) предизвика сензация. Пешо, Пол, Лиза, Кейши, Таня и Джони (естествено) станаха герои. Какво стана нататък, ли? Това вече не влиза в този (не)обикновен ден и ще го оставя на фантазията на читателите.

добавена на 31.12.1969, 18:00

«предишна глава