НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Стефан Николов > "Хероинова одисея"

Библиотеката

Отвори очи, но не виждаше нищо. Опита да помръдне. Не го болеше никъде. Явно бе умрял. Заслужаваше си го. Докосна главата си и усети студените си пръсти. Едва ли мъртвите чувстват студ. Може би беше в Ада и бе обречен на страданието, от което се страхуваше най-много - смърт в лед и мраз. Пристъпи и се спъна в нещо. Това, в което се спъна, отлетя и се удари в стената някъде пред него с метален трясък. Фенерът! Дано още да работи! Кхан клекна и започна да опипва студената скала пред себе си. Не беше умрял, поне засега. Намери фенера и опита да светне. След третия опит успя. Огледа се.
Пещерата си беше цяла - всичко си беше на мястото. Нямаше дупки от експлозии, овъглена плът или изкривено желязо. Всичко това бе само измислица… Дали полудяваше ? Дали не се беше побъркал от постоянния мрак и тягостната атмосфера…
Забеляза блещукане далеч пред себе си. Беше го усетил още в мрака. Имаше избор - да продължи или да се върне. Беше си съставил система по разклоните и щеше да намери обратния път лесно. Но не бе дошъл до тук, за да се връща. И без това за него животът без доказателство къде е бил и какво е преживял, бе равносилен на смърт. Отправи се натам с гордо вдигната глава и с фенера като единствено оръжие - арбалетът не се виждаше никъде…
Когато приближи видя, че светлината идва от стената, където като че свършваше тунела. Светещата стена се простираше наляво и надясно поне по десет метра, а тавана не се виждаше. Остави фенера на скалата и се приближи. Не бе направил и две крачки, когато отнякъде изскочи светкавица и порази фенера му. Светлинката угасна, а Кхан отстъпи крачка назад. Все още виждаше стената. Обхващаше го някаква странна еуфория и лесно преживя загубата на фенера. Отново пристъпи и светкавицата отново просветна. Този път почти разтопи парчето безполезно желязо, в което се беше превърнал скъпоценният прожектор… Момчето вече не се интересуваше какво става зад него. Докосна стената и ръката му леко премина през нея. Когато я отдръпна, и тя блещукаше. Но блещукането не остана само по ръката му - през цялото му тяло премина тръпка на облекчение, като че всичките му проблеми бяха решени. Нямаше време за размисъл. Той пристъпи…
…усети как се разпъва, като че беше на много места едновременно,…
…после
отново беше той. Краката му се огънаха, но успя да се задържи прав. Отново бе в безкрайно помещение, но това бе ярко осветено и не беше празно. Нямаше стени, или поне той не можеше да ги види. Краката му сами го понесоха нанякъде. От всички страни беше заобиколен от невероятно високи рафтове, които вероятно бяха организирани по някакъв непонятен нему начин. Искаше да извика "Ееееей" или да се радва, че все пак е някъде - но от друга страна изобщо нямаше представа къде е и, като се има предвид, че никой не се беше върнал, едва ли имаше защо да е щастлив, че е дошъл тук… Но ако искаше да обвинява някого, че е стигнал дотук, то това бе самият той. А и с обвинения нищо нямаше да постигне - единственият изход бе да разбере къде е и да намери обратния път…
Тогава се сети нещо и погледна назад. Зад гърба му се простираха същите безкрайни коридори между рафтовете, които бяха пред него. Погледна нагоре и не видя тавана."Само Лантор знае къде съм…", помисли си Кхан.
- Насам, насам ! - чу глас. Идваше отблизо, но вероятно това бе само измамна игра на звука - до където стигаше погледа му нямаше жива душа.
Най-неочаквано пред него изникна малко бюро с изящна инкрустация и тъмна политура. Това явно бе единственото място, където нямаше дълги редици от рафтове и бюрото създаваше усещане за уют и спокойствие. Момчето се зачуди как не е видяло този импровизиран кабинет отдалече, но после осъзна, че вероятно доскоро той не е бил там, … а дали и сега стоеше пред него, или беше зрителна измама (но колко реална!) както всичко досега.
Понечи да каже нещо, но думите му бяха безсилни. Когато иззад едно от разклоненията се появи дребен мъж на средна възраст, го обзе чувство на безпокойство, на възбуда, като че имаше енергия, която да разходва години напред… Нещо затрептя в гърдите му, сякаш му предстоеше да чуе история за духове ("… ама съвсем истинска!" ).
- Седни, … сядай - каза мъжа, но Кхан не можеше да направи нищо. Нещо във вида на този човек, в държанието му, в гласа му, го бе парализирало тотално.
- Е, щом желаеш - стой! - събеседникът му се отпусна тежко в огромното ниско кресло зад бюрото - Много работа днес… - после отново вдигна глава към него - Ама ти какво, да не си ням! То какво ли не ми се е случвало! - момчето подгъна колене и седна на един стол, който доскоро като че не беше там, или поне то не го бе забелязало. Но на фона на всичко необикновено, което му се бе случило днес, този мъж бе най-нормалната гледка. Поне говореше с гласа си…
- Аз … не зная къде съм…
- Да кажем, че и аз не зная, защото е прекалено трудно за обяснение. Е, мога и да опитам, защото щом си стигнал до тук през всичките защитни механизми и психо-атаки, които обикновено пазят входовете, явно си нещо по-специално… Добре, представи си това място като Универсална библиотека на света…
- Каква библиотека ?!?
- Уни… Вселенска, добре де - световна , така става ли ?
- Но къде сме?
- Ами не мога да ти отговоря, защото тук пространството е само в умовете ни, а време не съществува, защото е свързано със стареене на пространството… - мъжът повдигна вежди - Май не разбираш? Че как си стигнал дотук?!
- Имате предвид хората отвъд езерото с всичките им уреди и апарати, които никога не се завърнаха…
- Предполагам - отвърна събеседникът му - Е, а ти за какво си дошъл?
- Ами… не знам, аз просто тръгнах и… - човекът срещу него се удари по челото :
- Абе защо все на мен?… Искаш да кажеш, че си стигнал дотук сам, просто така…
- Да, защо, толкова слаб ли изглеждам ?
- Не, не, може би аз подценявам някой форми на живот. Добре, за какво си дошъл, какво те тревожи?
- Нищо, просто исках да докажа нещо на себе си !
- Това е странно - отвърна мъжът - всички идват тук, за да питат нещо, защото то ги тревожи и не им дава мир. Теб какво те тревожи?
- Нищо не ме тревожи… та аз даже не зная къде съм?!? - Кхан започна да се изнервя.
- Аз мога да дам отговор на всичките ти въпроси - не искаш ли да знаеш какво те очаква?
- Ти кой си ? - въпросът на момчето видимо изненада мъжа. Той се дръпна назад в креслото и каза :
- Чакай малко, аз създавам целия този цирк, за да не те разстроя - бюра и всичките тези рафтове… и столове, а ти ми задаваш въпрос, на който не мога да ти отговоря. Ти не искаш ли да знаеш за Господ, за Смисъла на света, за Сътворението, за Смъртта?…
- Аз зная! - отвърна младежът и предизвика презрителна насмешка у събеседника си - Зная какво е Бог, зная какъв е смисъла, зная какво е сътворението …
- Нищо не знаеш - та народът ви има едва хиляда ваши години зад гърба си, опустошен от ядрената зима, на планета, толкова бедна на ресурси, че никоя междугалактическа експедиция не иска да й обърне внимание, а собствените ви прадеди, живеещи зад огромното езеро, на чиито бряг е града ви, не искат и да ви погледнат; та за вас електричеството е магия, а атомите са чужда дума; учителите ви не са излизали от града и ви учат на предания, стари колкото света, а познанието ви се заключава в това как се плетат мрежи и как се предвиждат приливите… Какво можеш да знаеш ти, който даже не си се докоснал до възрастта на познанието!?! - "Силни думи!", помисли си Кхан, "но защо ги казва, като че това не ми е ясно?!", след което отвърна:
- Моят Бог е моята съвест, смисълът на моя свят е любовта, а Сътворението…, то е като раждането - случва се много пъти, но никога не се повтаря, а всяко е по своему уникално… - момчето говореше убедено и съсредоточено - дали под влияние на атмосферата или на мъжа срещу себе си. Никога не бе казвал гласно тези неща, макар да му бяха ясни отдавна. После добави:
- А ти, ти какво ще ми кажеш ? Някога изпитвал ли си любов? Искаш да ме учиш какво е Бог, какъв е смисъла на живота ми, какво е бъдещето ми - но аз зная всичко това. Аз съм силен да убия твоя бог, Лантор или който и да е друг, защото мога да изгубя своята вяра и да накарам и другите да изгубят своята… А твоят съвършен Бог какво !? - Той може само да ме убие, но не и да ме накара да вярвам… Ти едва ли знаеш какво е съвест, щом си готов да кажеш някому собствените му бъднини! Някога обичал ли си? Или това е прекалено просто за твоята висота? Виждал ли си някога раждане - на човек или животно? Знаеш ли какво е да ти се роди сестра? - Кхан имаше две и знаеше какво е … - Та ти даже не можеш да ми обясниш кой си или какво си… И какъв е твоят смисъл, щом знаеш всичко… Ти нямаш свой смисъл! Живееш, защото така трябва! Някога чувствал ли си се свободен? Да взимаш сам решение… Нали знаеш как дойдох тук - някога чувствал ли си, че можеш да го направиш, просто да плюеш на всичко и да тръгнеш след мечтите си? Знаеш ли какво е да мечтаеш? А въобще чувствал ли си някога… - момчето се надигна в стола:
- Кажи ми как да се върна там, откъдето идвам! Надявах се да постигна нещо, но ще трябва да се върна с празни ръце ! - мъжът срещу него постепенно променяше изражението на лицето си. Кхан се чудеше дали съществото срещу него - дух или демон - ще го прогони или ще го убие за непокорството му. Но, въпреки промяната, нито едно от двете не се случи. Той се обърна и тръгна да се връща. Високите рафтове бяха изчезнали и му се наложи да предполага посоката, но вероятно я бе уцелил, защото след секунди…
…усети как се разпъва, като че беше на много места едновременно,…
и падна
сред зелената трева на Златните полета. Към него идваше Лера :
- Искаш да се скриеш, а? - момчето повдигна глава :
- Ами, зная, че от тебе бягане няма! - тя скочи върху му и го целуна.
- Къде се губиш от сутринта, вече час те търся !
- Колко е часа, колко време съм бил вътре ? - момичето го погледна странно:
- Вътре? Къде си бил ?
- В Ямата! Бях там доста време…
- Едва ли си бил повече от половин час, защото те видях… - Кхан не я чуваше вече, съзнанието му асимилираше случката и търсеше обяснение. След като дълго не го откри, той просто се отпусна в ръцете на момичето и я целуна.
- Знаеш ли какво разбрах? - попита я след малко и без да дочака отговор продължи - Ти си смисълът на живота ми тук и сега ! - тя се отдръпна и го погледна:
- Да не си болен?
- Болен съм… - той отпусна глава на тревата и разтърка лицето си с пръсти. После я сграбчи в прегръдката си - …от любов по теб!…
- Ти си се побъркал! - момичето не знаеше дали да се радва на думите, толкова несвойствени за Кхан, когото познаваше. Но колебанието й трая кратко. Целуна страстно устните му и погали гърдите му. " Някой неща се променят ", помислиха и двамата, макар по различна причина.

добавена на 08.10.2004, 04:46

«предишна глава