НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Деси Василева > "Една чат – история"

Началото

Една чат история
или какво не трябва да правим пред компютъра

Началото ли? В началото бил Адам и това обяснява всичко... Та кой би объркал по-ефективно живота на бедната Ева!?
Това е моят живот... Изпълнен с миризливи фасове, ниско калорична храна, тичкане по баирите на Панчарево, като пъдпъдък ........И защо това? За да го забравя естествено! Странно за колко кратко време подредения и безоблачен живот може да мутира докато приеме формата и очертанията на праисторически примат.........А в началото беше прекрасно! Като рапсодия в розово, като Шекспирова пиеса, която по-късно се изроди в латино сапунка.
И такааааааааа... В дните на горещото лято, тънейки в блажен мързел в офиса и обзета от екзистенциалния въпрос " Ще ме бъде или няма да ме бъде" на екрана на компютъра ми се появява странно съобщение. Толкова странно, че смущава следобедната ми дрямка и ми припомня, че аз явно не съм НЛО, а около моята орбита се навъртат подобни обекти. Естествено извънземното ме улучва право в главата, провокирайки необходимостта ми да се фукам с пътешествията си, без да разяснявам, че основен техен спонсор е родителското тяло. Единствената мисъл в главата ми е :
- Е, те тоя го смачках! :)))
Посредством вродените ми чар и словоохотливост се заемам да приземя, това нахакано зелено човече. След час, два започвам да осъзнавам, че тоя се опъва и явно се забавлява. Възмутително! Сменям тактиката и започвам да омайвам ... Романтиката се лее с такава лекота изпод чаткащите ми по клавиатурата пръсти, че със задоволство виждам как моя виртуален противник го закъсва, сдава багажа, запича се на баира...
- Ха-ха, казвам си аз, Удари и моят час!
Той вече се моли за десетте заветни цифри на моето моби (както галено го наричам). С крива усмивка се извинявам и под претекст, че имам работа, което между другото е грозна лъжа, победоносно натискам клавиша esсape .
Тръскайки се към моята къща по разбитите софийски улици, в страхотната си дамска кола, която с раздразнение отбелязвам, като страхотна само аз, си мисля и... ?
- "Оха, Деси, Деската!"
Пея в ритъм с пълно гърло предизвиквайки стреснатите погледи и на пешеходци и на шофьори, но все пак, мислех... За какво ли?!
Често се хващам, че мисълта ми прескача от тема на тема, като разгонена пчеличка и само мога да съм благодарна, че не я опрашват разни нагли, приходящи МИСЛИ .
Сега установявам, че мисленето не би трябвало да бъде приоритетно във възпитанието и развитието на една жена ... Та за какво и е?! Хубаво са го казали хората :
- "Една патка мислила, мислила пък ..."
Краят е известен. И аз така, ама се надявам да спра преди края да стане ясен.
На другия ден с чаша горещо кафе и бодра крачка влетявам със заразителното си добро настроение в офиса. И както се очаква половин час по късно, то е смачкано, облъскано и изтрито от днешното ми битие, след като:
- разбирам за семейните драми на едната си колежка
- сексуалните подвизи на другата си колежка
Гледам тъпо в телефона и се надявам да стане чудо!
А) клиент да даде поръчка...
Б) шефът да затвори офиса...
В) гръм да удари и опожари това място...
След като се убеждавам, че дори боговете са безсилни пред тази тъпота, събирам остатъците от чувството си за хумор и се отправям към компютъра. И... о, каква изненада! gkg е там, нахъсан за нов порой от словесни хватки. Потривам доволно ръце, запалвам 5-та цигара, отпивам от кафето и с първото изречение ... тъчдаун! Дааааа, изпържих му мозъка! Пауза, дълга....мноооооооого дълга. Вече започвам да си мисля, че освен стрес и нощно напикаване ще съм причината след 10 години този човек да се събуди с тумор на мозъка. Разкаяна, тъкмо се присягам, за да развея позорното бяло знаме, когато той "светва" на екрана. Хммммм, имал бил работа. Бил в среща. Какво нахалство! Какво безочие! Ще ме изоставя, защото имал работа! Аз не искам ли да работя? Не искам ли и аз срещи с клиенти? Не желая ли и аз да си изкарвам парите с честен труд? Шшшшшшшшшшшт! Млък! Каква глупост казах! Та аз не плащам данъци, нито на колата, нито на апартамента, нито върху дохода ...?! После съвестта ми се успокоява, че все пак аз съм самотна майка с 300 лв. заплата и държавата едва ли би искала моите пари. Става ми някак тъжно, но после си припомням думите с които се нахъсвам всяка сутрин докато пътувам към работа:
- Ти си борец! Ти ще оцелееш! Ти ще смачкаш всички!
И това, до вратата на офиса...
Както и да е, след 4 часов труд нещастника е омотан. Представям си го на колене, с червена роза между зъбите да се моли за благоволението ми. И без да усетя собствената си глупост, изстрелвам тъй ревностно пазените цифри на моето моби.
До тук с мислите и патките...

добавена на 31.12.1969, 18:00

следваща глава »