НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Румен Николов > "Стрелецът"

Глава 1.

Това, че двигателят изгърмя не беше никак чудно - колата и без това беше стара. Странното беше, че телефонът ми изгуби мрежа. На това равно място сигналът би трябвало да е отличен, но истината си беше истина - нямаше мрежа. Хлопнах вратата на колата и тя цялата се разтресе, изпълвайки мрака с кобен звън. Глух и самотен звън. Кой ме би по главата да пътувам по това време.
Фаровете светеха безсмислено и осветяваха царевичните стъбла на трийсетина метра пред мен. Изгасих ги. Отворих капака на двигателя, но на лунна светлина не можех да разгледам кой знае колко, пък и нищо не разбирах от двигатели. Отнякъде пушеше и миришеше на изгоряла изолация. Ставаше студено. Прибрах се отново в колата и зиморничаво се сгуших в сакото си.
Не, това не беше изход. Може би царевицата пречеше на сигнала. Показах се пак навън и с мъка се покачих на покрива на колата. Започнах да се въртя насам натам с телефона в ръка, с надеждата поне една чертичка да покаже присъствието на какъвто и да е ретранслатор.
Но не получих сигнал. Чух само изстрел и телефонът в ръката ми се пръсна на парчета. Едно от парчетата за малко да ми извади окото. Как слязох долу не си спомням, знам само че сега лежах на асфалта и ме болеше лявото рамо. Някой бе стрелял по мен! Искаха да ме убият! Посреднощ!!! Моментално се шмугнах в колата. Заключих се. Дишах тежко. Бях пред припадък. Ами сега?
Някой почука на стъклото ми и аз погледнах, кой е, само за да видя една страшна черна муцуна с хищни бели зъби и облещени черни очи да ми се хили и нещо да ми приказва. Това беше прекалено! Панически докопах револвера в жабката и стрелях в стъклото.
Отвън някой се развика, чу се цвилене на кон, тропот на кон, пляскане на боси стъпала по асфалта.
Господи! Само това оставаше - да убия човек! Стоях вцепенен поне десетина минути, преди да се осмеля да отворя вратата. За свое най-голямо учудване и облекчение не намерих труп навън. Излязох крадешком от колата и се огледах внимателно. Нямаше жива душа около мен. Върнах се изтощен от нерви в колата. Пистолетът все още беше в ръцете ми. Хвърлих го на седалката до мен. Това беше кошмар! Сигурно сънувах!
Ново почукване по стъклото зад мен ме изправи на нокти. Обърнах се и инстинктивно посегнах към револвера.
Две старчески муцуни се взираха през мрака в лицето ми.
- Случило ли се е нещо, млади човече?
- Няма нищо - отвърнах аз с несвой глас - Всичко е наред.
- Колата ли се повреди? - не спираха да любопитстват старчетата - Нещо пуши от капака. Кой ти е счупил стъклото?
- Аз - помъчих се да се усмихна аз - стрелях по погрешка с това - и размахах револвера във въздуха - привидя ми се нещо...
Старчетата уплашено се дръпнаха назад.
- По-полека с това, момче! - каза едното старче - Можеш да застреляш някого! Дай ми това!
- Да застрелям... - бях на ръба на истерията, хем ми се плачеше, хем не можех да спра да се смея - Да, прави сте. Ето... Господи!.
Тикнах револвера в ръцете на стареца и рухнах в плач на волана. Не можех да спра нервния си срив.
- Добре ли си, момче? - старчетата съчувствено се доближиха до мен
- Не, не съм добре - проплаках аз.
Изправих се, изсекнах носа си и малко ми олекна.
- Сега съм по-добре - усмихнах се аз на старчетата - Наистина съм по-добре...
- Я ела с нас...
- Да дойда с вас? - истерията още не ме беше напуснала напълно - Вие... Какви сте вие?
Двамата наистина изглеждаха странно. Подпираха се на дълги тояги, бяха в дълги дрехи и имаха дълги бради. Приличаха на библейски пророци.
- Двама мъдри мъже. - отвърна едното старче с тон, сякаш това се подразбираше от само себе си - Ела с нас, не е добре да стоиш тук сам.
- Защо да не е добре? - запитах аз, все още тресейки се от нерви
- Стрелецът дебне, моето момче. Нощем Стрелецът дебне тук.
- Стрелецът? - без да усетя как, излязох от колата и тръгнах с тях. - Кой е Стрелецът?
- Това място е прокълнато, моето момче. Това е владение на стрелеца. Нощем стреля по минаващите по този път. Не е разумно много да се спираш на едно място или да правиш неразумни движения. Можеш да го раздразниш.
Все още не бях на себе си и имах нужда от морална подкрепа. Сетих се за манерчицата във вътрешния си джоб и с благодарност я извадих от там. Една солидна глътка спирт ми дойде добре.
- Това уиски ли е, моето момче - запита едното старче
- Не, бренди е. - отвърнах аз
- Я дай малко - и старчето бързо грабна манерката от ръцете ми - Ммм, добро е! Искате ли, любезни да опитате и Вие?
Любезният, тоест - другото старче, искаше и също си отпъна солидна глътка от моето бренди. Двамата свойски се бяха разположили от двете ми страни и ме бяха хванали под ръка. Сякаш се разхождахме под звездите и те ми обясняваха, кое съзвездие как се казва. Идилия.
Взвод римски войници ни изпревари и с бързи крачки потъна в мрака пред нас. Бяха мръсни и потни. Всеки бе нарамил оръжието си както му падне. Вървяха без строй, на групички и по единично. Не ни обърнаха никакво внимание.
- Ех, - каза замечтано едното старче - младежта все бърза ли бърза. Никакво уважение нямат вече към белите коси. Можеха поне да ни поздравят!
- За Бога! Какво става тук? - извиках аз и се измъкнах от хватката на двамата старчоци - Кои бяха тия?
- Легионери, моето момче, римски легионери. - отвърна ми благо едното старче. - Бързат да се приберат в лагера си.
- Я ми дай това! - извиках аз и изтръгнах манерката от ръцете на другото старче, което се канеше да я надигне отново.
Няколко жени в дълги бели роби притичаха край нас хилейки се звънко.
- Не е разумно да се заяждаш с мъдрец, моето момче! - каза сърдито старецът на когото бях взел пиячката. - Може да ти направи магия!
- Вие за идиот ли ме вземате? - викнах аз и се дръпнах на крачка от двамата влъхви.
- Не си идиот, моето момче - каза с благ глас едното старче - Ти си мишена. Не се движиш и викаш колкото ти глас държи - значи си мишена. Сбогом!
Към мен се задаваше един гърбав изрод, който, като ме видя, направи страшна гримаса и ми се изплези. Аз се дръпнах уплашено, а изродът се разсмя и направи въртеливо движение с пръст около слепоочието си - знак към старчетата, че дъските ми прихлопват. Отмина ни смеейки се, а с него се смееха и старчетата, които му махаха за довиждане.
- Какво, за Бога, е това място? - викнах аз отчаян и седнах на земята.
Един изстрел счупи царевично стъбло току зад главата ми. Старчетата побегнаха, а в мрака чух и друг някой да бяга и да пищи, но в обратна посока.
Бях заровил лице в пръстта. Но това трая само секунди. С нечовешка решителност аз се изправих и хукнах след двамата влъхви.
- Чакайте, чакайте - виках аз след тях.
След завоя ги догоних. Дългите им поли и старите им крака не позволяваха да развият кой-знае каква скорост.
- Чакайте! - останал почти без дъх аз докопах единия старец за робата.
Старецът падна, а с него и аз. Шапката му се търколи на една страна и на лунна светлина лъсна голата му глава, защото дългата му бяла коса остана в шапката. Когато се обърна уплашен към мен, видях, че мустаците му стоят накриво и носът му беше смачкан и висеше. Гледах и не вярвах на очите си.
Другият старец се приближи към нас и замахна с тоягата. Аз пъргаво скочих на крака и избегнах удара. Старецът залитна и падна върху другаря си. Дръпнах и неговата шапка, и не се излъгах - също имаше перука.
- Какъв е този цирк? - викнах аз ядосано.
Хванах едната тояга и застрашително я вдигнах във въздуха.
- По-полека, младежо, по-полека - каза единият старец и премахна останките от изкуствения си нос. - Карнавалът свърши. Доволен ли сте? Хе, хе! Ние сме артисти, какво толкова?
Все още не можех да осъзная какво става. Държах тоягата в заплашителна позиция. Един изстрел от мрака обаче я прекърши и ме накара да залегна близо до старчетата.
- Проклетият Йоаний! - тихо изруга едното старче - Няма ли да свърши патроните?
Старчето се изви на една страна и без да се изправя извади мобилен телефон и го погледна.
- Мамка му! Още няма обхват!
- Някой ще ми обясни ли какво става? - обадих се аз без да отлепям буза от асфалта.
- Тъжна работа - каза другото старче, което вече се осмели да седне и да се изтупа от пръстта, полепнала по дрехите му. - Забравиха ни на снимачната площадка след снимките и сигналът на мобилните телефони изчезна. Чакахме да дойдат да ни вземат, но до вечерта никой не дойде. Трябваше да вървим пеша.
- А един от каскадьорите избяга с единствения останал джип в царевицата и започна да ни обстрелва оттам. Хванал жена си с един от статистите и побеснял. Сигурно се е напил от мъка, а той има лошо пиянство. Обстрелваше ни по целия път. Няма страшно, той е добър стрелец, дори и пиян.
Старецът се изправи, и отупа дрехите си. Нов изстрел се разнесе и старецът рухна на земята.
- Стефан! - извика другият актьор уплашено - Стефан! Добре ли си?

добавена на 21.11.2006, 10:04

следваща глава »