НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Ради Радев > "Човек без магия"

Глава 6.

Докато бягаше, Маркус успя за миг да зърне Храма на Цветовете. Беше като мираж в пустиня – виждаш го, но когато затвориш очи и разтърсиш глава – изчезва. Ечарните бягаха след младежа. За щастие нямаха копия и лъкове, а бяха въоръжени само с ятагани. Големи широки, блестящи на слънцето остриета. Някои имаха форми на полумесец, други бяха закривени като змии. Маркус стигна до невидимата сграда. Разбра го, понеже се блъсна в нея. Един от най-бързите нападатели настигна младия воин. Маркус го удари с меча през кръста. Разхвърчаха се кръв и вътрешности. Страшния удар разсече нападателя на две половини. Мечът на младежа бе преминал през воина Ечарни с лекотата на бръзнач, разрязващ сварено яйце. Още няколко мъже достигнаха Маркус. Той ги посрещна с ярост, подклаждана от вярата, че е обречен. Бяха толкова много! Постепенно Ечарните се осъзнаха и започнаха да се групират. Нападаха поотделно, редувайки се, за да не си пречат. Маркус счупи меча на един от тях с помитащ удар. Със следващия замах разсече воина Ечарни от лявото рамо до десния хълбок, откривайки пулсиращия му черен дроб. Младежът знаеше, че не може да издържи дълго. Накрая щеше да се умори. Мечовете, които засега почти не го достигаха, щяха да го насекат на парчета. Маркус започна да пристъпва настрани. Гърбът му все така опираше плътно в една от невидимите стени на Храма. Каза си, че това място все пак трябва да има някакъв вход. Бил той видим или не. Изведнъж нещо изщрака и младежът почувства, че стената зад него поддава. Отчаян, той я подпря силно с гръб. Усети, че се завърта. Някаква част от стената направи пълен оборот и отново се намести на мястото си. А Маркус пропадна в Храма на Цветовете.
Беше странно и изумително. Преди малко младият воин бе стъпил върху килим от черепи, изправен срещу множество разярени бойци и заслепяващо жежко слънце. Сега се намираше в пълна тъмнина. Имаше чувството не само, че е сляп. А и че на всичко отгоре някой е наложил превръзка върху невиждащите му очи. Маркус клекна и докосна пода. Бе направен от камък – студен, прашен и сух. Младежът се изправи и закрачи бавно напред. Държеше меча пред себе си ако случайно се натъкнеше на враг или преграда. Стъпките му предизвикваха ехо. Маркус си представи, че крачи в огромен мрачен коридор. Който води към Никъде. За момент си спомни Храма на Цветовете, такъв какъвто го видя в един от редките моменти, когато бе видим. Огромна бяла сграда с купол от чисто злато. Украсена с красиви статуи на мъже, жени и магически създания.
Маркус не знаеше колко време е вървял, когато чу зад себе си изщракване. Бе същото като онова, което долови, докато се биеше с Ечарните отвън. Младежът усети внезапно раздвижване на въздуха. Без да се замисля скочи с двата крака напред, подобно на щурец. Чу грохот. Нещо огромно се стовари на мястото, където бе стоял преди малко. Маркус се върна назад и подозрително мушна с меча си. Острието звънна. Пред него се намираше каменна грамада, която щеше да го смаже при падането си. "Когато се намираш в клопка, капанът не те плаши", ободри се младежа. Предпазливо започна да се движи опипом по стената. Едва бе изминал двайсетина крачки, когато пръстите му напипаха ниша, издълбана в камъка. В нея Маркус напипа нещо меко и ъгловато. Доколкото усещаше, това бе нещо пъхнато в кожен калъф. Той напипа ключалка и нещото се отвори. Беше книга. Буквите и светеха. Младежът ги виждаше добре. След миг осъзна, че са на непознат за него език.

Десетте Хилафи безучастно наблюдаваха как бойците Ечарни се мъчат да проникнат в Храма на Цветовете. Воините протягаха ръце напред и се мъчеха да съзрат невидимото. Щом дланите им докосваха невидимите стени, Ечарните почваха да псуват и да проклинат, да блъскат с юмруци и да ругаят. Никой от тях обаче не успя да открие входа, през който бе проникнал Амагът. Един от Хилафите с досада каза:
- Май е по-добре да отзовем тези нещастници. Всички заедно не струват колкото онзи воин без магия, който успя да влезе в Храма. Друг от качулатите възрази:
- Защо да ги отзоваваме? Нека се помъчат малко. И без това надали ще сторят нещо.
- Обаче и ние не можахме да навредим на проклетия Амаг. Тези думи предизвикаха размисъл у десетте велики магьосника. След като помълчаха малко, един от тях попита: - Как мислите, дали това е човекът без магия от Предсказанието? Останалите кимнаха едновременно. Някой от качулатите предложи: - Трябва да повикаме Върховния Каан Септона. Той е единствения в кралството, който може да убие този Амаг и да попречи на Предсказанието да се сбъдне. И макар, когато казваше името на Върховния Каан, магьосника да го произнасяше със страхопочитание и ужас, последните му думи се усещаше неувереност.

Маркус осъзна, че в цялата стена са издълбани ниши, пълни с книги. И не само книги – имаше палимпсести, обикновени папируси, глинени и восъчни плочки за писане, и дори плетеници от лико, които май бяха някакъв вид възлово писмо. Младежът се зае да провери колко е дълга стената. Вървя известно време и после реши, че помещението, в което се намира трябва да е кръгло. В противен случай липсата на ъгли или пък какъвто и да е знак, че стената свършва, би означавало, че залата /или стаята/ е… … безкрайна. Маркус загреба с две ръце и нахвърля книги по пода. Седна върху тях и избра една наслуки. Намираше се в Храма на Цветовете. А това бе единственото място, където един Амаг можеше да се превърне в маг. Явно начинът бе да чете и да се учи. Маркус се взря в светещите букви на книгата пред него. Не разбираше и дума от написаното. Нещо повече. Струваше му се, че буквите преливат извън книгата и се появяват по пръстите му. И че те също започват да светят. Младежът се напъна да произнесе на глас това, което му се струваше, че пише в един от редовете на книгата. Маркус не знаеше дали наистина е успял да прочете изречението. Може би това бе измислено словосъчетание, плод на препатилата му и изнурена глава. Въпреки съмненията си, младежът отвори уста и внимателно произнесе:
-Кадаш ме ходини дилайла. За момент си помисли, че това, което каза е пълна безмислица. После усети как нещо капна на лявата му буза. Маркус пипна капката и после близна внимателно върха на пръста си. Вода. Той бе направил Водно заклинание. Заклинание за Енволтуване. Бе призовал Вода. Маркус нагласи внимателно уста там, където очакваше да падне следващата капка. Беше жаден.

добавена на 31.12.1969, 18:00

«предишна глава

следваща глава »