Глава 6.
В подножието на трона си играеха малки деца, които при вида ми се изплашиха и побягнаха. Моите пазачи ме накараха да коленича. И без това краката не ме държаха, та коленичих от само себе си.
- Ето го, царице!
Самодивите се отдръпнаха от мен. Аз стоях с наведена глава и очаквах присъдата си.
- Как смееш да се влюбваш в мен? - прозвуча над главата ми властен глас.
- Аз?
Очаквах всичко но не и това. Вдигнах поглед към самодивата. Лицето й не изразяваше нито присмех, нито злоба. Беше просто красиво. Сведох очи.
- Аз не съм влюбен в теб... във Вас...
- О, да! Влюбен си! Видях те как ме гледаше онази нощ.
- Много мъже сигурно са Ви гледали така...
- И всичките са мъртви - додаде самодивата.
Тя слезе от трона и дойде при мен. Хвана ме за раменете и ме подкани да се изправя.
- Но ти си жив. Сега ще трябва да докажеш любовта си!
Бях сащисан.
- Да доказвам? - заеквах аз - Какво да доказвам? Аз...
- Влюбен си в мен, знам го - прекъсна ме самодивата - Ние самодивите разбираме от чувства повече от вас - хората.
- Вие може да сте влюбена в мен, но аз не съм...
Боже, какви ги приказвах! Самодивите в залата настръхнаха като харпии. Очаквах на мига да бъда ликвидиран... но самодивата само се обърна и кротко ме погледна.
- То е все същото. Не бих се влюбила в човек, който не ме обича.
- Значи...
Самодивата властно ме прекъсна.
- Изпитанието е следното. Ще трябва да се биеш на живот смърт с бившия ми мъж. Който победи ще ме има завинаги.
При последните думи, самодивите вкараха в залата една планина от мускули, висока два метра.
- Да се бия с тази горила? Защо направо не ме убиеш?
Самодивата се бе върнала отново на трона си. Започна да ми обяснява съвсем нехайно, сякаш не бе чула моя протест.
- Да, освен, че е доста силен, той знае и доста трикове. Не си е губил времето напразно тук. Беше ми мъж сто и петдесет години. Но... не можа да се отдели от нечистата си природа. Започна да се заглежда по други жени.
- Не, този двубой е неравностоен! - поклатих глава аз.
- Пак грешиш. - каза самодивата и се наведе към мен - Ти си влюбен в мен. Твоята любов е твоята сила, а той... - тя го погледна с презрение -Той се бори само за живота си.
- Аз също се боря за живота си!
- Ако се бориш само за живота си, ще загубиш. Бори се за мен!
- Господи...
- Отпусни се... - каза ми съчувствено самодивата - Боят започва след малко.
Стоях с наведена глава и в мен се надигаше бяс. Ролята на жертвено животно ми омръзна.
- Добре! - казах аз - Ще се бия. Но ще поставя едно условие!
В залата настана тишина. Самодивската царица ме погледна с любопитство.
- Да го чуем.
- Ако победя, ти ще дойдеш в моя свят. Ще станеш смъртна, ще се лишиш от всичките си свръхестествени способности, ще ми бъдеш жена, както всички други жени!
Самодивите гледаха като треснати. Горилата, заела вече своето място на площадката, където щеше да се води борбата се изсмя, но беше бързо свалена на земята от пазачите си и млъкна. Царицата мълчеше навела глава.
- Добре... - отрони най-после се от устата й.
В залата настана вой. "Не, царице, не...", отвсякъде самодивите се опитваха да възпрат своята царица.
- ... ще дойда с теб, ако победиш. - завърши самодивата, вече гледайки ме в очите - Ще стана обикновена жена.
Изтръпнах. Нещо в мен се преобърна. Досега, всичко около мен ми изглеждаше повече като сън, но сега вече изглеждаше съвсем реално. Сърцето ми заби лудо. Бях обзет от една единствена идея. Трябваше да им покажа, кой съм, да покажа на тази жена...
Обърнах гръб и се запътих към арената. Залата се разтресе от викове.
Бях като хипнотизиран. Умората беше изчезнала, гладът и жаждата бяха изчезнали. Чувах виковете около себе си като далечно ехо. Двамата с моя съперник се дебнехме в центъра на кръга, всеки въоръжен с брадва и меч.
Тези оръжия бяха твърде тежки за ръцете ми. Нищо чудно, че след два-три удара от страна на противника, се оказах обезоръжен. Той се хилеше злобно в лицето ми, сякаш бе подгонил пиле, предназначено да стане на супа.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се измъквам от ударите му. Все още нямах никаква представа как ще го убия, но за мое най-голямо учудване, в мен се бе зародила увереност, че това ще стане неминуемо.
Тази увереност бързо прерастваше в ярост. Вече имах чувството, че мога да помета противника си с един вик. Сърцето ми биеше като тъпан. Викът пълзеше по гърлото ми и само чаках удобен момент за да го освободя.
И този момент дойде.
Не, че противникът ми замахна с брадвата или ме застраши някак, просто изведнъж осъзнах, че сега му е времето и… с един поглед отблъснах едрия човек на пет-шест метра от себе си. От устата ми не се отрони дори звук.
Бях запратил планината от мускули в един сталагмит с такава сила, че в залата се разнесе тътен. Самодивите извикаха като при вкарване на гол на футболен мач.
Нямах време да се питам, откъде дойде тази сила в мен. Противникът ми се надигаше от пода...
Борбата се пренесе на друго ниво. Едрият мъжага се нахвърли върху мен с брадвата и меча, и аз също взех моите брадва и меч, изглеждащи ми сега леки като перца.
Започна страшна фехтовка с тежки оръжия.
Хвърчаха искри, хвърчеше пясък, хвърчаха парчета от скала. Ръцете ни се движеха все по-бързо и по-бързо, подскоците ни ставаха все по-силни и все по-високи. Правех салта и винтове във въздуха, каквито въобще не съм подозирал, че мога да правя. Оръжията дори вече не бяха в ръцете ни, а се въртяха във въздуха, командвани само с поглед...
Моята ярост не стихваше. Окрилен от новите си сили, аз се вихрех из цялата зала, алчен да науча колкото се може повече за дрямалите досега в мен способности. Ако досега противникът ми беше този, който ми подсказваше какво да правя, то аз вече сам измислях нови тактики за нападение и с радост откривах, че някои от тях са му непознати...
Превесът в борбата постепенно клонеше към мен. Вече аз диктувах схватката. Противникът ми се защитаваше все по-неумело. Раните по тялото му ставаха все по-тежки....
Завърших с ефектен удар в центъра на залата. Обезглавеното тяло на бившия мъж на самодивската царица тупна на пясъка. Главата му излетя в трибуните. Шумът в залата стихна.
Самодивската царица слезе от трона.
Стоях прав с последни сили и не вярвах, че всичко е свършило. Самодивската царица тръгна бавно към мен. Свлякох се на земята. Нямаше вече сила, която да ме задържи прав. Бях смъртно уморен.
Самодивската царица коленичи до мен и ме прегърна. Аз също я прегърнах.
Разплаках се.
Стисках я в обятията си и плачех като малко дете. Не можех да спра…
добавена на 21.11.2006, 16:06
«предишна глава следваща глава »
|