НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Тиана Стефанова > "Момичето на тротоара"

Глава 2.

Стефан покани гостенката си във всекидневната. Самата стая изглеждаше мрачна, но Дари я определи като уютна и доста приятна. Стените бяха покрити с картини, предимно на жени. Нарисувани с изключително майсторство, те биха впечатлили всеки. Изглеждаха като откъснати от реалността парченца, затворени в рамки. Създаваше се впечатление, че картините се променят. Жените, нарисувани на тях, не се движеха и не променяха местоположението си. Просто всеки път изглеждаха различни.
- Дари, отивам да си взема душ. Ако ти доскучае тук, можеш да обиколиш - каза Стефан и се усмихна. От двете му страни се появиха трапчинки, които очароваха момичето. Досега той не й се беше усмихвал по този начин и когато го направи, тя помисли, че вече е време да поседне, защото коленете й се размекнаха.
-Добре -тихо отвърна тя и побърза да му обърне гръб, за да не гледа доволната му физиономия.
Той се заизкачва по стълбите към стаята си, а Дари се озова пред една картина, която я грабна. На нея ясно се виждаше момиче, което седеше на улицата. Това представляваше цялата гледка, но в нея перфектно беше уловен емоционалният заряд на ситуацията. Момичето, може би също 18-годишно, бе подпряло глава на лявата си ръка и гледаше някъде в далечината на дясно. Носеше сива пола и бяла блуза. Коленете й бяха охлузени. От една страна изглеждаше като малко момиченце, което се сърдеше на себе си, заради разбитите колене. А, от друга страна детското в нея отдавна беше умряло или поне забравено. Тя беше жена. Чертите на лицето й, нарисувани толкова изящни, създаваха впечатление за промяна на изражението на лицето й през няколко секунди. И въпреки това, очите й винаги изглеждаха тъжни. У нея отчетливо се долавяха тъгата и отчаянието. Самата тя бе поставена в една отчайваща обстановка- седнала на студения тротоар, осветен единствено от едничка улична лампа. Момичето напомняше на Дари за самата нея. Тази тъга, която виждаше в очите на момичето на тротоара сякаш беше собствената й тъга. Дори по физическа характеристика двете страшно много си приличаха. Лицата им бяха почти идентични. Но, тя бързо се абстрахира от тази мисъл, защото не й се вярваше някой да е седнал и да е нарисувал точно нея.. Не вярваше, въпреки че приликата беше очевидна. Момичето си помисли, че си въобразява. Независимо от това картината й харесваше наистина много, защото й напомняше душа, затворена в клетка. Една душа, неспособна да открие правилната посока...
Когато се осъзна, погледът й беше привлечен от долния десен ъгъл на картината. Там пишеше: "В кръстопътя на живота", а отдолу- "Стефан". Дарина се ококори срещу картината. Започна да обикаля из стаята, като оглеждаше и останалите. Търсеше име или някакви инициали, които биха могли да потвърдят, че тези произведения наизкуството са дело на мъжа, който в момента се намираше на горния етаж. На всяка една от картините беше грижливо изписано "Стефан" или "С. И". Тя се спря в средата на стаята. Чувстваше се объркана. Отново се приближи до онази картина, която толкова много харесваше, взря се в нея, но преди да успее да си помисли каквото и да е, чу гласа на Стефан зад себе си.
- Красива е, нали? Напомня ми за теб. Когато я рисувах, нямах модел. Виждах я единствено в главата си. Лицето й беше запечатано в съзнанието ми и ме преследваше. Мисълта за нея не ме напускаше. Един ден просто започнах да я рисувам. Исках да е същата, каквато я виждах. Исках да е съвършена. Смятам, че се получи красива, не мислиш ли? Красива също като теб, обаче е и отчаяна- като теб. Виж очите й. Не са ли прекрасни? Като твоите са, Дари. Ти си точно като момичето на тротоара.
- Но, как си ме нарисувал, без дори да ме познаваш, без да си ме виждал? - попита момичето.
- Искам да знаеш нещо: доста често изглеждам леден и безразличен. Сигурен съм, че и днес, докато те гледах през прозореца на колата, ти ме мислеше за някакво безчувствено копеле. Мислеше, че си търся поредната. А, аз се борех със себе си, в опити да се убедя, че не е възможно срещу мен да стои същото това момиче, което преди време нарисувах. Точно бях започнал да мисля, че работя прекалено много, когато и ти ме погледна. Тогава разбрах, че си истинска. Разбрах, че съм нарисувал точно тебе. Погледнах в очите ти и видях това отчаяние, което има и в нейните. В интерес на истината, тази картина ми е любимата. Защото беше най-красива. А сега виждам теб и не вярвам, че те има. Но, ако не се лъжа, един философ бе казал, че дори когато само си помислиш за нещо, има голяма вероятност то да съществува или да се случи. Значи не е просто случайност.
- Аз не вярвам в предопределения път на всеки човек. Не вярвам, че си имаме съдба, която не можем да променим.
- Днес ми се случи нещо, което ме накара да повярвам, че някои неща просто ти е писано да срещнеш или усетиш.
Дарина се обърна към Стефан и се загледа в него. Търсеше някакво обяснение за картината. Не знаеше как я е нарисувал, нямаше си и представа как точно е разбрал за нейната тъга. Помисли си, че може би огорчението й е очевидно за всички. Отиде при него и го прегърна. Стоя така няколко минути, които й се сториха като цяла вечност. След това се отдръпна от него и заговори тихо:
- Показвал ли си ги на някого?
- Не, аз не ги рисувам, за да ги показвам- отговори той и се огледа около себе си- рисувам ги заради самия себе си. Ако ги покажа, те вече няма да са моите малки тайни.
- На мен ги показа, а и вероятно всички проститутки, което са идвали преди мен са ги виждали. Ще ги видят и тези, които ще доведеш след мен...
- Дари- започна предпазливо Стефан - защо мислиш, че тази вечер съм си търсил проститутка? Защо смяташ, че някога тук е стъпвала друга жена или който и да е? Не допускаш ли, че съм те видял и съм решил, че искам да те доведа тук, за да се запознаеш със себе си? В последствие се оказа, че си проститутка.
- Я стига!- почти красна Дари с престорено отегчение- от къде мога да бъда сигурна, че не си ме видял преди известно време и не си ме нарисувал? И сега просто си играеш игрички, за да провериш дали изобщо имам мозък!
Стефан мина покрай нея и отиде до картината на момичето, седящо на мокрия и студен тротоар. Откачи я от стената, обърна я и показа на Дарина датата, на която е била нарисувана. Пишеше само"1990". Той видя как момичето срещу него се просълзява. Тя седна на земята, без да отделя поглед от него. Той върна картината на мястото й. Заговори:
- Както казах, видях я в съзнанието си и просто я нарисувах. Нямах модел, освен този в собствената си глава. А, останалите...повечето не са толкова красиви като тази, защото са портрети. Хората застават в някакви дървени пози и аз ги рисувах. Но, в очите им няма нищичко, което да ме трогне...никаква емоция. Нищо! После им показвам рисунките и те много ги харесват, а аз се чудя какво изобщо намират в тези безлични черти на лицата си. Те са толкова погълнати от някаква там прилика, че не виждат друго. Затова съм на мнение, че портретите не са толкова красиви. Те представят едни безлични лица. Портретите са мъртви рисунки. Не могат да се променят, защото не излизат от душата ми. Това там е сестра ми - посочи картината, на която се виждаше русокосо момиче- хубава е, нали? Но няма собствен живот. Това е просто една картина. Нея бих могъл да покажа. В нея няма емоция. Но никога не бих показал това момиче, не бих показал теб. Не искам да изучават картината ти под лупа. Все ще намерят нещо, което няма да е според техните представи и ще я отхвърлят. Няма да приема и една критика към това, което виждам със сърцето си, а те- само с очите. Те не знаят нищо, не умеят да гледат и да виждат нещата истински. Защо да им показвам каквото и да е? Аз рисувам, правя го рез целия си съзнателен живот и ще продължавам да го правя. Това, което целя с картините си не е да получа евтина слава. Рисувайки, аз изкарвам всичко навън. Това е един вид терапия. Само че, аз не се нуждая от психотерапевт. Те разбират истината от думите, а аз - виждам я в картините. Някои пишат и откриват реалността в собствените си мисли, а аз я рисувам. А, това момиче тук...нарисувах я преди шест години. Тя беше първото нещо, което се осмелих да погледна със сърцето си. Първото, което нарисувах, след като прекратих глупавата "кариера" с портретите на разни хора, от които изкарвах пари. Обаче това не беше изкуство. Не беше това, от което се нуждаех. Така че, започнах да гледам и истински да виждам. Рисувах вътрешната ми истина. И това е целият ми свят...това, което виждаш съм аз. Всичко е част от мен. Ти също си част от мен. Затова искам да останеш тук- с мен. Искам да видя коя посока ще избереш. Този кръстопът, на който се намираш...между какво се двоумиш?
- Не те разбирам- прошепна момичето
- Напротив, разбираш ме! Остани при мен.
Стефан се обърна с лице към нея. Тя все още стоеше свита на земята и плачеше. Той отиде до нея, а тя го погледна ужасена, блъсна го назад и закрещя:
- Махни се от мен! Ти лъжеш! Това не е истина! Не искам да стоя при теб! Не съм на никакъв шибан кръстопът, няма да избирам нищо! Какво ти става? Откачи ли?
Дарина зарови лице в дланите си и се разрида по-силно. Мъжът отново се приближи до нея, но този път тя не се възпротиви. Прегърна я и се заслуша в дишането й на пресекулки. След секунди тя вдигна глава и отново започна да вика:
- Какво целиш?! Избираш си някое момиче, рисуваш го и после измисляш зашеметяваща история? Разказваш й я и тя се мисли за прекалено специална и после какво? Секс? Убийство? Каква е твоята цел? Кой е твоят номер? Тази ли е любимата ти фантазия? Обичаш да се правиш на Господ?!
Той я хвана за раменете и я разтърси. Тя млъкна и отново се разплака.
- И сама не си вярваш- прошепна той.
- Прав си, не вярвам, но това е единственото гадно, реално обяснение!!!
- Не можеш ли да приемеш, че няма логично обяснение? Аз не обичам да разговарям с хората. Чувствам се зле. Те се интересуват прекалено от живота ми. Мразя да отговарям на техните въпроси. Не искам да ги питам нищо. Но, с тебе не е така. Искам да знам всичко за живота ти. Искам да знам коя си ти. Искам да разбера в коя посока ще поемеш. Ти си частичка от моята истина, която цял живот издирвам. Помогни ми!
Дарина вярваше на този мъж, въпреки че разумът й крещеше, че е по-луда и от него. Вярваше му и разбираше всяка от неговите думи. Усещаше някаква прекалено странна връзка помежду им. Гледаше го и плачеше. Не смяташе, че това е поредната глупава мъжка фантазия на един особняк. Не искаше да допуска такава възможност. Всичко й се виждаше толкова вълшебно и красиво, че тя не смееше да каже и думичка, за да не развали магията. Намираше се в една прекалено мрачна и странна къща с един още по-странен човек и дори не се чувстваше особено. Сякаш се беше озовала на точното място в най-удобния момент. Но не го осъзнаваше напълно, защото беше обградена от предразсъдъци, предположения и различни реалности за света. Не осъзнаваше, защото беше виждала много като него - луди. Но в техните очи го нямаше пламъчето, което имаше Стефан в своите. Те не говореха с такава страст и не й показваха живота й - една трагедия, нарисувана по най-прекрасния начин. Те бяха просто луди, а той беше видял истината, която и тя самата не беше открила все още. Той я "познаваше" от години и тя не виждаше смисъл да се измъчва с повече въпроси. Тя се вгледа в големите му очи и леко се усмихна. Последвалата целувка я изненада. Тя се отпусна в обятията му. Стояха така няколко минути и когато той най-сетне я погледна, за да каже още нещо видя, че тя спи.

добавена на 22.01.2007, 10:48

«предишна глава

следваща глава »