НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Тиана Стефанова > "Момичето на тротоара"

Глава 3.

Лъчите на слънцето се заиграха по лицето на Дарина. Отвори очите си, бързо се изправи и тревожно се заоглежда. Непознатата обстановка я изнервяше. Не знаеше къде се намира. В началото не можеше да си спомни и Стефан. Не помнеше какво си бяха казали снощи. Обаче, тя помнеше картината. Стана. Започна да обикаля из стаята. По стените отново имаше окачени картини. Отново на жени. Отново бяха прекрасни. Всяка представляваше една история с цял набор от детайли, съдържащи се в нея. Но, нито една не беше толкова красива, като онази на момичето от тротоара. Нейната картина. Дарина мислено отбеляза този факт и тихо се изсмя. Едва след минута осъзна, че е гола. Знаеше, че през изминалата нощ нищо не се беше случило между нея и Стефан. Липсваше бельото й, нямаше ги и дрехите й. Затова грабна завивката си и обви тялото си. Излезе. Застана на стълбита на втория етаж и от там наблюдаваше Стефан. Той рисуваше във всекидневната.
- Добро утро!- каза най-сетне тя.
- Добър ден - отвърна, погледна я и се усмихна- днес си по-хубава. Изглеждаш много по-добре, когато очите ти не се уголемяват като палачинки от уплаха и когато не са подути от плач. Всъщност си малко подпухнала, но това може да се поправи.
- Бих ти благодарила за милите думи, ако не бях толкова подпухнала. При това положение не мога да осмисля комплимента ти, защото и мислите ми са се подули и не могат да си проправят път през подутия ми мозък- усмихна се- кажи сега, намират ли ти се някъде четка за зъби, за коса, бельо и, евентуално, някакви дрехи.
- Върни се обратно в стаята си - започна - до леглото ти има врата. Там е банята. Има всичко, от което се нуждаеш. После се отвори гардероба срещу леглото ти. Сутринта пазарувах. Взех ти бельо и дрехи.
- Ами, старите ми дрехи?- сопна се Дарина.
- Дрехи? Така ли наричаш онези парцали? Те са на мястото, което най-много им подхожда- кофата ми за боклук!
Дарина имаше желание да се скара с него, заради лошия му навик да я обвинява за глупости и да я апострофира по всякакъв начин. В крайна сметка, тя само се усмихна и тръгна обратно към стаята. Набързо се оправи и отново слезе при него. Носеше черен панталон и розова блузка. Беше вързала косата си на конска опашка. Лицето й се откриваше и сияеше. Направи се, че не забелязва Стефан, чийто очи сега приличаха на палачинки. Мина покрай него и седна по турски на дивана. Загледа се отново в любимата си картина на момичето, седящо на тротоара.
- Не гледай мен така! - отсече неочаквано тя - виж нея! Погледни я само. Тя е красива, не аз!
- Грешиш, Дари - отвърна мъжът и направи малка пауза преди да продължи - Може ли да ти задам един въпрос? Защо си се хванала на тая работа? Красива си и никак не си глупава. Можеш да постигнеш много повече.
- Ами... ти би трябвало да знаеш, при положение, че преди шест години си можел да видиш как ще изглеждам днес. Знаеш, че съм на кръстопът. Знаел си, преди аз самата да разбера... И, все пак ще ти отговоря. Когато бях малка и аз рисувах. Обожавах да се затварям в стаята си и с часове да творя върху платното. Не се получаваха шедьоври, но поне крайният резултат ми доставяше страхотно удоволствие. Предполагам, че имах талант, защото и аз можех да чета невероятни неща в картините си. Те всички крещяха моето име и затова до една ги обичах. Те бяха като моите дечица. Излезли от сърцето и душата ми, аз ги боготворях. В това бях най-добра. В училище оценките ми не бяха блестящи, но това не ме тревожеше, защото имах своите картини. Имах и амбиции за себе си. Смятах да уча рисуване, вероятно в Художествената Академия в София...но само за миг всичко се промени. Случи се точно това, от което майка ми най-много ме бранеше и се опитваше да ме защити. Бях на 15 и точно след рождения ми ден разбрах, че съм бременна. За съжаление, не бях от тези, които се вслушват в съветите на родителите си. И до днес е спорен въпросът аз ли си провалих живота, задето забременях, или моите мама и тати, задето ме изгониха от къщи. До тогава ги смятах за свестни хора, но се оказа, че не са чак толкова свестни, нали? Изгониха ме, защото не успяха да се примирят с грешката ми и не можаха да простят безотговорността ми. Подложих авторитета им на съмнение. Това също не успяха да приемат. И ме изгониха. Аз направих аборт, защото бащата не искаше и да чуе за мен, какво оставаше да поеме някаква отговорност? Както и да е...на 16 имах един аборт зад себе си и нищо друго. Нямах пари. Нали се сещаш... типичната история за малкото момиченце, насила тикнато в реалността? Мечтата ми да рисувам някак се изпари. Мястото й беше заето от постоянното притеснение, дали утре ще мога да сложа нещичко в устата си. Постепенно забравих всичко, което мога да свържа със щастие или поне удоволствие. Започнах да продавам тялото си. И така, вече втора година. В началото ме ужасяваха онези мъже, които искаха повече от секс и си позволяваха да ме бият и да ме използват, за да осъществят най-перверзните си фантазии, защото жените им категорично отказваха. Плашеха ме повече мъжете, които си нямаха жени. Техните желания минаваха всички граници. Но...както с всичко останало в този живот, свикнах и с това. По-лесно е, когато нямаш никакъв избор. Приспособяваш се по-бързо. Е, с това се изчерпва отговорът на въпроса ти. И сега, когато ме доведе в дома си и видях всички тези прекрасни картини, мечтата ми да рисувам се възроди. Явно мечтите не умират толкова лесно. Просто си е стояла на дъното, под куп грижи и само е чакала подходящия момент, за да се покаже отново.
Дарина замълча. Въздъхна и се вгледа в очите на Стефан. В нейните той видя сълзи. Постояха така известно време безмълвни, докато той наруши тишината:
- В главата ми ти беше перфектна. Нищо човешко не ти беше чуждо. Затова те нарисувах по този начин. Господ те е надарил със способността да рисуваш. Не съм виждал и една твоя картина. Но сега, пред мен, стои едно твое творение- ти самата. Бог е създал душата ти първо и я е накарал да избере своя образ. Тя е нарисувала твоето лице и историята ти. Тя те прави толкова красива. Тя създава образа ти пред света.
Момичето отново заплака. Стори й се, че за целия си престой в къщата на Стефан е плакала повече, от когато и да било. Осъзна, че през живота си досега, никога не е била благодарна на някого, колкото беше сега на този мъж. Ту се вглеждаше в него, ту в картината, която обожаваше. Нещо вътре в нея я караше да връща погледа си към нея почти непрекъснато.
- Да не те хвана нарцисизмът? Казах ти, че е същата като тебе и ти сега я гледаш и не вярваш, че си толкова красива... - изрече тихо мъжът и се усмихна.
Дарина се засмя, но едва доловимо. След секунди обаче лицето й отново придоби сериозното си изражение.
- Защо рисуваш само жени?- попита го тя- Концентрираш се на първо, второ и трето място върху тях, а после върху останалите елементи.
- Дари, никога не съм казвал това, което сега ще споделя с тебе. Затова и не знам как ще прозвучи... обаче всяка една е част от мен и от моята душа. Всяка носи в себе си частичка от съвършенството. Моето съвършенство. На всяка подарих мъничко парченце от сърцето си. Вдъхнах им живот. Да, вярно е, че мразя мъничко жените. Затова избрах да бъда сам. Вярно е, че жените сте малко подли, но сте толкова прекрасни... А, тези картини на жени, те не нараняват. Те обичат. Виж го в очите им. Твоята... тя е идеалът за жена. Жена, която не бях срещал до вчера. Теб, глупаче. Когато те видях, идентична с картината реших, че точно ти си жената. И се оказа, че наистина си. Никога няма да ти кажа, че те обичам, защото няма да е самата истина. Всичко в този живот е преходно и си отива, дори и любовта. Колкото и да е била силна, тя все някога се оказва по-слаба и безпомощна и от дете. А, когато я признаеш, тя си тръгва още по-бързо. Прекалено много неща си отидоха от живота ми, за да си позволявам да рискувам отново с онези простички и романтични думи. И въпреки всичко, точно ти се оказа истинската, тази, която ми помогна да открия истината. Имало те е през цялото време, докато си блъсках главата в стената, за да успея да сътворя тези очи. Защо не ми се показа още тогава? Изчака най-подходящия момент, за да се появиш и да ми прошепнеш онази толкова бленувана истина.
Стефан целуна Дари по челото и стана. Момичето се огледа и с огромна изненада откри, че вече се стъмваше. Погледна стенния часовник във всекидневната. Часът беше 20:45. Не проумяваше как времето се беше изнизало толкова бързо. Имаше чувството, че някой е откраднал времето и правеше каквото си пожелае с него. Но, готова или не да я приеме, нощта идваше. Дарина отново погледна Стефан. Той се качваше по стълбите към горния етаж и не се обърна дори един път. Влезе в стаята си и я остави сама във всекидневната, свита на кълбо. Не остана още дълго в това положение. Започна да обикаля из стаята и се питаше какво да направи - дали да се качи при него, да отиде в стаята си или на секундата да се махне от тази къща. Не беше уморена. Знаеше, че не бива да ходи при него, но не искаше и да си тръгва. Чувстваше се коренно променена за последните 24 часа. Не знаеше как ще й понесе животът навън. Тръгна към стаята си, за да отдъхне от емоциите. Точно се изкачваше по стълбите, когато зад себе си чу шепоти... женски, нежни шепоти. Спря се на едно място като закована и не смееше да се обърне. Почти сигурна беше, че си въобразява, защото подобни неща сякаш й се бяха случвали и преди. Не помнеше. Паниката, която изпитваше не позволяваше да усети нещо различно от страх. Въпреки това се посъвзе и продължи смело нагоре. Качи още две-три стъпала и се вцепени. Очите й, широко отворени, скоро щяха да изкочат от орбитите си от ужас. Тя виждаше и не вярваше. Срещу нея вървяха три жени. Приличаха на ангели, в чиито тела се преплитаха различни прекрасни цветове. Около тях се увиваха, подобно на ореоли, светлини. Дарина ги наблюдаваше и не можеше дори да отвори уста, за да извика. Коленете й омекнаха и замалко щеше да се остави да падне по стълбите. Но, запази контрола върху себе си. Гледаше как три фигури се приближават бавно към нея. След секунда само осъзна, че вече беше виждала тези красиви лица. Взираше се в духовете на...о, да...
- ...жените от картините...- прошепна Дари.
Бавно се обърна и погледна зад себе си. В кръг в центъра на всекидневната ся бяха събрали десет призрака, десет частички от душата на Стефан, десет черти на съвършенството. Те шепнеха и пееха с гласове по-нежни и от песента на ангел.
Момичето забеляза, че и трите фигури от втория етаж бяха там. Учуди се как са минали покрай нея и тя дори не ги е усетила. Спомни си, че преди години, когато още беше малка, брат й все повтаряше, че духовете могат да ти сторят абсолютно всичко и ти пак няма да се усетиш.
- Няма да се усетиш...- повтори тя.
Дарина не знаеше дали да продължи да наблюдава странния им ритуал или да се втурне нагоре и да влезе в която и да е от стаите.
Те се държаха за ръце. Шепнеха и напяваха. Десет бяха обиколили момичето на тротоара. Тя плачеше от мъка и се радваше. Тя искаше да избяга и да остане. Болеше я от страха и се чувстваше щастлива. Десет негови страни обикаляха душата на Дарина. Десет я измъчваха и обичаха. Тя се доближи до тях и съвсем ясно видя лицата на онези десет. Тези прекрасни и студени лица. Видя и своето- в Нейното. ТЯ стоеше на мокрия тротоар. Тази беше нейната душа. И Стефан най-накрая я освободи. Пусна Истинската от затвора й...
...пусна своята душа- довърши Дари.
Тя се обърна, погледна към стаята на Стефан. Знаеше, че няма да го види отново и няма да чуе гласа му повече.
- Той потъна в своя свят, защото намери истината си.

добавена на 22.01.2007, 10:48

«предишна глава

следваща глава »