НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Георги Връбчев > "Сянката"

Част първа

Беше му тъпо. Беше му адски тъпо и затова избяга.
Бягство не беше точната дума, но по друг начин не би могло да се определи изхвърчането му от града. Защо го беше направил - не би могъл да отговори точно. Скорошната смърт на Джоана и дребнавите номерца на кмета Нортън, естествено че бяха фактор. Ако трябваше да бъде честен със себе си обаче - заобикалящата го в Ярдплейн атмосфера го задушаваше. Това беше истината. Дори най-безполезната частица от него, ако имаше такава, не бе склонна да приеме кошмарното еднообразие, в което бе затънал, напук на младежките си мечти. Реалността го бе запокитила в това задръстено кътче на Вселената, далеч, далеч от всичко мечтано някога.
А и отдавна вече не беше младеж! Среброто в косите му идеално се вписваше до умореният взор, който всяка сутрин го посрещаше в огледалото.
Напоследък това доста го потискаше. Съзнаваше обаче, че малко преиграва с драматизма.. Със своите 38 години той все още не бе никак възрастен. Сивите, мътножълти на места косъмчета, които той толерантно наричаше сребро, също не бяха чак толкова много, но със звънък "младежки" глас му напомняха, че не е вече печения "Съни - бой", а просто Доналд и му беше тъпо и гадно.
Това сякаш беше основното, довело го в райското кътче, където частица от онзи същия "Съни - бой" се събуждаше за живот. Една частица само, но тя си беше негова и той си я обичаше. Именно затова в този момент, собственикът на два магазина и "капанче" в центъра на Ярдплейн, сравнително уважаван в градчето, беше тук и то коренно различен. Спортното сако и панталона - цвят "каки", негова „работна" униформа, бяха отстъпили място на поовехтелите - анцунг "Адидас" и „бомбър" на "Доджърс". На главата му беше "кацнала" избеляваща бейсболна шапка , от която надзърташе вече оранжевият бик на "Чикаго" от времето на великия Джордан, а половинките "Рийбок", навремето бели и нови, слагаха точка на мътножълтеещия "Съни - бой".
Наистина, сега, докато се дупеше из огнището, мъчейки се да запали скапания огън, човекът не осъзнаваше тези неща. Мисълта му беше заета с болезнено скорошната смърт на Джоана. Жената, която обичаше. Доскоро. Или поне така си мислеше - след нелепата й смърт му се струваше, че тя е била единствения смисъл на живота му. Дълбоко в себе си бе скътал твърдата увереност, че не беше точно така, но сега не му беше до това. Все пак бяха изминали два месеца и половина и Доналд се чувстваше самотен. Далечният и неопределен копнеж в никакъв случай не изключваше мъката му, а съществуваше въпреки нея, защото той макар да беше вдовец, беше и нормален човек. Чувстваше напрежение, но го подтискаше. Дали заради общественото мнение, дали защото чувстваше дълг към паметта на жена си или заради самата тъга, че от пълноводна, спокойна река, животът му се бе превърнал във омагьосан кръг от самота, не знаеше. Сигурен бе само, че тези мисли го измъчваха и плашеха.
Всичко това витаеше в него като едно постоянно, но неопределено усещане. Особено сега, когато дъждът, паднал наскоро, беше намокрил всичките "шибани" дърва и ядът му нарастваше с всяка пропиляна клечка от овлажнения кибрит. Беше натрупал съчки, шишарки, дори беше ги напръскал с уиски, упорито търсещ решение на проблема. Паленето на огън не беше стихията му, но тук на малкото курортче, дълбоко в планината, това беше нещо като белег за принадлежност към местната общност, наричаща себе си понякога планинари.
Не ставаше дума за курорт в същинския смисъл на думата. Просто десетина вили бяха разхвърляни на площ от 4 - 5 декара. Тук се събираше хайлайфът на градчето - хора наричащи себе си така по една или друга, основателна или не толкова, причина. Сега, в момента на безуспешните му опити за палене на огън, признаци на живот даваше само една поотдалечена виличка, за която дори не си спомняше, чия беше. Магазинчето, което по принцип Мърсън отваряше през уикенда, също беше тъмно и нямо в сгъстяващия се мрак.
В онази вила светна лампа. Значи "Съни - бой" все още беше наблюдателен. Доналд вътрешно се усмихна - независимо от смущаващата плешивина, плъзваща по темето му, си беше още старата "стрела". Тези мисли извикаха положителни емоции у застаряващия "бой" и той плю респектиращо в това, което се надяваше да стане огън.
"Мамицата му мръсна!" - мислеше си Доналд - "Защо точно сега, когато се чувствам по-добре, този "шибан" огън се "дърпа"? По начало не беше циничен, но когато останеше насаме с Джоана се отпускаше.
"… а напоследък сам със себе си " - допълни мислено. Нещо го жегна и „оня обречен нещастник" - огъня, отново го вбеси. Тръсна глава и пое към вилата за нови оръжия в тази неравна борба. Сепна се от рязък шум встрани от вратата. Взря се в сумрака /вече по-точно мрака/ и успя да различи на десетина крачки едро куче, боричкащо се с някакъв дребноват помияр, напомнящ мръсна изтривалка за обувки. Плю към тях и ги напсува, че го бяха стреснали.
* * *
Топката вестник пъхната под влажните съчки гореше с анемичен, зеленикъв пламък. Доналд поклати глава и направи гримаса - никаква романтика! Да дойде тук от оная дупка с лайна, да се почувства почти щастлив и това копеле го прецакваше! Забълва псувни, разкрещя се на огъня, на себе си, гласът му премина в измъчен фалцет, но не му пукаше! Мислеше си, че е сам и цялото му напрежение и огорчение се изливаше в невероятно цветисти изразни форми. Дори му мина мисълта, че му е весело. Накрая се задъха и седна да съзерцава изгасващата хартия.
- Мамка му! - просъска повече обезверен, отколкото ядосан.
- Не бъдете така отчаян! - нежен глас последва мекото докосване по рамото му. Доналд, абсолютно убеден, че е сам, щеше да припадне. Отскочи встрани и пое дълбоко въздух. Кръвта сякаш се свлече от главата в тялото му. Беше готов да се обзаложи, че сърцето му е спряло. Поне докато гласът не продължи:
- Извинете, че Ви стреснах. - момичето /или жената/ бе видяло уплахата му - не ми се сърдете, не исках…
Доналд бе успял да се опомни и изведнъж му причерня. Беше готов да я убие и сигурно щеше да го направи, ако не беше милата й усмивка.
- Нн…не, не се притеснявайте - измънка той, едва ли не свенливо. Това беше първата жена / или момиче /, която му се усмихваше след смъртта на Джоана, всъщност първата оттогава, която въобще го заговаряше, не по служба. Лицето му се проясни, дори се опита да бъде приветлив.
- Спокойно, просто мислех, че съм сам... - продължи той, а усмивката й беше толкова хубава.... Няколко мига му бяха нужни, за да стане любезния господин Кингстън.
- Заповядайте, седнете. - предложи й дървено трупче до несъществуващия огън - казвам се Доналд, приятно ми е. - продължи той и си помисли колко тъпо изглежда.
- Сега пък Вие се притеснявате. - пак тази усмивка.
Доналд се смути, но момичето /жената/ му дойде на помощ.
- Видях, че свети и се реших да дойда насам, въпреки че не Ви познавам. Аз съм от ей, оная вила - посочи "оная" вила /светещата/ - Като Ви видях, помислих си - сродна душа и се престраших. - явно беше словоохотлива - Помислих Ви за тийнейджър, заради облеклото - много е свежо!
- Благодаря Ви! - каза той и си припомни колко отдавна е купил "свежите" дрехи. ТЯ беше свежа - още не го беше помислил и го изръси. Дървеняк! Смути се от това, което каза и се чу сякаш отстрани:
- Не, не ме разбирайте погрешно, с най добро чувство го казвам - пак онази усмивка. Почувства напрежение в слабините.
- Огън ли се опитвате да запалите? - попита тя - Мога да Ви помогна. - усмихна се.
След петнадесет минути общи, не много вещи усилия, те седяха и се грееха на набиращия сили пламък. Доналд бе донесъл внушително количество месо, за да бъде под ръка, когато жарта стане готова. От дума на дума разговорът между двамата потръгна и той реши да я попита за името й.
- Джени. - отвърна тя.
- Звучи много хубаво. - Доналд гледаше в една точка някъде зад нея без да мисли за нещо конкретно. "Какво става с мен?" почуди се, но без да чувства раздразнение. Всъщност му беше приятно - да, наистина - отърси глава и вече я гледаше. - Толкова отдавна не ми е било така приятно, Джени.
С удоволствие произнесе женското име и се зарадва. Усещането бе някак много нежно. Сякаш бе вкусил прекрасно ястие. Душата му се отпусна. Общуването им ставаше все по-непринудено. Весели историйки, взаимни закачки и не бе изминал и час, когато преградата между двамата непознати вече не съществуваше.
- Абе, я ми дай тая пръчка, бе, ей! - с преправен, почти мъжки глас му подвикна тя - Чуваш ли какво ти говоря, малкия! - престорената й грубост крещящо не пасваше на нежността, която излъчваше и Доналд от сърце се забавляваше.
- Заповядайте, драга госпожо! - със същата сериозност започна, но завърши през смях той - Обаче Ви предизвиквам на дуел! - "Съни-бой" скочи и застана в предизвикателна поза за дуел.
- Приемам, господине! - двамата преплетоха "шпаги" в комично двуборство. Беше им хубаво. Беше МУ хубаво. Адски хубаво!
Двете щастливи души се повъртяха из полянката с пръчки в ръка, изцяло погълнати от заниманието си и новото, което всеки от тях бе открил в своя живот. Доналд се подхлъзна и падна.
- Предай се! - тържествено извика тя, насочила пръчката си към гърдите му.
- Оо..гъня, оогъня изгасва - с хриплив глас на жертва съскаше той, въртейки
забавно очи.
Със смях се върнаха при огъня и седнаха запъхтени. Очите й блестяха, бузите й бяха леко зачервени и на светлината на огъня, в тази прекрасна нощ, тя му се стори божествена. Приведе се и я целуна. Джени пое целувката и я продължи мълчаливо. Целуваха се и се прегръщаха в забрава, в свят само техен. Едрата жарава обгръщаше с магическо сияние нежната идилия на страстта и спокойствието. Доналд взе Джени на ръце и я понесе към вилата. Тя го прегърна. Няколко мига по-късно, няколко пространства далеч от реалността, той галеше прекрасната й шия. Бутна я леко върху широкото старомодно легло и меко се отпусна над нея, целувайки я все по-надолу и по-надолу. Тя потръпваше, вплитаща с неравномерни движения пръсти в косата му. Опиянението на страстта ги бе взело в топлите си обятия.
Внезапен шум се вряза сред общото спокойствие. Доналд прегръщаше нежно топлото тяло на Джени. Звукът навън се повтори. Странно, този шум той не можеше да обърка - живо същество. Мъжът се намръщи. Нали уж такива наоколо нямаше? Вън пак нещо сякаш се протътри. Доналд спря целувката си на една прекрасна извивка и се надигна с нежелание.
- Сега се връщам. - погали я бегло и излезе ядосан на терасата.
Тъмнината беше непрогледна. Лампата зад гърба му сякаш сгъстяваше мрака пред очите му. Притвори вратата, взря се, но отново не забеляза нищо. Приведе се, пристъпвайки извън лъча светлина. "Някой от онези помияри.", заключи Доналд мислено и понечи да се прибере. Нещо огромно и неимоверно могъщо обгърна глезена му. Почувства рязко дръпване. Светът се преобърна пред погледа му и влачен по земята, той забеляза на едва доловимото лунно сияние чудовищна сянка. Всичко след това стана много бързо и през мъглата на изгасващото си съзнание, по-скоро усети, отколкото видя кучето, което притича в тъмнината. Дребните му очи блещукаха и муцуната му бе разтегната сякаш се усмихваше. Под наметалото на мрака огромната сянка захвърли трупа на Доналд като ненужен парцал и със звук, наподобяващ едновременно хрущене и вопъл, се насочи към вилата.
Прекрасната гола жена не беше чула вика, защото такъв нямаше. Преобърна още тръпнещото си тяло в леглото. Протегна се, погали чаршафа до нея и се усмихна. Нечие присъствие я накара да погледне към вратата и с още влажните си от сласт очи тя съгледа Ужаса! Така, усмихната, тя пое пътя към Ада! Път жесток и мъчително дълъг.
* * *
Джордж Конър преглеждаше някакви документи, пътувайки за работа, когато мобилният му телефон му иззвъня. Беше едър мъж около четиридесетте, по-точно казано четиридесет и една. Строгият, но стилен костюм му стоеше добре - тъмносивото му отиваше и той го знаеше. Телефонът иззвъня втори път и Джордж затършува из сгънатия небрежно до него /сив/ шлифер. Естествено шлифер - положението му на детектив го изискваше - сякаш имаше нещо ритуално в това. Зачуди се кой ли го търси толкова рано сутрин, но се беше наспал добре, така че не се подразни. Най-после докопа машинката:
- Да, моля?
- Ало, Джордж, здрасти.
- А, Сам! Ти ли си, какво има? - колегата му звучеше глухо, но толкова рано сутрин беше нормално.
- Имаме спешен случай. Жестока работа, има жертви, - гласът му, като че ли трепна и Джордж свъси вежди - Къде си можеш ли да побързаш ?
- На път съм, почти съм стигнал. Спокойно, бе, човек! - вече говореше с раздразнение, смяташе да мине през сестра си преди участъка, но сега трябваше да го отложи и вместо това да й позвъни.
- За какво става дума ? - продължи той вече по-спокойно - Чак пък такава паника.... Да не е замесена някоя важна клечка или нещо такова ?
- А, бе..., идвай по-бързо, хайде - Сам продължаваше да звучи напрегнато, явно беше спешно.
- О.К. - каза Джордж и затвори.
"За какво ли става дума?", човъркаше го подличко въпросче. Каза на таксиметровия шофьор да промени посоката. Налагаше се да отиде направо в участъка. Въртеше телефона в ръцете си и гледаше замислено през прозореца. Свъсените дълбоко вежди придаваха на израза му още по-внушителен вид. Определено създаваше впечатление за сила и всички, които бяха общували с него го знаеха. Не беше лош човек, но беше строг и сериозен при нужда. Особено, когато ставаше въпрос за работата му. Сутринта се бе настроил за обикновен работен ден, но сега май трябваше да се стегне, явно проблемът беше сериозен. Това решение го успокои и след минута мислите му отлетяха нанякъде. Такъв си беше.
Най-после, след мъчителна борба с трафика, таксито спря до дузината полицейски коли. Джордж беше платил вече и изхвръкна навън. С няколко скока изкачи стълбите и прекрачи входната врата на полицията. Полите на шлифера му се вееха след него, докато той с ловки маневри се измъкна от навалицата във фоайето и от няколкото досадни "Здравей", "Здрасти", "Как си?". Въпреки всичко се наложи да проведе един - два безмислени диалога, преди благополучно да влети в кабинета си. Сам и Ани вече го чакаха, видимо напрегнати. Съблякъл се вече по сако, Джордж се отпусна тежко на стола, стрелна ги с ведър поглед и избарабани по масата с думите:
- Давайте сега да видим за какво става дума, че съм събрал енергия за целия китайски народ и после да пием кафе.
Усмивката му остана несподелена. Нещо повече, напрежението, като че ли нарасна.
- Айде, бе, хора, дайте да преглъщаме горчивия хап и да действаме. - все още се усмихваше, въпреки че веселостта му бе отлетяла безвъзвратно.
С въздишка Сам се изправи, а това не бе толкова безпроблемно за човек от неговата категория. Джордж от години се чудеше как издържа сърцето му на това тегло и дебелина. Линиите на двойната му брадичка лъскаха от пот и подскочиха комично, когато той изтътна:
- Новините са лоши. За да съм по-точен - много лоши. - покашля се да прочисти напълно чистото си гърло и смутен продължи неслужебно, приятелски - Братле, Джени е в кома,……в болница - някакво копеле ги е нападнало с приятеля й, той е мъртъв. - каза го на един дъх, стисна очи, след което загледа почти виновно.
Джордж стоеше неподвижен, забил стъклен поглед в него, а вдигнатите му вежди заплашваха да надскочат челото му. "Джени, Джени, Джени, Джени…" пулсираше някъде зад тях име, лишено от всякакво съзнателно битие - поне за сега! Бавно, много бавно болката се промъкваше, но като добро момче, мъжко момче, реши да я отложи временно. Знаеше, че тя няма да го забрави. Бяха стари познайници. Инстинктивно разтърси глава и механично "изстреля":
- Как ? - същия стъклен поглед, но мисълта зад него вече се беше завърнала.
Ани продължи да мълчи, без да отмества поглед от близкия ръб на бюрото, сякаш бе видяла нещо много ценно там. Пуфтейки и запъвайки се, Сам заизрежда фактите, като от време на време поглеждаше неспокойно към Джордж. Изглеждаше, че той слуша съсредоточено, но това не бе напълно вярно. Свел поглед върху бюрото, само подсъзнателно отбелязваше подробностите и сякаш ги складираше за по-късно. В действителност не мислеше за нищо в очакване да се овладее. Знаеше, че трябва, но никак не се получаваше. Дали професионално или шесто, не си даде труд да изясни, но някакво там чувство дотича отнякъде и доложи по войнишки стегнато, че паниката и отчаянието приближават със зашеметяваща скорост и скоро ще го навестят. Трябваше да предприеме нещо. Знаеше го! Трябваше да запази крехката си преднина. Засега!
Сякаш пронизан от светкавична тръпка, Джордж скочи, като прекатури стола. Мятайки шлифера на гръб, помете всичко по бюрото си. Просъска на Сам, прекъсвайки го на половин дума:
- Води ме! Първо в болницата, после на местопрестъплението. - вече излизаше от кабинета, когато запита припкащите по него Ани и Сам - Горе има екип, нали?
След утвърдителния отговор Джордж отново се затвори в себе си - беше дошло време за фактите.

добавена на 24.04.2007, 09:19

следваща глава »