НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Георги Връбчев > "Сянката"

Част втора

Топла венозна кръв шуртеше от летящото към стената тяло. Човекът, още жив, усети зловонието, съпътстващо жестоката хватка на огромен крайник. Отметната му назад глава конвулсивно потръпна и последното, което човечеца успя да види и осъзнае беше огромна тъмна маса, заета с нещо над него. Край на това видение или по-точно отсянка от видение, сложи горещата капка кръв, която почти весело пльосна върху окото му.
Сянката отгоре продължаваше със смразяваща методичност да къса това, което до преди минути беше кротък хлебар, спокойно спящ в последната къща на селцето Бансайд. Мига, в който зловещото създание се отдалечи в сумрака на стаята, мястото му бе заето от две алчни очи и мърлява кучешка муцуна. Нищо друго не се виждаше, защото псето се сливаше с нощната тъма. Затова пък приглушеното хрущене и мляскане, даваха достатъчно материал за едно по-смело въображение.
Някаква мебел "изстена" под тежестта на Съществото. То беше доволно, но не и спокойно. Целият този ужас, болката, шуртящата кръв, миризмата й, разстилаха първична сладост по вените му и все пак нещо препятстваше удовлетворението. То усещаше, вкусваше, помирисваше, с всяка частица от себе си помнеше, женското създание. Зловещ език пробяга по окървавения му десен крайник. Тежкото дишане, напомнящо грухтене се учести. Шкафът /или каквото и да беше/ под него изскърца. Тъмнината изхриптя. Кучето прекъсна за миг угощението си и веднага, но несигурно продължи, като нервно поглеждаше към другия край на стаята. Очите там просветнаха - чувстваше осезателно /и това разпалваше непознат огън в него/ - женската беше жива...и то знаеше, че ще я намери....и ще бъде красиво... и сладко... Сянката не познаваше ужаса, за да разбере, че ще бъде...ужасно, ако инстинктът му се окажеше верен. Но красотата бе опознало, помирисало, вкусило. Нещо далечно и древно в него обаче се бе събудило и не му даваше мира със своя жаден, несекващ зов.
Огромната маса се раздвижи и пое навън. Дълбок гърлен звук изпълни нощната тишина. Кучето се сепна. Отдръпна се на крачка от разкъсаните останки. От окървавената му муцуна висеше нещо. Направи две-три колебливи крачки към изхода и се спря. Изскимтя, стрелна се към вече бившия хлебар, изръмжа и захапа ядно нещо по него. Изви се и препъвайки се, се втурна след мрачното създание в тъмнината.

* * *

Джордж едва ли съзнаваше, че неприятна гримаса бе изкривила лицето му. Болката го бе обсебила напълно. Беше на крачка от вратата на болничната стая и се колебаеше да я направи. Страхуваше се. По-точно изпитваше ужас. Милата му сестричка, какво я беше сполетяло - стомахът му се сви. С рязко движение отвори вратата и влезе.
Гледката не го изплаши. Вълна на мъка го заля, след първоначалното учудване. Едва мигове по-късно забеляза тялото й сред болничното бельо. Цялата бе омотана в гипс, шини и бинтове. Почти вечност гледа втренчено тази белота. Отмести поглед към лицето й и му прилоша. Залитна. Притихналите Сам и Ани зад него го подхванаха и сложиха да седне. Потресен, той гледаше като хипнотизиран. Красивото лице на малката Джени приличаше на пихтия, прорязана от грозните линии на хирургически шевове. От едната й страна, не можеше да определи точно къде, имаше неголяма, но видима дупка. Всичко това сред тръбички и апарати изглеждаше УЖАСНО! Влязлата да бинтова сестра изтръгна Джордж от транса му. Той затвори очи. Остана така дълго време.
Подпрян на прозореца, вече по-спокоен, високият мъж вдишваше свежия въздух, идващ от болничната градинка. Стремеше се да не поглежда зловещата белота встрани от него. Разговорът с лекаря беше поуталожил страховете му в определена степен. Най-зле беше лицето и то повърхностно, раните по тялото не бяха сериозни, защото вътрешни изменения нямаше, единствено десният крак беше счупен. Джени дори не беше в кома, но й трябваше време за да излезе от шока. Въпреки това нападението определено е било зверско и гледката на сестра му в това състояние на полукома най-малкото го тревожеше. Лицето на Джордж конвулсивно се сви. Беше видял и убития. Не му се връщаше към този спомен. Освен всичко друго и нещо го беше яло. Чакаше анализите. Паниката беше притъпена и умът на професионалиста заработваше на все по-бързи обороти.
Резки и бързи нареждания заваляха към сътрудниците му. Отдели се от прозореца. Трябваше да се действа. Може би копелето беше още някъде там. Сам се обади да поръча кола, а докато Ани се суетеше пред вратата на болничната стая, Джордж гледаше сестра си. Пристъпи към леглото и я целуна. Твърда буца заседна на гърлото му. Преглъщайки сълзи, едрият мъж погали разпилените коси и се отдръпна. Който и да беше, щеше да си плати! Остана така взрян в тъжната белота още няколко мига, след което излезе от стаята и се понесе по коридорите. Сътрудничката му едва успяваше да настигне развения му гневно шлифер.
В момента, в който брат й излезе от сградата на болницата, Джени дойде на себе си. Огледа се доколкото успя и нищо не разбра. Болеше я остро кракът, а други части на тялото чувстваше отмалели. Лицето под бинтовете още беше под въздействието на локалната упойка. Опита да се надигне и пак се огледа. Усилието, което й костваше това, проясни съзнанието й и тя разбра къде е. Не внезапно, а някак постепенно ужасът на преживяното се върна към нея. Зави й се свят. Джени затвори очи и скоро тихо заспа.
* * *
Джипът "Cherokee" летеше по стръмните завои. Вече бяха минали това завряно градче Ярдплейн и най-сетне наближаваха вилната зона. В Джордж се бореха гневът и страданието. Раздвояваха го. За едно обаче беше положителен - трябваше да действа бързо и хладнокръвно. Внушителен екип от специалисти от часове проучваше местопрестъплението.
"Значи тук?" помисли си той, слизайки от джипа. Запъти се към вилата, около която трескаво като мравки от разровен мравуняк се щураха разни хора. Спря се и се загледа - възприемаше картината, но не вникваше в нея. Някакъв човек от екипа му говореше и той кимаше механично. Несъзнателно погледът му мина по изпочупените мебели и черчевета и следите от кръв по външната стена на вилата. Прекрачи и влезе. Болката го връхлетя, когато видя къде бяха открили сестра му. Какво се бе случило, съзнанието му отказваше да приеме. Кръв имаше и по тавана. Вероятно сега би следвало да му стане зле, но не стана. Вече му беше безразлично, сякаш цялото му същество бе изпаднало под въздействието на внезапна упойка. Всички въпроси, които смяташе да зададе, загубиха смисъл. "Кога е станало?","Как?", улики, кой беше другия и още и още - някак не му пукаше за всичко това. Вече.
Без да погледне около себе си, излезе от вилата и сякаш на сън се отдалечи.
Застанал на ръба на едно деренце в близост, Джордж гледаше празно. С разбиране колегите му не го смущаваха, а и не беше необходим сега, защото оперативните сътрудници си вършеха рутинната работа. Постоя още няколко минути пристъпвайки от крак на крак. Усещаше съзнанието си като раздрана, ефирна пелена, из която опитваше да догони мислите си, но не успяваше. С отвлечена походка той се запъти към своята вила. Минавайки покрай Сам, каза без да го поглежда:
- Остави ми джипа! Няма да се прибирам с вас. Ако има нещо - търси ме на мобилния. - тонът му беше някак далечен и спокоен.
- Но... - реши да каже нещо приятеля му.
Джордж го прекъсна с тежко махване с ръка и продължи напред.
* * *
Беше светло за него, но то се спускаше към вилите, избирайки най-сенчестите места. Теглеше го натам. Не обичаше слънцето, по точно го мразеше, но копнееше за нея. Кръвта й го викаше. В мрачните дълбини на същността му нагонът крееше виещ, девствен, необуздан, смесваше се с първична жажда и този чудовищен инстинкт движеше огромната Сянка по най-отровните усои на свежата гора. Едва ли примитивното съзнание разбираше това, но определено го чувстваше и тази движеща сила не предвещаваше нищо добро за никой попаднал насреща му.
Денят догаряше и сенките на дърветата ставаха все по-дълги. Силуетите на вилите също се потапяха в наближаващата привечер. Спотаилият се демон усещаше, че идва неговият час. Стоеше в притъмнялото дере, гледаше и долавяше безгласен зов...Тези жалки създания бяха обречени, но беше болезнено светло. Блестящото нещо горе го вбесяваше. Приглушен тътен се изтръгна от дълбините му, мърлявото псе до него се сви страхливо.
- Ще вали. - констатира долу полицай с бележник в ръка - да свършваме по-бързо и да си ходим.
От сгъстяващия се мрак на дерето съществото Я търсеше със всичките си сетива. Усещаше, че е жива, но осезанието бе някак далечно. Свирепа ярост, надигаща се в него люшкаше на вълни огромната му маса. Втренчи горящи очи в жалките създания. Едно от тях се отдели от другите - беше различно. Нещо особено струеше от него и всички останали загубиха значение. Това беше пътят към Нея. Чудовището едва ли имаше ясна представа какво е това "Нея", но пък имаше отчетливо открояващи се нужди и инстинкти и Джордж - мъжът, който следеше с очи бе именно той - беше нишката, която нямаше да изпусне. Това беше зовът на кръвта, беше вкусът на кръвта! Беше и нещо ново, странно и непознато. В мрака на гората Злото жестоко зачака.
* * *
Свечеряваше се. Колите наоколо една след друга отпътуваха. Джордж ги наблюдаваше замислен и отпуснат. Не реагира на подвикването на Сам, че тръгват. Не сметна за нужно, а и не му пукаше. Вцепенението му беше отминало и сега спокоен не мислеше за нищо. Джак /Даниелс/ също му бе помогнал много. Отпи голяма глътка. Знаеше, че трябва да има възмездие, да мъсти, но някак чувстваше, че не сега беше времето. Смени положението на кръстосаните си върху леглото крака и изпрати с поглед последния полицейски микробус. Довиждане, Тъпаци! Вярата му в полиция и тям подобни институции беше отлетяла безвъзвратно. Вече не беше инспектор. Нито професионалист. Той беше Джак - ха-ха-ха - високият му смях прозвуча нелепо в тишината на здрача. Джордж отмести поглед към сухо простеналата врата със скорост, давеща се в алкохола. Не беше заинтригуван. На умиращата светлина той различи помияр, който му се пулеше с просташки интерес в кръглите си очички. Въпреки че беше жалък той сякаш носеше нещо зло, което се разнесе из въздуха. Сякаш вкусил го, Джордж мигом изтрезня и пъргаво скочи на крака. Зад кучето внезапно беше паднала нощта. Той инстинктивно стреля към вратата, с което само забави неизбежното. Пъклен рев разтърси всичко наоколо. Това, което се стовари върху едрия мъж не беше буря, беше вулкан. Тъмна сянка влетя със стената и всичко около нея. Кучето с вой отхвръкна нанякъде. Време за втори изстрел нямаше. Пространството наоколо се превърна в материя от летящи отломки. Свирепата ярост се стоварваше върху всичко, включително и върху Джордж. Траекториите, които описваше тялото му не бяха нито правилни, нито красиви. Той загуби съзнание още в самото начало и по-добре, защото разумът му едва ли би приел това, което го бе сполетяло. Отхвръкнал като парцалена кукла, кървящ и безжизнен, явно създаде впечатление у съществото, че е мъртъв. А и съвсем с основание - положението, в което се бе приземило тялото му в крайна сметка, не беше никак естествено. Мрачната материя с гръмовен удар раздроби още една стена и напусна зловещите руини.
В хриптящите, гърлени звуци, които издаваше се усещаше нотка на доволство. Долови го, усети го, подуши го. Усещането за Нея изпълваше примитивната същност. Докопало се бе до верния път. Сега знаеше къде трябва да отиде. Беше намерило кръв и кръв го зовеше. Мощната снага се разтърсваше от извечни инстинкти, колкото първични, толкова и необуздани. Облак скри бледата луна и мрак мрака обгърна.

* * *

Ани потупа дремещия на канапето в кабинета на Джордж Сам:
- Звънни да провериш как е. Нещо се притеснявам. Не трябваше да го оставяме.
Още сънен с подути очи Сам погледна часовника - 24 часа. Не беше минало много време, но все пак нека звънне. Механично набра номера и се заслуша. Сигналът за свободно затрептя в ухото му. Зачака. Дълго време никой отсреща не отговори и от централата го изключиха. Набра пак. Ани нервно се суетеше около него. Отново свободно и пак никой. Беше се разсънил напълно. Позвъни още веднъж. Все същият резултат. Като че захранването му се бе включило изведнъж, Сам премина към действие. Шефът беше в беда.

добавена на 26.04.2007, 07:03

«предишна глава

следваща глава »