НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Георги Връбчев > "Сянката"

Част трета

Телефонният звън си проправи трудно и мъчително път към съзнанието му. Постепенно Джордж започна да го долавя. Болеше го всяка "лайняна" частица, която имаше връзка с главния му мозък. Неосъзнатият цинизъм завърлува из наченките му на свързана мисъл. Отвори очи. Видя мрак. Май беше почти мъртъв!?
Замисли се... Изцяло мъртъв!
Едва ли друго бе възможно след онова, което го връхлетя. Този спомен "стегна редиците". Джордж затвори очи. Отвори ги пак. Ако беше мъртъв, какво беше това, което му убиваше на кръста, а и този телефонен звън...Едва ли в небитието имаха мобилни връзки.
НЕ беше мъртъв, а и очите му долавяха очертания в тъмнината. Опита да помръдне и със стон се свлече от дънера, до който беше излазил. Всичко го болеше. Намести се и пак се отпусна на земята. Безсилен, реши да изчака известно време. Впери поглед нагоре. Няколко "келяви" звездици блещукаха, но това не го вълнуваше кой знае колко. Мократа, хладна земя успокояваше донякъде болките му. Телефонът вече не звънеше. Така загледан в нощното небе Джордж пусна мислите си да отлетят.
Не бе в състояние да определи, колко време лежеше така, когато забеляза, че го обгръща сияние. Меко и божествено, както му се стори. Бавно разтвори ръце и отвори очите си широко - най-после всичко бе свършило. Не беше страшно. Всъщност беше красиво - всичко наоколо беше озарено от приказна светлина. Джордж затвори очи и се унесе.
* * *
Блестящо черният Hummer спря рязко с мъчителен вой на спирачките. Още половин метър и щеше да премаже проснатия на земята човек. Шофьорът и другите в огромната машина седяха неподвижно, хипнотизирани от зловещата гледка на останките от вилата пред тях. Светлината на фарове и полицейски буркани им придаваше призрачен ореол. Сякаш унищожителен вирус беше разял снагата на сградата. В този момент Ани забеляза шефа си и пронизително изпищя. И точно на място!
Сам пръв се спусна към тялото, наведе се и със завидно търпение се заслуша.
Да, дишаше. Не беше мъртъв. Дори спеше. Не че беше недоволен, но му беше трудно да повярва на фона на отчайващата картина отзад. Погледна пак крадешком натам, сведе поглед и се зае да оглежда тялото пред него. Линейката спря наблизо и според Сам определено беше необходима. Той гледаше кафеникавите петна от кръв, разкъсаните дрехи и пак се зачуди, че пред себе си има жив и то спокойно спящ човек. Хора наизскачаха от колите, санитарите внимателно прехвърлиха тялото на носилка и я внесоха в линейката.
* * *
Пътят, който бе поело създанието не беше нито най-прекият, нито най-правилният. Водено не от разум, а само от сетива и инстинкти то ту намираше вярната посока, ту се отклоняваше от нея. Колебливо и бавно, но сигурно, упорито наближаваше целта си. Разстоянието не беше малко, градът, към който приближаваше, също бе огромен, но зловещото същество не съзнаваше това. Времето и пространство за него не бяха негови величини. То знаеше! То чувстваше...и нищо не е в състояние да го отклони. Проклятието на Джени неумолимо напредваше. Тя бе ТАМ и то го знаеше. Гърлени звуци съпътстваха всяка крачка на чудовището в тъмнината. Подвил опашка пършивият пес се влачеше след него. Те наближаваха, а нощта едва започваше!
* * *
Джордж дойде на себе си още в линейката. Събуди го воят на сирената и суетнята около него. Тъкмо една хубавичка медицинска сестра включваше поредната система във вената на дясната му ръка. Осъзнаваше какво вижда, но не искаше да приеме, че е още в света на болката, опасан от кабели и тръбички, а не сред прекрасното спокойствие на вечната светлина...
Доядя го. Защо отново в този гаден свят! Сам разбираше, че залита в мелодрама, но нямаше сили да се пребори с този порив.
По време на пътя и в самата болница не пророни нито дума. Лекарите виждаха, че е буден, но никой не го заговори, отдавайки състоянието му на преживяното.
А него просто го беше яд на всичко и на всички! Реши да заспи. Май беше по-добре.
Когато се събуди цялата суматоха беше преминала и в стаята нямаше никой. Чуваше се, че някой пред вратата говори с понижен глас. Ободрен от съня и системите - сега само една - Джордж се поизправи в леглото и остра болка го перна някъде под мишницата. Изохка. Май не беше се разминал без нищо, както си мислеше. Сякаш да опровергае незабавно надеждата му, че не са го чули, Сам вече нахълта в стаята.
- Слава Богу, шефе, дойде на себе си. - разтревожените му сланинки се подрусваха.
На Джордж му беше криво, но това го развесели.
- Слава Богу - да! - и като видя разстроеното лице на Сам пресече излиянието му - Не искам да говоря за станалото. Къде съм?
Сам се сепна и отговори стегнато :
- В болницата на Джени, през две стаи от теб е.
- Тя как е?
- В съзнание почти откакто я оставихме. Не е много зле, но е отпаднала и кра-
кът я боли.
- Добре! А за мен какво казаха лекарите?
- Ще те боли доста - много натъртвания, но като цяло положението не е трагично, без счупвания и дори без сътресение.
- Това го знам и аз, а...тази болка тук - посочи под ръката си.
- Това...това, ами и те не са сигурни. Като че нещо те е ръфало...сега уточняват, не знам...
Джордж направи презрителна гримаса и заразпитва за разследването. Сам го уведоми, но ясна хипотеза още нямаше и освен фактите изложи само предположения. Още едно подобно убийство разследвали колегите им - в селце от другата страна на същото планинско било. Но нищо повече. По време на разказа Джордж се бе загледал. Вече свършил приятелят му чакаше мълчаливо, когато той вдигна поглед:
- През две стаи, казваш?
Сам кимна.
- След малко ще отида да я видя.
Въобще не обърна внимание на протестите. Лекарите били казали еди-какво си. Били казали еди-що си. Не слушаше. След като взе да му писва, каза на Сам да излезе. Надигна се внимателно и бавно започна да се приготвя. С пуфтене и гримаси, най-накрая успя да стане. Завърза халата си и като взе за всеки случай патерицата, оставена до леглото, пое дългия път до стаята на Джени.
Най-после, къде подкрепян от помощника си, къде от патерицата, Джордж стигна до леглото на сестра си и тежко се отпусна на стола до него.
- Здрасти, малката! - естествен или неестествен, тонът му беше бодър - Е - хей, погледни насам.
Джени обърна разплаканите си очи към него. Джордж кръвожадно погледна Сам, който стоеше вдървено като препарирано насекомо до него.
Когато останаха сами, момичето пророни:
- Какво става с теб....с мен..., защо е всичката тази болка? Кажи ми...кажи ми..., ти си по-голям, трябва да знаеш...- удряше с малкото си юмруче белите завивки.
Сдържаната й досега истерия избухна в поток от сълзи. Джордж тромаво се премести и я прегърна.
- Спокойно, спокойно, малкото ми момиченце, всичко ще се оправи...
Виждаше състоянието й, чувстваше своето и му беше трудно да си повярва, но изглежда Джени имаше нужда от това. Постепенно се успокои и след малко само хълцаше тихичко.
Джордж не остана дълго. Поговориха за общи неща, като старателно избягваха по-болезнените от тях. Братът, забелязал умората по лицето на момичето, а и сам чувствайки се отпаднал, реши да си ходи. Погали я и й се усмихна. Разбираше, че и двамата имаха нужда от почивка. После пак щеше да я навести. Повика помощника си, каза му нещо и след минута Сам се върна, като носеше със себе си служебна пушка. Джордж я взе и я постави на леглото до сестра си.
- Ето, Джени, вземи я за всеки случай. За мое спокойствие. - допълни като срещна погледа й - Вярно, че има охрана, но нека - нали знаеш как става... - гласът му беше колеблив и последното не звучеше особено обосновано, но знаеше, че постъпва правилно - Помниш как се стреля, нали? - добави той с чаровна усмивка.
Момичето кимна с насълзени очи. Джордж я прегърна и подкрепян от Сам излезе от болничната стая.
* * *
Двамата минаха покрай часовите, пред вратата на Джени. Кретаха бавно към стаята на Джордж. Няколко полицаи се шляеха из коридора. Връщането беше доста по-трудно. Беше се схванал и всичко го болеше. Без двете "патерици" нямаше да се оправи, усмихна се и погледна към лявата - Сам, който му кимна.
Докато извръщаше погледа си Джордж забеляза на метри пред себе си един от полицаите да прави някакви смахнати движения. В същия момент нещо го дръпна рязко назад и помощникът му сякаш се изпари. Внезапно го връхлетяха крясъци, вой и глух грохот. Извърна се точно на време, за да види тялото на Сам да помита пода в посока към него. Лепкав сумрак се стелеше из болничния коридор. Металният вкус на страха близна езика му. Вече изцяло обърнат, той видя!
Безбрежен ужас смрази цялото му същество. Мрачна сянка връхлиташе всичко пред очите му. Без ред и без милост. От ударите, целият болничен коридор се тресеше неистово. Дори не съумя да започне да осъзнава, преди зловещият вихър на смъртта да го поеме. Преизподня от зловоние, тела и болничен инвентар го всмука в шеметен вихър. Изстрели, вой и страх се сляха в безмилостен тътен. Адът го беше погълнал в страховитата си сянка!
* * *
Първите крясъци отвън накараха Джени да потръпне. Това, което последва сякаш спря сърцето й. Чудовищен вой огласяше всичко. Момичето стисна здраво пушката и направи усилие да стане. Ръката й се хлъзна и тя се прекатури на земята с оръжието. Удари счупения си крак. Причерня й, но стисна зъби. Влачейки се се примъкна към вратата. Вършеше всичко несъзнателно и механично, това, което ставаше вън бе погълнало съзнанието й. Понечи да се хване за дръжката, но не успя и се свлече. От нечовешките усилия превръзките по тялото и се обагриха в червено. Сигурно я болеше, но тя не съзнаваше. Не усещаше. Мислите и бяха обсебени от страх и отчаяние. Джордж, нейното братче - стенеше в панически вопъл душата й.
Сякаш в отговор той се мярна зад прозорчето на вратата. Джени удвои усилията си. Почти се изправи. Щеше да го спаси! Щеше!
Подпря се на вратата и стисна пушката. Жестокостта и страданието отвън достигнаха връхната си точка. Паниката пищеше в ушите й. Ще го спаси от онова нещо, каквото и да е то. Инстинктивно усещаше, че познава злото, вилнеещо навън. И то болезнено добре.
Струя кръв я плисна през процепа на вратата. Стресната Джени залитна към нея и тя поддаде. Избутвайки се със здравия си крак, тя успя да се задържи права. Подпряна на рамката на вратата, видя брат си в прегръдките на пъкленото създание. Кръв шуртеше от него, но ръката му продължаваше да налага с патерицата безразборно.
Джени несъзнателно зави в раздиращ душата фалцет. Ужасът я беше обгърнал окончателно. Съзнанието отлетя, изтръгнато насилствено.
Вдигна пушката и стреля. Главата на Джордж се пръсна като балон с вода. Последната частица съзнание у Джени угасна завинаги. Като в магически транс тя продължи да стреля. Стреляше... стреляше... стреляше... с цялата болка... с цялата омраза... с целия страх... с целия ужас... стреляше... стреляше...
* * *
С първите изстрели на Джени от упор в могъщата сянка, бездънен рев разтърси сградата. Чудовището едва ли съзнаваше какво е да умреш, но за болката явно знаеше. Дивашки танц увлече мрачното създание. Побесняло то рушеше всичко около себе си. Тази мощ щеше да е достойна за възхищение, ако не стелеше ужас. Той прииждаше като огромна вълна, сякаш едновременно горяща с огъня на земните недра и вледеняващо зловеща. Кънтящите изстрел след изстрел се врязваха в адската симфония, която продължи да ехти дълго и надалече в нощта.

добавена на 26.04.2007, 07:09

«предишна глава