НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > mefkata > "Жрицата"

Глава І

Болеше! Чакаше! Да премине първоначалната пареща вълна на болката… да се фокусира в стомаха му…да започне леко да се изкачва нагоре, преливайки в топла вълна на облекчение…
В миг нова, изгаряща искра преряза мозъка му.
Този път изгуби съзнание!
***
Суматохата на аерогарата го разсейваше. Не можеше да се концентрира върху задачата да се отпусне - да не мисли, да не бърза, да не действа - само да се отпусне и да почива. Инстинктивно се залавяше светкавично за всяка дребна подробност и подреждаше в главата си всяка следваща стъпка. Паспортна проверка…да, веднага след това багажа, количка…къде да я остави после… стоянката за таксита… не, по-добре да наеме кола - формуляри, застраховки. Спри! Спри, по дяволите! Отпусни се! Просто почивай! Остави мислите ти да подскачат като маймунки от клон на клон, без да се стараеш да ги укротиш и подредиш! Опитай се да постоиш дори една минута на едно място без да планираш какво ще е следващото ти действие.
Не обичаше да пътува, обичаше да пристига. Изгаряше го нетърпението да достигне целта си на всяка цена и колкото може по-бързо. Пътуването бе досадна подробност и чиста загуба на време. Бързаше и сега. По навик.

Наричаше се санаториум, но всъщност си беше хотел. Светли фоайета и коридори, постлани с меки килими. Малки, но уютни, снабдени с всички удобства, стаи. Вежлив и усмихнат персонал. Дискретните им светлосини униформи бяха единственото, което подсказваше, че човек се намира във възстановителен център.
Беше здрав, повече от всякога. Стегнатото му релефно тяло правеше впечатление и никой не можеше да повярва, че наближава петдесетте. Издръжливостта му беше пословична. И способността му да оцелява. Беше оцелявал винаги, при всякакви условия.
- Изгледа е прекрасен, нали? - мекия глас на сестрата идваше някъде отдалеч. Окъпаната в слънчева светлина тераса беше изсечена живописно направо върху скалата. Отсреща, потънали в зеленина хълмове се редуваха с причудливи замъци от бял варовик, изградени от въображението на природата и майсторлъка на вятъра и дъжда.
- Да, прекрасно е! - първите думи се загубиха в пресъхналото му гърло. Прокашля се леко и повтори: - Чудесен изглед, благодаря!
Зачуди се дали сияйната усмивка на момичето бе професионална или наистина се закача:
- Ще си изкарате добре. Ще ви пуснем чисто нов.
Новият живот изисква нов човек. Нов човек в един нов свят. Отдавнa бе изгубил представа за реалността, за тази реалност, съществуваща извън неговия напрегнат, изпълнен с рискове, но познат живот. Бе се отдал изцяло. Вярваше! Всичко в живота си бе вършил с вяра и сърце. Затова беше толкова добър. Добър! В какво? В способността да убива, да спасява, да обезврежда, да чака, да се подчинява, да се налага…Беше едно добро колелце в мощен механизъм и винаги оцеляваше.
- Почини си, обществото ти е признателно. Командването те цени изключително и желае да те съхрани. Полюбувай се на слънцето, на коктейлите край минералния басейн, на някоя топла компания. Просто се отпусни…- думите на генерала звучаха бащински, въпреки, че бяха на една възраст. С топла, сякаш непресторена загриженост.
Беше си заслужил почивката! Но от какво да почине? Това той вършеше цял живот, не умееше и не знаеше нищо друго.
- Виж света, може би се е променил. - Тези думи се врязаха дълбоко в съзнанието му.
Виж света, може би се е променил!
***
Светлината идваше бавно. Почти не чувстваше тялото си. Странно, усещаше пръстите на краката си, но не долавяше връзката с тях - нямаше бедра, колена, прасци, нямаше пети, ходила - само пулсиращи пръсти. Не знаеше къде точно са ръцете му и в каква поза.
Мисълта се връщаше бавно!
А с нея и болката!
Започна да чува приглушено бумтене. После разбра, че това бе сърцето му.
Усети топлата следа на малката струйчица кръв, която се стичаше от носа му, събираше се върху съсиреците около устата и бавно капеше върху гърдите му. От там започна да чувства тялото си. Разбра, че всъщност е седнал, подпрян на каменната стена между два стари училищни шкафа, които му пречеха да падне.
Започна да улавя малко по малко външните шумове, тропота на ботуши, рева на камионите и джиповете…

- Време е… - припя нежно гласче и се засмя - заспал сте с дрехите. Време е за вечеря.
Деликатно и някак срамежливо усмихнатата сестра му подаде кърпичка да избърше тънката струя слюнка, спуснала се от ъгълчето на устата му.
За части от секундата погледът му остана празен, но бързо се окопити и си спомни къде е. Беше свикнал да спи по 3-4, или 15, или точно 37 минути и веднага след това да бъде в кондиция.
- Извинете, пътуването ме е уморило. Къде мога да вечерям?
- Долу, в ресторанта на комплекса или ако желаете в града. Ще ви съдействам да разберете най-добрите места.
Ще ви съдействам. Не просто - ще ви ги кажа. Това май не беше чист професионализъм.
- Благодаря, за тази вечер ще се задоволя с този ресторант.
Момичето продължи да бърбори, като оправяше различни неща в стаята - за града, за забавленията, за националните кухни и потоците туристи. Защо беше избрало него? Да, имаше добра фигура, но сурово, даже малко страшно лице. Вярно, с едно странно излъчване на детска палавост в областта на очите. Беше му останал навика често да гледа с широко отворени очи, което придаваше плаха наивност на израза. Къс белег пресичаше веждата му. Не беше въобще привлекателен, но може би имаше някакъв мъжествен сексапил. Не беше се замислял по този въпрос. Жените, които беше имал се подчиняваха на униформата, парите му или просто на ситуацията.
Не вярваше, че може да бъде харесан.
- … и след вечеря има доста за разглеждане…- не спираше младата сестра.
- Мисля, че просто ще си почивам. Още веднъж , благодаря! Не беше груб. Животът му беше груб. Но той, с цивилни, никога не беше груб.
Собственото му разбиране бе, че на насилието трябва да се отвръща с двойна доза насилие - за да се пресече, а там, където го няма, грубостта е просто вулгарна.

Хладния ветрец му действаше ободряващо. Беше хапнал повечко и реши да се поразходи, пък и беше доста рано. Стремеше се да крачи бавно, като се бореше със страстта на ума си да му поставя цели. - Виждащ ли онзи стълб - до там и после вляво; при будката с вестници тръгваш нагоре; при малкото ресторантче тръгваш обратно, само че по другата алея - и т.н., и т.н. Не искаше да има цел, посока и задачи. Искаше само да почива.
Тогава я видя!
Цялото му тяло се стегна, косъмчетата на гърба и хълбоците му настръхнаха.
Беше готов за скок! Под лъчите на залязващото слънце проблесна за кратко, завъртайки се в правилна парабола, завършваща на метър от него. Ръчна отбранителна бойна граната - тип F-1 (“лимонка”)! Улеите, разделящи смъртоносните метални пластинки му се видяха като живи малки змийчета, обгърнали сферата. Знаеше, че разполага най-много със секунда преди да се чуе специфичния пукащ звук на детонатора, предхождащ с части от секундата истинския взрив. Само стари и опитни бойци можеха да разделят двата звука. Преди много години не вярваше, че това е възможно. Не бе искал да се научи. Но то стана от само себе си. Стремеше се да се убеди, че си внушава, но всеки път зловещия хор на двата звука се открояваше все по-ясно и по- ясно в съзнанието му.
Очакваше го и сега…
В този миг звънки гласчета изпълниха въздуха и две шарени телца в люта битка се насочиха към падащата граната. Прозрачна детска ръчичка сграбчи летящото кълбо във въздуха и се чу радостния писък:
- Сокът е мой! Сокът е мой! Прекрасният портокалов сок си е мой! - с детска нетърпеливост възбуденото червендалесто момченце отвъртя капачката на гранатата и започне да пие, отблъсквайки с една ръка яростните атаки на жадуващото награда друго хлапе.
Отзад се чу шумен смях на група възрастни и весели коментари за битката.
Сърцето му още биеше в гърлото. Студената пот от дланите още не се бе изпарила, а онова характерно чувство в стомаха едва сега се оттегляше. Пред очите му изскочиха разчленени човешки части, пръснати из оплисканата с кръв трева, човешки вътрешности, проточени на метри след загиващия, но продължаващ да лази боец. Усети мириса на дим, урина и фекалии, премесени с топла кръв от разкъсан труп. Мириса на страх, киселия мирис на страх, от човек, който виждайки тази граната на метри от себе си, изпуска всички свои секрети миг, преди да се превърне в смърдяща кървава маса.
Играчка за деца! Бутилка за плодов сок!

Виж света, може би се е променил!

добавена на 02.05.2007, 01:28

следваща глава »