НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > mefkata > "Жрицата"

Глава ІІ

Този път имаше цел. Бара, близо до хотела. Имаше нужда да пийне. Рядко си позволяваше да притъпява преживяното с алкохол. Знаеше, че не действа или ако действаше - бе за кратко. Беше станал свидетел на много случаи, когато алкохола или дрогата разкапваха окончателно и без това разпадащите се психики.
Той си бе изградил механизъм, начин да се съхрани.
Той вярваше!
Имаше цел! Беше поел задачата! Тя бе важна! От нея зависеха живота и спокойствието на много хора.
Той нямаше да лапне дулото на пистолета!
Вярваше и оцеля. Никога нямаше да е сам и безпомощен!
Като в онзи ден на огромното футболно игрище. Огромно, колкото целия свят, колкото цялата вселена.
Беше само на три - баща му го беше оставил, за да го накаже, че не иска да върви с него. Искаше и да го научи, че може и сам.
Това е първият му реален спомен. Безкрайното пространство на футболния терен, вратите с разкъсани мрежи се намираха чак на хоризонта. Беше призрачно пусто и подтискащо тихо. Чувстваше се безкрайно сам и безпомощен. Бе разсърдил Тати и той го изостави. Остави го тук, на средата за да няма къде да се скрие и за какво да се хване. Никога вече нямаше да види тати и мама. Беше толкова уплашен, че не можеше да плаче. Стана му топло на крачетата. Беше се напишкал. Нямаше кой да му се скара, а той дяволито да погледне. Започна бавно да хълца, да се задушава, не можеше да мръдне. Сълзите му потекоха, беззвучно сливайки се с редките прозрачни сополи. Усети солта в устата си. Стана му студено. Тогава се разпищя. Трябваше да пищи, някой, независимо кой щеше да го чуе, трябваше да го чуят. Пищеше, превивайки се на две, опрял, свити в юмручета ръчички, върху треперещите коленца. Не може да е сам, не трябва да е сам.
Светла искра изгря някъде вътре в главичката и...всичко свърши - бе изгубил съзнание.

Никога повече не е бил безпомощен. Никога повече не позволи на някой около него да бъде безпомощен.
В това видя много ясен смисъл за своя живот.
Щеше да спаси този свят от безпомощност - той го заслужаваше!

Уискито се стече бавно по гърлото, запали за малко слънчевия сплит и после меко се разля с благотворна топлина по стените на стомаха. До главата нямаше да стигне. В такива случаи никога не стигаше до главата - там бе прекалено наблъскано с емоции, мисли, спомени, очаквания, за да има място за алкохола. Оставаше в стомаха, в краката, в ръцете, но никога в главата. Съзнанието му бе обречено на вечна яснота и деловитост. Съобразителността му по-скоро се изостряше. Механизма за съхранение действаше.
Сега желаеше да изключи този механизъм. На оцеляването, на разумността. Да забрави за малко и вярата. Желаеше да пийне и това да му подейства като на другите хора. Дали е възможно? Поне ще опита.
Заби поглед в телевизора, монтиран в ъгъла над бара. Не му беше обърнал внимание до сега, тъй като течеше някакъв стар черно - бял филм.
Сега картината бе цветна - рекламния блок.
"Бутилка слънчева енергия... глътка планински въздух с пивото на... хапка небесна радост от бисквитите... завладяващия райски вкус на нашето пържено пиле... чудодейната магия на супите... някои го предпочитат печено, на нашия грил... опитайте, вкусете, насладете се... яжте, яжте, яжте"- изобилие от танцуващи чипсове, пеещи бонбони, цветни опаковки, крещящи етикети, всичко залято с бодри весели мелодийки.
И последната фаза - "Опитахте ли нашите таблетки за отслабване, без диети, без ограничения - вълшебния път към стройната фигура..."
Усети в устата си мазния вкус на чиста, гранясала сланина, на лигавата плът от току що убита змия, между зъбите му заскърца примесената с пясък царевица, пръстта, полепнала по необелените картофи. Сурови. С какво ли не бе оцелявал! Спомни си подутите коремчета на местните дечица, които измираха, не слагали със седмици нищо в уста. Болезнената безпомощност в очите на изтерзаните, едва движещи се майки с увиснали, пресушени гърди, не успели да намерят късче за умиращите си чеда. Болезнена безпомощност. Не можеше да търпи. Бе организирал полева кухня. Спаси едно село. За един месец.
"Фантастични, чародейни, вълшебни, ефирни, брилянтни..." и още, и още епитети бълваше ефира. А накрая средство, как да се отървем от тяхната тежест в стомаха, как по-бързо да преминат от префинените небца, през чувствителните търбуси и да излязат безметежно през изнежените ануси.
Доповръща му се. Стомахът му се сви и чувството на гадене започна да пълзи нагоре по хранопровода към гърлото. Част от вечерята и изпитото уиски, примесени със стомашни сокове достигнаха до там изгаряйки с киселинна острота всичко по пътя си. С горчива гримаса успя да преглътне и да поеме дълбоко въздух. Поръча си още едно.

Виж света, може би се е променил!
***
Шумовете на двора постепенно затихнаха, частта беше напуснала старото училище. Не, още се чуваха стъпки по коридорите. Той събра сили в себе си и се надигна. За щастие не беше вързан, изглеждаше толкова зле, че нямаше смисъл. Но те не познаваха тялото му, издръжливостта му, способността за оцеляване. Дотътри се до вратата и се ослуша, стъпките се чуваха далеч, но все някога щяха да приближат. Чувстваше се спокоен, уверен в себе си. Бе се измъквал от всякакви каши. Мъченията бяха го изтощили, бяха разранили плътта му, но не бяха помрачили ума му, не бяха притъпили инстинктите му.
Примъкна един счупен чин зад вратата, взе до себе си, търкалящ се наблизо крак на маса, настани се върху чина и зачака. Той наистина умееше да чака...
***
След петото уиски стана и с леко омекнали крака, разбунтуван стомах, но бистър ум, спокойно и сигурно се запъти към вратата, предизвиквайки учудено повдигане на вежди от страна на пълничкия застаряващ барман. А може би собственик? Ехе, най-накрая мисълта му отскочи встрани - кой все пак е човекът зад бара? Добре. Може би дистилатът не е отишъл напразно, мозъкът му се разчупва - може би пък и да спре, за малко поне, да мисли.
Излезе и тръгна без посока, този път не си избираше цели, вървеше без да знае на къде, вървеше за да не мисли, да не чувства. Нещо болезнено назряваше в душата му, чувство на безпокойство, на тежест, на разочарование. Усещаше, че започва да губи почва под краката си. Увереността му изтъняваше. За първи път се чувстваше така. Винаги е вярвал в собствените си сили, знаел е какво да прави. Започваше да се обърква.
Мощен писък на сирени разкъса нощта. Тревожния им глас, приближаваше бързо отзад, вливайки болезнена, натрапчива истинност на изгарящите го съмнения.
След малко покрай него профучаха червените камиони на пожарната. Зърна за миг съсредоточените лица на мъжете в кабината. Тяхната суровост му вдъхна малко увереност - беше му позната, близка.
Започна да вижда отблясъците на пожара пред себе си. Черното небе разтваряше в себе си сивия дим, стелещ се над покривите. Приближи се и се сля с образувалата се на улицата тълпа. Гореше последния етаж на невисока жилищна сграда. Пламъците бяха пробили покрива и се подаваха през обгорелите отвори. Нямаше паника, нямаше викове. Пожарникарите действаха стегнато, организирано и бързо.

Загледа се в пламъците, задържа погледа си и видя алчните им езици как поемат сламените покриви с хрущяща ярост. Писъците на жените и децата се сливаха с лаещия глас на картечниците. Димът се стелеше навсякъде. Миризмата на горяща плът се открояваше ясно над познатия мирис на горяща слама и дървесина.
Трябваха им 30 секунди да подпалят селото.
Твърде малко за да разберат грешката си.
Нямаше никакви бандити, а само жени и деца. Докато спрат атаката всичко бе се превърнало в димяща купчина пепел.
Без обяснения и допълнителни команди се обърнаха и се изтеглиха. Никой не желаеше да разгледа селището отблизо.
Не и този път!
***
Не знаеше колко време точно беше минало. Над счупените, покрити на места с пресован картон, прозорци се беше спуснал мрак. Бледа светлина се процеждаше, идваща от голата крушка, клатеща се на вятъра, разположена на няколко метра встрани и осветяваща, най вероятно, входа на импровизираната караулка. Чу забързани стъпки съвсем близо до вратата, които го сепнаха. Добре, че спряха да изчакат други, приближаващи се по-бавно и провлачено. Последваха кратки, резки реплики. Стисна крака на масата здраво и се приготви. Вратата се отвори рязко. Той изчака малко и скочи. Ударът бе точно примерен - острият ръб на масивното дърво попадна право в гърлото на първия войник, смилайки адамовата му ябълка. Той се свлече на земята със широко отворени учудени очи, хващайки се с две ръце за гърлото, зяпнал в разкъсваща невъзможност да си поеме въздух. Докато се отпускаше надолу покосеното тяло на войника, той успя с премерен жест да измъкне военния нож от канията на колана му и светкавично го изстреля. След миг блестящото острие прониза гърдите на стоящия на метър отзад, вцепенен от изненада, втори войник.
Наведе се хладнокръвно и с рязко движение счупи врата на мъжа в краката си. Другия не бе необходимо да довършва - ножът бе проникнал в сърцето му, донасяйки почти мигновена смърт.
Беше възприел правилото да не оставя живи врагове след себе си. На не един негов другар това бе изиграло лоша шега. Правилата бяха жестоки, но той бе длъжен да ги спазва. За да оцелее.
***
Отдели се от тълпата и закрачи бързо. Стъпките му отекваха болезнено силно в нощната тишина, блъскаха се в околните сгради и се връщаха като кратки сухи изстрели.
Първо усети с тренираните си сетива присъствие зад гърба, почти веднага чу леко метално дрънчене. Обърна се светкавично и видя, летящата към него със съскащия звук на гърмяща змия, метална верига. Ловко се наведе, избягвайки удара й, като едновременно с това изстреля дясното си кроше в областта под ръката, държаща веригата. Чу се тъпият звук от удара му в дебела кожена дреха, последван от хрущящия пукот на счупено ребро. Този негов проклет навик да разделя звуците.
Огледа се! Зад гърчещото се на земята тяло в борба за глътка въздух, видя още трима. Черни кожени якета, блузи с извадени качулки, размъкнати джинси, късо подстригани щръкнали коси, боядисани в ярки цветове. И обици. Навсякъде. Целите уши, веждите, носовете, бузите, долните устни...Взря се в очите им и разбра. Познатата мъглявост на погледа, влажните, разфокусирани зеници. Нервните, подскачащи в агресия тела, ръцете, които с изключителна бързина и ловкост, прехвърляха боксовете и ножовете - пеперуди. Честите подсмърчания със зачервените и вечно сърбящи носове.
В началото бе хероинът. Но той беше за слабите. Краткото бягство от ужасяващата действителност, последвано от тотално разпадане на личността. Прие появата му естествено. Бе му чуждо, той имаше механизъм за оцеляване. Вярваше. Имаше задача. Но другите имаха нужда от изход. Поразяващите гледки след битките, страха преди тях, границите, до които се променяше човешката същност, поставена в екстремални условия. Чудовищното напрежение, тоталната обърканост. Сблъсъка със себе си, с най-потайните кътчета на подсъзнанието и ужаса от видяното там...
Трябваше да се намери изход.
Често, на местните бойци отсреща, това бе част от културата, от бита и навиците - опиум, хашиш, марихуана. Но хероинът не го ползваха, той бе начин за прехрана и въоръжаване, зараза за врага, бавно разкапван от смъртоносното му действие. Селяните отглеждаха от години реколти, с преработката и продажбата на които преживяваха. Правителствата го бяха превърнали в тайна политика - решаваха голяма част от социалните проблеми в най-бедните райони и пълнеха лични и партийни каси.
Появата му в техните редици беше обяснима. Не можеше да се опълчи, даже като стана свидетел на последствията.
По-късно се появи коката - тя даваше сили, даваше крила, мощта на страхотно самочувствие и най-важното - даряваше безстрашие. Докато перфорирания от употребата й мозък не излезеше от строя.

Трябваше му по-малко от минута да ги обезвреди и натръшка по земята. Последния благоразумно избягаха. Едно от влачещите се тела скимтеше с тънък гласец. Вдигна го с една ръка за якето, без да изпита особени трудности и се взря отблизо.
Беше дете! Момиче на не повече от 14-15 години. Хълцаше и се опитваше да каже нещо през кървавата маса, в която се бе превърнала устата й. Изплю събралата се кръв, която потече по брадичката й, носеща малки бели късчета от счупените й зъби.
Първо го чу като шепот, а после и по-ясно:
- Майната ти! Майната ти!
Топли капчици кървава слюнка го оплискаха по бузата. Отпусна внимателно момичето на земята, подпирайки я на уличния стълб. Прокара ръка през бузата си, вперил празен поглед в мястото, на което преди секунди стоеше разкривеното момичешко лице.

Виж света, може би се е променил.

добавена на 02.05.2007, 01:34

«предишна глава

следваща глава »