НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > mefkata > "Жрицата"

Глава ІІІ

Промъкна се лесно в тъмнината. Явно в училището не бяха останали много хора. Излезе на двора и видя неравните силуети на джиповете. Провря се в единия и започна да опипва жиците под волана. Ръката му докосна метална дрънкулка, висяща от таблото. Да, разбира се, ключовете си бяха там. Запали бързо, рязко даде назад, превключи нетърпеливо скоростите и натисна мощно педала на газта. Наведе се когато джипа разби леката метална врата на училищния двор, изправи се, хвърляйки последен поглед назад, хвана здраво волана в ръце и препусна стремглаво по тесния коларски път, водещ нагоре по хълма... Другото бяха повтаряни хиляди пъти и заучени подробности. Ориентиране в местността, откриване на скривалището с картата, станцията и оръжието и подаване на сигнала до базата. После бе необходимо само да чака. А той наистина умееше да чака...
***
Не помнеше колко бе вървял, небето отдавна бе изсветляло и градът нервно се пробуждаше. Шумно ечаха металните кофи за смет, изливайки зловонното си съдържание в търбуха на огромни оранжеви камиони. Дрънчаха първите, все още празни трамваи, клатушкайки се несигурно, като че ли не се бяха разсънили. Стрелкаха се изографисани с пъстри надписи бусове, бързайки да доставят товарите си на нетърпеливите магазини. Посрещаха ги ламариненото стържене от вдигащи се решетки и сънените гласове на ранобудните собственици. Купчини влажни, ухаещи на мастило вестници вече стояха, строени като часови, край спящите още будки. Булевардите бавно се изпълваха, а общия градски шум постепенно се надигаше - тътен, предвестник, сякаш, на назряваща буря.
Той наближаваше хотела. Въобще не се качи горе, а зави направо към гаража. Искаше да се махне от тук, колкото се може по-бързо. Джипа, който беше наел, бе нова, мощна и същевременно, удобна машина. Излезе бавно по стръмната наклонена паст на подземния гараж и се огледа. Булевардът покрай хотела правеше плавен завой и се насочваше надолу, по дефилето към централната част награда. Имаше една отбивка вляво, която водеше по каменен мост към отсрещните хълмове. Реши да потегли натам. Бе уцелил сутрешния пиков час. Широкото шосе бе задръстено от автомобили, нервно форсиращи двигатели, в очакване на зеления сигнал на светофара. Включи се внимателно в най-лявото платно и на свой ред зачака зелено благоволение за левия завой. Колите от неговото платно се бавеха, при всяка смяна на светофара преминаваха по една-две. Зачуди се и започна да наблюдава. Движещите се насреща бяха с предимство. Те фучаха лудо, побеснели в адска надпревара с времето. Единствения шанс на лявозавиващите бе в мига, когато червения сигнал спираше бучащия насрещен поток, и те, заели позиция в средата на кръстовището, пъргаво се изнасяха вляво, изпреварвайки със секунди, нетърпеливо нахлулия страничен поток. Той можеше да чака. Но не разбираше. Никой от насреща движещите се не пускаше доброволно своя събрат, сякаш за един миг щяха да изтекат всичките милиони секунди, които му предстояха. За къде бързаше, да прескочи бясно следващите 50 метра, да се нареди пак на подобна светофарна опашка и отново да зачака. Но имаше право, беше с предимство, дадено му от закона, от правилника за движение. И нямаше да се лиши от него за нищо на света. Какво като не му носеше полза, кой глупак се лишава доброволно от полагащото му се!
Това, което го порази най-силно бе друго. След смяна на светофара, след изгрялата забранителна червена светлина, въпреки, плахо чакащите за неблагоприятния ляв завой автомобили, отсреща с дива газ продължаваха да профучават безапелационни диваци. Този път с цената на нарушение, с пълно безучастие към жалките нещастници, запокитени насред кръстовището.
Седеше и гледаше. Зелено! Река побеснели метални чудовища залива кръстовището, свити и уплашени, снижени до асфалта, лявозавиващи, чакащи чинно отстрани... Червено, идва и техния ред, но отсреща се носят с безумна настървеност един, втори, трети, четвърти... пети, минали са 15 секунди от смяна на светофара... шести...
Позната раздразнителност започваше да го обзема. Умееше да чака, но мразеше да търпи... Мравките на раздразнителността, които пъплеха, вътре в гърдите му, започнаха да се превръщат в оси на яростта. Бе водил хиляди битки и бе запазвал хладнокръвие. Но врагът му беше познат. Рядко вълните на гнева го бяха обземали. Тогава обезумяваше и беше страшен. Неведнъж по този начин бе измъквал себе си и своите другари от безнадеждни ситуации. Завладян от първите пристъпи на безпомощност, подсъзнателно превръщаше това омразно чувство в гняв. Буен, жесток, неуправляем гняв.
Нещо избухна в главата му. Всичко, което му се бе случило през последните 12 часа, се стовари с раздираща тежест върху ума му. Бе стиснал силно очи, а в мозъка му буйно танцуваха ярките картини на странна, лудешка мозайка... Носеща се бавно във въздуха граната със завързани за нея цветни детски балони... горящи сламени покриви, а над жълточервените пламъци окачен огромен казан с дестилационна серпентина, от прозрачния чучур, на която бавно се отделят кехлибарени капки уиски... военни ботуши, чифтове, хиляди чифтове военни ботуши, танцуващи върху стари училищни чинове... светещи в нощното небе неонови реклами, плуващи леко в стелещ се сив дим: опитайте новото, отдайте се на завладяващия вкус на топла кръв... нов, по-свеж, по-мек, по-сочен - нашият бургер с отрязана човешка длан... пийте, яжте, пийте, яжте... Ще ви пуснем чисто нов, нов, нов... Бучаща стена от коли, чакаща нервно на светофара, под гумите им се проточва кървава струя, нараства, превръща се в буйна река, повлича и обръща автомобилите, превръщайки ги в огромни, безформени бели късове зъби...
С неистов рев, стискайки с всички сили волана, той изсипа целия си гняв, омраза, разочарование, объркване върху педала на газта, натискайки го с десния крак, яростно до край.

Една малка част от мозъка, която пазеше изключително изострения му инстинкт за самосъхранение бе останала бистра. Една малка част от разума му успяваше винаги да наблюдава събитията отстрани и да прави безпристрастни анализи. За милионна част от секундата през нея мина мисълта - ако умре някой от насреща движещите се?
Почти едновременно тези два импулса изстреляха левия му крак върху педала на съединителя. Чу се мощен рев от форсирания двигател, но механизираната му ярост бе отделена от гумите и джипът не помръдна от място си. Не си даде време за почивка, изчака последния, изнизващ се моторен джигит и със свирещи гуми навлезе в завоя, прекоси четирите платна на булеварда и с бясна скорост препусна по крайградския път, губещ се в боровата гора на хълма. Искаше му се да се разбие веднага някъде и същевременно с максимална концентрация следеше завоите на тесния път, избягвайки умело всеки летящ насреща бор. Ризата му бе залепнала за гърба, целия се бе слял със седалката. По лицето му се спускаха пъргави ручейчета солена пот, но той нямаше време да ги избърше. Натискаше злобно газта, със свирепо ръмжене сменяше скоростите и летеше безумно в иначе замрялата, тиха и величествена борова гора.
Когато напрежението достигна максимума, рязко натисна спирачките и се отпусна назад. Ръцете му трепереха и не можеше още да ги свали от волана. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, гърлото и слепоочията бумтяха в неговия лудешки ритъм. Затвори премрежените от пот очи и пое дълбоко въздух.
Само за няколко часа миналото, настоящето и бъдещето му се бяха разпаднали на малки парченца, на песъчинки събрани в края на пътя, които преминаващия автомобил разпръскваше в безумен вихър. Бе изгубил основа под краката си, посоката, вярата. Себе си! Беше сигурен, че никога няма да стигне до тук.
Но не виждаше друг изход. Посегна към кобура и усети металния хлад на пистолета. Толкова познато, близко усещане, вдъхващо сигурност. Сега, обаче, потръпна. Отмести ръка и се огледа...

добавена на 02.05.2007, 01:36

«предишна глава

следваща глава »