НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > mefkata > "Жрицата"

Глава ІV

Знаеше, че трябва да чака дълго. Сваляне на данни от разузнавателните спътници, планиране на операцията, маршрути, стиковане с другите бази, покритие...може би 12 или 16 часа. Няма значение, щеше да дочака спасителния хеликоптер. Той винаги оцеляваше.
Срещата с генерала беше кратка.
- Това е последната ти мисия, приятелю! Трябва да те скрием, поне за сега. Очите на генерала гледаха топло, но твърдо, гласът му не търпеше възражения. Не смяташе да се противи. Не и този път. Генералът беше прав и той го знаеше.
- Почини си, обществото ти е признателно. Командването те цени изключително и желае да те съхрани...
***
Рееше безцелно погледа си, когато го обзе странно чувство за нещо познато, не някакви конкретни детайли, а по-скоро настроението, атмосферата. Беше сигурен, че не е идвал тук, но нещо му подсказваше, че е минавал... Нощ, сенки. Военни камиони в колона на равни дистанции... Картината се яви светкавично и също така изчезна, остана усещането за нещо отминало, нещо реално, случило се точно тук. Опита се да си спомни, да върне образите, но не успя. Потегли бавно, оглеждайки се. Гората беше свършила и пътя лъкатушеше през разораните ниви на равно поле. В далечината се очертаваше призрачния силует на някаква планинска верига, от двете му страни се издигаха познатите хълмове със странните варовикови замъци по билата. Вляво от пътя нещо проблясна за миг на слънцето и угасна. Той зави по чакълестото отклонение и пое към светлинката. Скоро тя отново се появи. По-ясна и по-трайна. Под нея от маранята започна да изплува ослепително бяла кула, все едно в момента се материализираше във въздуха. Камбанария. Веднага зад нея видя храма. Бялата сграда се издигаше гордо, но и някак смирено, прислонила се в полите на единия от хълмовете, пазена от надвисналите силуети на белите скални великани. Тук въздухът беше различен, звуците се приглушаваха и не се разнасяха надалеч. Шумът на мотора, който в града въобще не се чуваше му се стори непоносим, яростен и варварски. Рязко изгаси колата. Заля го странно спокойствие и мудност. Сякаш времето започна да тече по-бавно.
Слезе леко от джипа. Навсякъде наоколо се стелеше ефирна бяла пара, нежно разкъсвана от лекия ветрец. Огледа се и видя малки езерца, явно от минерална вода, които отделяха своята топла пелена, покривайки с мистика това свято място.
Групичка поклонници излязоха от храма - тихи, спокойни, с благи погледи, изпълнени с надежда. Поздравиха меко и отминаха. Усещаше невероятна лекота, съзнанието му постепенно се изпразваше от мислите, образите и усещанията на миналото. Потъваха някъде, разтваряха се неусетно в зараждащия се детски възторг, чистота, невинност и преклонение. Не знаеше пред какво. Усети величието на този кратък миг, долови огромното му значение.
Разбра!
Бе прашинка в този свят, подхвърляна от вятъра на събитията. Всички човешки страсти, стремежи, усилия, цялата борба нямаха смисъл, ако човек не знае колко е преходен. Всички човешки постижения в големия град, в големия свят, тук губеха смисъл. Бяха дребни и незначителни. Като капчиците, които се отцеждаха от мраморната чешма на двора, събираха се в малка локвичка и когато станеха достатъчно много, в тънка струйка, се стичаха по издълбания в камъка улей, за да се стопят в пръстта на малката цветна градинка отзад. Прозрението го бе връхлетяло само за миг и бе изчезнало, оставяйки топлината, заляла цялото му тяло, въодушевлението, изпълнило гърдите му, карайки ги често и мощно да се издигат. Задъхваше се! От това, което беше открил, от това, което беше сега.
Не беше усетил кога е седнал в дървената беседка пред храма. Нещо го спираше и не бързаше да влиза там. Реши да се поразходи наоколо, да поеме още от това опияняващо усещане. Но мигът си бе отишъл. Зави по каменната алея покрай храма и се спря поразен. В задната част на двора, на един метър от стените на църквата се бе сгушила малка къщурка. Бе много стара, но облечена в нови, бели одежди от съвсем скоро нанесена вар. Познатите образи пак го поразиха и заиграха ярки пред очите му. Колоната военни камиони, три или четири се изви в дъга на блатистата и разкаляна поляна пред малката къщичка и спря. След кратки и остри команди, единият от тях и забълва своя товар от плахи новобранци, които с оръжие в ръце се наредиха между камионите и паянтовата постройка.
Жрицата! Спомни си го много добре. Бе го чул от устата на цивилния слязъл с още няколко мъже от голямата черна кола. Не бе я забелязал до сега.
Жрицата! Бе го забравил, беше толкова млад, вярваше, че всичко си струва за целта, която си е поставил.
Цивилните поеха газените фенери, подадени им от войничетата и влязоха вътре. Чуха се кратки заповеди, последвани от скърцащо дърво и падащи по пода предмети. Бе се показал извън платнището на своя камион и надзърташе през малките изкривени прозорчета. На пода се валяха снимки и икони. Обути в ботуши крака ги мачкаха, а острия характерен шум на счупени стъкла и пращящи дървени рамки прекъсваше тихия шепот, носещ се от вътрешността на стаичката. Заслуша се. Бяха молитви. Нямаше страх, нямаше паника, ужас. Възрастна жена се молеше, сякаш с някакво съжаление, но не към себе си.
Обиска продължи още кратко. Чу последните думи:
- И да си налягаш парцалите, дърта вещице...И потеглиха.

Вече беше готов да влезе в храма, имаше нужда да влезе.
Неголямото помещение бе силно осветено. Високите, месингови свещници бяха пълни със запалени свещи. Странно, не видя много хора. Заразглежда иконостаса, изписан по различен, някак по-човешки, по-земен, по-реален начин. В ляво на малко стъпалце видя образа й. Три рисувани от различни художници портрета бяха разположени един до друг.
Набраздено, но благо, загърнато в забрадка лице. Открито чело, повдигната брадичка и затворените, явно незрящи очи, насочени някъде през рамото му, далеч - там където другите не виждат. Мека небесна светлина озаряваше лицето, подчертавайки неговата възвишеност, святост и смирение.
Доплака му се. Не от мъка. Не помнеше някога да е проронвал сълза след случая на стадиона. Не можеше и сега, а имаше огромна нужда. Не беше тъжен. Тиха радост, благоговение и обич искаха да намерят отдушник. Беше толкова... може би това бе щастието...
Беше толкова изпълнен!
- Помоли се, синко, запомни я! Тя е много силна, излекувала е и е помогнала на хиляди. И сега, след като си отиде, пак е много силна и повече помага. Нека те пази!

Сълзите беззвучно се стичаха сами по набраздените бузи. Не се опита да ги скрие или избърше. Просто стоеше.

Един голям, як мъж със сурово лице и по детски широко отворени очи, пълни с кристални сълзи...


На Баба Ванга!
Светицата в нашите сърца!
От недостойната ми душа!

добавена на 02.05.2007, 01:39

«предишна глава