НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Силвия Атипова > "20 – 22/09 С."

Tempo: Lento

Не помня пътя до там - сивотата на залязващото небе се сля с кафеникавата прах на необработения път извън града. Сетивата ми бяха извън контрол. Преувеличени сенки и звуци заплашваха да ме изкарат извън тъмния път и само луната, показваща се из зад облаците на неравни интервали беше знак за контурите на пътя.
Силуетът на руините изникна пред мен неочакван. Нямах представа близо или далече съм, само броях секундите, показвани ята на луната, поривите на вятъра - всичко, което би могло да ми бъде ориентир. Учестеното ми дишане запълни догоре дробовете ми с кислород и главата ми се замая, като при дълго изкачване. Пътят към руините е съвършено равен, но всяко натискане на педалите ми представляваше усилие равно на планинско изкачване - мускулите ми крещяха от пренапрежение, но аз не желаех да спирам, дори да намалявам скоростта - желанието ми да стигна замъгляваше усещането за усилие и болка.
Когато стигнах до входа на порутените каменни зидове бях набрала скорост, която едва не ме запрати в една от криволичещите стени, преграждали някога отделните помещения. Нетърпеливостта ми само се засили със стигането до дестинацията ми, сетивата ми се отвориха още по-широко за всички звукове, ухания и сенки, които вечерта имаше в палитрата си. Нищо не ми убягваше и в същото време не потъваше по-дълбоко от повърхността ми.
Противоречивостта на чувствата ми ме оставяше без дъх и воля да се справя с тях. Копнеех да бъда там, насред мрака жадна за всичко, което можех да получа и да дам и изплашена от невъзможността ми да контролирам дори собственото си дишане, за ситуацията в която бях попаднала доброволно дори не можех да мисля - толкова необмислеността на решението ми ме плашеше.
Крачех уверено, бутайки колелото до себе си, но увереност не изпитвах - напротив. В еуфорията си да стигна, да измина разстоянието между мен и приключението, което ме очакваше не бях помислила за след това - за времето, оставащо до края на отиващият си ден и отвъд. Исках да бъда с него. Виждах пътя си до там. Но нямах представа, какво бих могла да очаквам след това.
Времето за срещата ни течеше и аз си представях, че той е вече там, тръпнещ не по малко от мен, жаден не по малко от мен, знаещ много повече - надявах се.
Но той не беше там.
Стомахът ми се сви от болка и разочарование. Болката беше физическа, разочарованието крачеше до мен със ситни стъпки на неуверен спътник. Аз се стремях да не поглеждам към него, но то растеше и закриваше хоризонта ми.
В смълчаната далечина дочух хладни, приближаващи се стъпки и паниката ме сграбчи за гърлото с неподозирана сила. Необмислеността на постъпката ми започна да набира скорост и да разпалва въглените на паниката, тлееща в ъглите на съзнанието ми. "В какво се забърквам?" повтарях си наум като мантра и като мантра фразата ядеше увереността и смелостта ми. Страхът ме беше приковал на място и крайниците ми бяха придобили свойствата на живак - тежки и течни.
После в очертанията на входа се появи силует и аз по-скоро с инстинктите и сетивата си осъзнах, че това е той. Съзнанието ми все още изпитваше съмнения. Нагоните ми вече не.
Той спря като ме видя. Беше много тъмно и виждах само силуета му - предполагам той не виждаше повече от мен самата, затова направих крачка извън сенките на стените към осветените от луната участъци. Неговото лице оставаше в сянка. Мълчанието продължи секунди - той не умее да мълчи. Има дар слово, което не зависи от него. Думите му са като магнит за околните, като еликсир, но вярвам че понякога и той се изненадва колко му е лесно да се изразява. Роден лидер - така си мисля за него.
- Здравей. Пак. Какво правиш тук? Извини ме, ако съм те стреснал - аз не очаквах да видя някого. Винаги е пусто тик. Аз мисля, че днес ти казах - жива душа не се мярка наоколо след 8-9 часа. Това му е хубавото на....
Аз не го слушах. Все още не виждах лицето му и това ми даваше смелост. Като да говоря на фантазия - пъти по-лесно е от колкото когато си лице в лице с човек.
Възбудата препускаше по вълните на кръвта ми, тласкана с всеки удар на сърцето. Смелостта ми трябва да е била паника, но единственото нещо, което исках е да се докосна до него. За увереност. Закрила.
Пуснах колелото и то с дрънчене се стовари на земята. Това прекъсна думите му и в мълчанието му аз направих още крачка към него и застанала само на сантиметри от лицето му вече нямах контрол. Ръцете ми сами обвиха лицето му. Устните ми сами намериха неговите. Моите влажни от нетърпение, неговите сухи от изненада. Той отговори на целувката ми, но не с готовността, която очаквах.
После направи крачка назад.
Аз не го последвах и за момент между нас зейна пропастта на цяла крачка. В мен вцепенението беше вечно - аз не можех да помръдна. В неговите очи виждах движението на мислите му като облаци по ветровито небе. Контурите на раменете му се отпуснаха като от тежестта на осъзната мисъл, която му тежи. След секунди нетърпение той протегна ръка, хвана моята и закрачи забързано. Аз полетях зад него като безволево хвърчило, реещо се радостно. Моите решения бяха взети. Бях на върха на хълма и оттук насетне да остана там или да почна спускане надолу не зависеше от мен.
Не виждах накъде вървим. Очите ми бяха широко отворени, но мракът беше непрогледен. След един малък завой, край ниска, порутена стена той забави крачка. Пусна ръката ми и аз спрях на място. Чувах шумове - цип, плат, тихо подрънкване на монети или ключове. Той ме притегли и целувайки ме ме завъртя с гръб към себе си. Допря разперена длан в гърба ми и ме бутна леко към земята. Почувствах трева и якето му под коленете си. И камъни да бяха нямаше да се възпротивя.
Треперех от възбуда.
После всичко беше бързо. Неговите ръце, моите гърди. Неговите панталони моите панталони. Кожа, мека и топла, нежна, недокосвана. Аз извиках - тихо или силно не помня, но той сложи ръка на устата ми, после влезе в мен и след два тласъка всичко беше свършило.
Бавно осъзнавах, че неговите рамене ме притискат към замята и плътно обвитите му около мен ръце. Главата ми извита назад и лицето му притиснато във врата ми. Коленете му между моите. Беше ми хубаво.
Той се надигна бавно и заоправя дрехите си. Тогава осъзнах, че на него му е неловко и хладният въздух на вечерта ме опари. Аз седнах, дръпнах тениската си надолу, закопчах ципа на панталона и катарамата на колана си и целият епизод беше зад нас. Той остана прав, а аз не знаех какво да кажа, за да го накарам да седне отново до мен. Да се отпусне. Да ми повярва. Да си повярва.
Погледнах го и се усмихнах. Той отвърна и клекна до мен. Добро временно решение. След кратко мълчание каза:
- Какво правиш тук все пак? Така и не ми каза. Руините не са точно място за момичета.
И аз осъзнах. Не е имало бележка. Не е имало послание. Той не ме е канил. Аз не съм била желана и очаквана.
Срамът ме завладя изцяло. Той сигурно е прочел паниката по лицето ми, защото се опита да ме задържи, но аз бях по-бърза.
Скочих и хукнах към колелото. Чувах гласа му след себе си, но не и думите. Плаках през целия път. И през цялото време оттогава до сега.

Мълчанието се възцари между нас, но усещането ми за разговора изцяло се бе променило. Аз нямах желанието да бъда водещ в комуникацията ни. Не знаех накъде води разговорът ни или какво се очаква от мен, за да го продължа или спра.
После тя вдигна бавно ръка, като че се боеше да не ме изтръгне от унеса ми твърде рязко. Хвана ботите, който все още стояха подредени на бюрото и ги пъхна в торбата. Завъртя се бавно на пети и закрачи по същият неуверен начин към вратата, по който беше влязла.
Стоях загледан след нея дълго след като беше затворила вратата след себе си с типичния си и кротък маниер.
Времето за затваряне отдавна беше минало.

добавена на 06.06.2007, 03:57

«предишна глава