НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Wolf > "Първична история"

Глава втора

Бягаше равномерно, следвайки пресните дири с лекота. Следата се движеше успоредно по левия бряг на реката и по промяната на интензивността и разбираше, че бързо настига целта си. Поспря за миг да обдуши нисък лешников храст с отчупени от него клони. Завъртя се наоколо и по разликата в нюансите на миризмата долови, че бяха трима. Отново съсредоточено се ослуша и помириса въздуха от посоката на отдалечаващите се следи. В гората всичко имаше значение. Особено сега. Все още не знаеше кого преследва. Пое отново ловния си бяг. Почти на всяка крачка намираше пресни белези миризма. Свикна с уханието на трите създания, които неуморно приближаваше. В долната част на един изкопан от порой улей, видя и първата стъпка. Беше продълговата и по нещо му напомняше следа от меча лапа. Дълго и внимателно поемаше миризмата на едно от създанията. После отново се втурна напред. Следата се заспуска косо към речния бряг при един от широките разливи по течението. Внимателно подуши вятъра и оставяйки дирята, ускори по успоредна на речния ръкав линия. Свечеряваше се. В горите мръкваше бързо и мракът давеше хищно с тъмните си пръсти, последните отблясъци на залязващото слънце. Гигантските изгърбени хребети на върховете поглъщаха дневното светило в назъбената си паст. Спря се чак, когато стигна края на широкия завой и зачака легнал в ухаещия килим на водолюбиви треви. Беше досами чакълестия бряг, но сгъстяващият се мрак и гъстата растителност го правеха невидим.
Късо изпращяване на счупена съчка го накара да закове погледа си в посоката на звука. На тясната ивица, на не повече от петдесетина ярда от него се появиха трите преследвани създания. Имаше нещо много странно в тях. Стояха само на два крака. Гъстата растителност по главите им се пилееше от речният бриз. Вълкът никога не беше виждал подобни обитатели на горите. В горните си крайници стискаха дълги прави клони, а по-къси и странно извити се поклащаха на гърбовете им. Движеха се тихо и без звуци. Първият вдигна един от горните си крайници и другите внимателно се спряха зад него. Водачът предпазливо нагази в дълбоката до гърди ленива вода. Тръгна диагонално през слабото течение. Другите двама изчакаха да стигне отсрещния бряг и едва тогава, един след друг пресякоха реката. За първи път в изпълнения си с ловни сцени и свирепи битки живот, вълкът бе видял хора. Не знаеше, че дългите клони в ръцете им са всъщност копия, окачените по гърбовете им - лъкове, а запасаните в кожените им набедреници - каменни брадви. Остана легнал и наблюдаващ, докато не замря и последното помръдване на крайбрежната растителност по отсрещния бряг. Не обръщаше никакво внимание на комарите открили топлото му тяло в хладната горска нощ. Предпазливо се изправи, ослуша се за последно и побягна бързо в мрака на гората. Спря се чак при следващия ленив ръкав, пи бързо и жадно, тихо се отпусна в реката и я преплува. Понесе се нагоре, там, където беше мястото, на което пресякоха двукраките. Достигна го, намали и пропълзя до пазещия стъпките им бряг. Пое от миризмата после свърна по дирята след тях. Скоро ги откри. Насядали край малък лагерен огън, мъжете мажеха с речна кал голите си тела. Вълкът не разбираше тоя вид защита срещу комарите, а и не му бе нужно. Сивокафявите тонове на козината му го сливаха неразличимо в едно с тъмното було на нощта. Неразбираемите звуци, които долитаха от насядалите край огъня мъже, му приличаха на странно изкривено ръмжене. В гамата от техни миризми усети и миризмата от окървавените кожи на семейството си. Горната устна рязко се отдръпна и недоловимо за слуха в гърлото му се надигна дълбоко ръмжене. Странните създания не се бояха от огъна, напротив насядали около него топлeха голите си тела. Отстъпи дълбоко в мрака и се заизкачва по стръмния склон на малко хълмче изпъчило снага над лагерния огън на двукраките. Спря се на билото и приседна. В цялото му примитивно същество се загърчи мъката от ужасната загуба. За първи път от толкова много нощи самотата пусна корени в сърцето му. Тя, неговата вълчица, никога повече нямаше да го следва с лекия си бяг по ловните пътеки на леса. Изви врат назад и дълбок гърлен вой се разнесе от билото на хълма. Вой носещ трелите на омраза, отчаяние и самота. Предизвикваше ги. Двукраките долу в ниското скочиха и втренчиха суеверни погледи в посоката на звука. Идеше от толкова близко, сякаш можеха да протегнат ръце в тъмното и да го пипнат. Най-възрастният от тримата замачка неуверен, амулета си от мечи зъби. Изръмжа едва доловимо към двамата си по-млади спътници и тримата трескаво засипаха огъня с влажна пръст. Метнаха на гърбовете си вързопите с кожи и храна и поеха в нишка между дърветата. По-далеч от ужасяващия звук.
Следва ги през цялата нощ. Свърнаха отново към широкия разлив. Движеха се тихо и бързо по течението на реката. Огънят на гнева пламтеше в примитивното му сърце. Безшумен и невидим поддържаше дистанция, от която да ги вижда. Чакаше нещо да се случи, някой да сгреши. В последните минути от нощта, точно преди птиците да започнат да се будят и много мили от мястото на лагерния им огън, те се спряха. Водачът им махна на един от двамата и той, носейки малък пръстен съд, пое към реката. Другите двама започнаха да събират безмълвно съчки в подножието на малка скала. Вълкът се отдели от тях и последва двукракия тръгнал към реката. Намираше се от дясната му страна и следваше отдалечаващия му ход към брега.
Двукракият излезе от прикритието на дърветата, дълбоко вдиша въздух, за да помирише вятъра, внимателно огледа брега на реката и продължително се ослуша. После се надвеси над водата, пускайки близо до себе си дългото копие с каменен връх. Вълкът безшумно се измъкна от крайбрежния елшак и спря на няколко ярда зад сведеното му тяло. Двукракият напълни съда и както беше клекнал извърна глава назад. Никой от двамата не помръдна за миг. Двукракият не бе ужасен нито от размерите на вълка, нито от ужасяващата гримаса на муцуната му, открила дългите бели зъби. Очите бяха най-ужасяващото нещо. Безумни. Безмилостно диви очи. После вълкът удари мълниеносно. Двукракият издаде сподавен звук от силния удар и цопна, полуизвърнат настрани в плитката вода. Вълкът го натисна с цялата си тежест сключил челюсти около рамото му. Зъбите пречупиха ключицата и достигнаха горните краища на белия дроб. От тежестта на звяра, двукракият бе почти напълно потопен във водата и опитите му за крясък бяха прекъснати от вълните, вдигнати при борбата и вливащи течност в устата му. Разпени в отчаяни напъни водата с босите си крака. Безнадеждно. Реката наоколо промени цвета си. Дълга червена лента се зави по течението. Вълкът ръфа и къса в бесен пристъп отдавна мъртвото тяло. Увлечен в борбата се беше озовал до рамената във вода и вълничките ближеха мощния му врат. Пусна трупа и течението първо бавно, а после все по-решително го понесе надолу. Обърна се и скочи силно към брега, и когато водата стигна до под корема му отново спря. Извърна глава в посока на разкъсаното тяло. Течението го бе отнесло надалеч. Излезе от реката, изтърси се и безшумно изчезна между надвисналите клони на крайбрежната растителност.
Цялата му досегашна предпазливост и респект от непознатите същества се бе изпарила. Не бяха страшни. Не му бяха равни по сила. Втурна се обратно към останалите двама навътре в гората. Чу ги да се приближават, разтревожени от отсъствието на третия си събрат. Изви се в полукръг и се насочи да ги пресрещне странично. Забеляза ги пръв между смълчаните стволове. По-младият тичаше отпред. Водачът го следваше безмълвно на няколко крачки. Не се забави, нито се поколеба. Връхлетя отдясно по наклона върху първия двукрак и го отнесе срещу дънера на близкото дърво. Захапа го преди още ужасеният вик на изненада да бе завършил. Ръката, стискаща копието, клюмна пречупена. Тежкият удар върху ствола зашемети ловеца и тялото му се свлече от мощното дръпване на вълка. Звярът захапа мълниеносно гърдите му и зъбите отпраха голямо парче кожа и плът. В този миг чу бръмването на стрелата която се плъзна по хълбока му, оставяйки тясна ивица разкъсана кожа и изскубната козина. Пусна го и се обърна да посрещне втория си нападател. Ужасно силният удар от каменен топор го отхвърли настрани. Преметна се като огромна топка по мекия килим от листа и се изправи на крака. Болката спря дъха му и късо изстена. Видя водачът да замахва, мятайки отблизо дългия клон с каменен връх. Инстинктивно залегна и копието облиза гърба му. Невредим се хвърли напред, но още по силен удар с топора го върна обратно. Отскочи като гигантска невестулка от земята и раззинал челюсти опита да захапe близкия крак на противника. Онзи бързо го дръпна назад и замахна да стовари брадвата по голямата му озъбена муцуна. Вълкът беше много бърз. Годините прекарани в лов и двубои с други месоядни го бяха направили убиец. Болката и адреналина от двубоя се смесиха в мускулестото му тяло. Омразата водеше и не оставяше място за колебание. Успя да стигне малко по-напред, но достатъчно за да срещне каменното острие на топора с рамо вместо с глава. Болката избухна конвулсивно и разтърси тялото му. От удара в твърдите мускули на вълка, каменната брадва отскочи встрани и увисна на тънката кожена връзка, нахлузена през ръката. Инстинктивно ловецът протегна ръце в опит да спре звяра и дланите му забиха пръсти в кожата на врата. Козината на вълка бе мокра и ръцете му се плъзнаха по нея. Ужасен вик се изтръгна от устата на двукракият, когато вълкът сграбчи въоръжената с брадва ръка и тръсна с глава. Ръмженето на големия хищник се смеси в гротескна истерия с виковете на агония от устата на ловеца. Пускайки ръката, изправен само на задните си крака захапа лицето на двукракия. Двамата останаха така за няколко мига, докато водачът с последни сили се бореше да откопчи лицето си от вълчата челюст само с лявата си ръка. После тялото на ловеца започна бавно да се извива назад. Виковете почваха да стихват и само зловещото гърлено ръмжене остана в доскорошния хор от крясъци. Тялото на вълка увисна около заключените челюсти и двамата се свлякоха на обраслата земя. В последния си миг живот, ловецът успя да измъкне кремъчния нож от набедреника си и го заби конвулсивно в лявата плешка на хищника. Отговори му още по-свирепо ръмжене. Ръката му се отпусна безжизнено, все още стискаща ножа. От дълбоката рана бликна кръв и се разля на тънки вадички по прекрасната козина. Вълкът с мъка тръсна глава за последно, откъсвайки кожа, плът и кости от лицето на убития. После тежко се надигна. Опита да пристъпи, но болката в лявото му рамо го накара да изстене. Нов порив на омраза го тласна към дънера, където хлипайки с обезумял от страх поглед, последният двукрак се опитваше да се изправи. Свлече се отново, парализиран от страх пред огромният хищник.
Създанието протегна към него здравия си блед крайник. Вълкът не знаеше, че това е човешкия жест за пощада. Създанието лежеше подпряно настрани върху огромните коренища и неспирно мълвеше неразбираеми звуци. Надвесил над него окървавената си, озъбена муцуна, хищникът се спря нерешително. Двукракият не беше заплаха. Беше слаб, ранен и уязвим. Зверският израз в дълбоките, хипнотични очи на хищника започна да се променя. Двукракото създание не смееше да повдигне глава и да срещне погледа му. Яростта бавно започна да отстъпва пред първичния инстинкт за пощада на победения. Клокочещите трели на гърленото ръмжене, постепенно започнаха да утихват. Болката се завърна с нова сила и му припомни, че е ранен. Миризмата на кръв се разпространяваше бързо в древните гори. Отстъпи леко назад и все още настръхнал изви за последно глава към човека. Реши. Отмина го безмълвно и се стопи в сенките на леса. Двукракият дълго не посмя да помръдне, накрая облян в кръв и треперещ се изправи по огромните коренища.
Куцайки, с бавен ход вълкът пое нагоре по гористия склон. Движението му струваше неимоверни усилия и на няколко пъти се спира, за да не припадне. Достигна един горен приток на реката и полумъртъв жадно и дълго лочи студената вода. Поради движението, раната му не спираше да кърви и освен болката, загубата на кръв го правеше слаб и замаян. След като измина около две мили по дългия източен склон, най-после с настъпването на нощта намери убежище под клоните на паднал от старост огромен бор. Сви се навътре, далеч от любопитни погледи и се отпусна безсилен върху стария килим от борови иглички. Прекара нощта под клонестото убежище на рухналия великан. На другата утрин поднови пътя си. Движеше се бавно, утоляваше жаждата си често и когато болката се обадеше, спираше да си почине. Ближеше раните си настоятелно и силната му природа скоро взе връх над пораженията. На четвъртия ден от срещата си с двукраките, достигна скалния перваз на леговището. Осиротяло се сви в празната пещера и не излиза от нея много часове. Накрая усетил настъпването на нощта чрез съвършения часовник на дивите си инстинкти изпълзя на терасата.
Пристъпи, после от болезненото дръпване в рамото, приседна на задните си крака. Дори не подозираше, че бе сложил началото на древна легенда, която щеше да се предава от уста на уста в племето на двукракия, който беше пощадил. Легенда за тотема на вълка. Над него древното небе пъстрееше, обсипано в звезди. Пълния кръг на луната осветяваше долината и викаше в примитивната душа на звяра спомени за времето, когато не беше сам. Вдигна глава и провлачено зави към пълното със звезди нощно небе. Воят отекна над гигантските дървета и достигна кривата линия на хълмовете отсреща. Минути след това му отговори друг. Самотен и протяжен вълчи повик, идещ от нищото. Вълкът се изправи напрегнато и се втренчи в далечината.

добавена на 06.06.2007, 04:04

«предишна глава