НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Александър Лютов > "Ридаещи камъни"

Глава първа

- Форцепс! - нареди лекарят, когато гледаше разкритието на мъчещата се родилка.
Две акушерки държаха жената и даваха наставления как да се напъва при контракциите. Потното й чело се гърчеше от мъчителна гримаса. Очите почервеняха от кръв, а краят още не идваше. После силен и отчаян писък се сля с дрезгавото проплакване на бебето.
- Хайде, всичко свърши - побърза да внесе успокоение едната акушерка. Другата държеше детето, докато докторът режеше пъпната връв. После го изми, извърши стандартните процедури по измерване и го пови. Главата беше несъразмерна, спрямо уродливото, гърчещо се телце. Направи още няколко хаотични движения. Отвори огромни, невиждащи очи. По лицето му се изписа болка и страдание, породено от срещата с този труден свят, който го очакваше с насмешка и протриваше ръцете си в закана. Сякаш се погледнаха презрително - той и светът, не се харесаха и си обещаха, че взаимно ще си пречат. После заспа дълбоко, сякаш искаше да се върне там, където беше създаден.

Майката почина късно през нощта. Баща му - слабичък, фин човек пристигна след смъртта й.
- Господин Грик? - посрещна го гузно гинекологът и сведе очи към пода.
- Много ли се измъчи? - попита бащата, сякаш знаеше.
- По скоро не - смотолеви медикът. - Видяхте ли какъв великолепен син ви е родила?
Бебето спеше. От пелените се подаваше едно голямо лице, нещо като коса и една спокойна, сериозна физиономия, с която приличаше по-скоро на дремещ старец, уморен от последния ден. Баща му не се и зарадва. Само погледна тъжно към прозореца. Валеше сняг. Ситен и упорит. Белите точки се шляеха насам-натам и се сливаха с бялото на болничната стая. И, като че ли, този сняг от тук нататък нямаше да спира. И вън, и в стаята стана тихо и тягостно. Вратата тропна и двамата мъже трепнаха. През изминалата нощ нервите се бяха опънали докрай.
- Господин Грик, вашият син чака своето име... - дебела сестра извади някакви формуляри.
- Да ... - бащата най-после се замисли.
- Може би на вашия баща? - опита се да помогне сестрата. - Как е неговото име?
- ... Константин ... да, Константин...
- И ще го пишем Константин? - започна да търси графата.
- Не, не ... - обърка се отново мъжът - ще го кръстим ... Алберт! Алберт Грик!
Наведе се над възрастното бебе, поклати глава и чак сега разбра, че това е неговия син:
- Здравей Алберт! - опита се да бъде нежен - Прощавай, че вече си сирак...

* * *

Заметна чантата през рамо. Въобще не му се излизаше. Искаше да дочете книгата, под която късно през нощта беше заспал. Прелистваше страниците за кой ли път и търсеше за разговор Жан, Адам и Лошия съсед. Днес пак бяха различни. Ако утре отвореше на същото място, щеше да бъде друго.
Баща му вече пътуваше нанякъде, по своята вечна и несвършваща работа. На масата беше оставил филия, намазана с масло и бучка сирене. Овче, ароматно сирене, което бащата квасеше сам. Не му се слагаше нищо в уста.
Запъти се към училище с нежелание, по-голямо от това да отиде на зъболекар. Пресече улицата и тръгна пеш. Беше рано, а училището далече. На близкото квартално магазинче снабдяваха мляко. Нетърпеливи пенсионери се събираха да си купят.
- Добро утро, господин Кремие - поздрави Алберт млекаря и продължи.
Онзи го изгледа недоверчиво и сви устни.
- Голямо самочувствие. Няма що - промълви възрастната жена, чакаща млекаря да приеме стоката.
- Да, госпожа Худенкова, днешният свят се изроди. Някои казват, че е от радиацията, други от магнитните бури. Не зная на кого да повярвам.
- Определено има нещо, господин Кремие. Вчера съобщиха по телевизията, че са клонирали вече човек. Представяте ли си, след овцата Дора ...
- Доли...
- ...Добре де, Доли. Та след нея вече човек. Можело да се вземе клетка, дори и от задника на някой и да стане човек, представяте ли си?
- Току вижте, госпожа Худенкова, след някоя-друга година, този станал данъчен инспектор и дойде тук да ми трови живота. Ай-ай, кошмар! Те такива обикновено държавата ги взема, за да ги прави я шпиони, я данъчни или санитарни инспектори.
- Аз имам съмнение, че това момче е клонирано. Как мислите, на единадесет години, а е осми клас. Какво като може да смята наум? Морал трябва, за да си осми клас. Най-вероятно са взели клетка от задника на някой учен, който е работил по ядреното оръжие. А баща му, наглед тих и скромен, като мухичка, но аз си мисля, че е участник в експеримента - наведе се над ухото на млекаря и промълви така, че всички да я чуят. - Чува се, че е убил майка му при раждането, за да не свидетелствува...
- Мухичка, да бе, тъмен субект - намеси се в разговора друга съседка. - Магьосник е някакъв. Слушайте! - на свой ред тя сниши гласа си. - Веднъж го гледам в избата. Измъкна някакъв вързоп с вонящи платове. Набута главата си в тях и изпадна в транс. Така се зарежда преди сеанс.
- Горкото момче, то не е виновно, че е жертва на развратни родители - обади се друга от опашката. - Онзи - баща му де, не е никакъв екстрасенс, а е извратен тип. Това е фетишизъм! Изпитва сексуално влечение към мръсните дрехи на някоя проститутка. Това си видяла ти, драга.
- Хайде стига, дами, отивате твърде далече - въведе ред млекарят. - Просто е вундеркинд и това е. Но аз не обичам различните. Човек най-добре да е среден. Да живее средно, да се храни средно, да се люби средно, да пие средно и то повече мляко. Ние сме средна класа все пак, тази на която се крепи държавата, нещо повече - цивилизацията - г-н Кремие направи жест, с което сложи край на разговора и пристъпи към продажбата на стоката си. - Хайде, кой какво ще взема. Всичко е прясно, току що издоено.
- Да, бе да, пастьоризирано, обезмаслено, натъпкано с разни консерванти, химикали и тям подобни отрови. Не можеш да разбереш, че е мляко - обади се пак опашката.
- Грешите! Производство е това, научно. При толкова население как бихме се изхранвали. Химия било, та химията е бъдещето на света. Когато се свърши озона и ни пратят на Луната, какво ще ядем - химия - обади се възрастен господин с измачкана вратовръзка.
- Ех, съседе и ти си се приготвил за Луната. Може, ако там е оня свят.
- Вие уважаеми потребители се радвайте, че държавата се грижи за вас. Сега, ако ви дам да вкусите натурално мляко, ще си изповръщате червата. Все едно да накарате първобитния човек да яде сандвич от Мак Доналдс.
Сутрешната крамола затихна зад гърба на смълчаните улици. Алберт вървеше по тях през същия град, към същото училище. Срещаше същите хора, само той не беше същия. Хей там, при кръстовището със светофара, под опънатите тенти на кафенето, махаше едно момиче. Черното й лице се губеше в сянката, а белите зъби бляскаха, като капчици мляко.
- Здравей, Мария. Днес си подранила.
- Знаех, че ще минеш от тук и те чакам да ходим заедно.
Къдравата косица на мулатката приличаше на чудата найлонова четка. Постоянно усмихната, тя обикновено го чакаше на това място и по това време, за да вървят дружинка към школото. Тя беше по-голяма на години но и двамата в един и същ випуск. Момичето се разбираше добре с Алберт.
Закрачиха пеша и си приказваха за свои неща. Ако ги погледнеш отстрани - стари и неразделни приятели. Ако се вгледаш по-отблизо - ще заподозреш, че зад юношеското другаруване се криеше и нещо по-различно, деликатно и тайно, което се изразява само с откъслечен поглед или усмивка.
Когато вече се видя старата сграда на учебното заведение, улицата се изпълни с деца на различна възраст, които се бяха запътили към входа. Високи и ниски, руси и тъмнокоси, шарен свят, звънлив свят, на който най-голямата мечта беше да порасне. Подражаваха на възрастните, тайно попиваха думите и нравите им, после измежду тях си ги демонстрираха, като свои, а на практика излизаше нещо съвсем друго, някаква гротеска, комедия, глуповатост дори. Защото възрастта на безгрижието е невъздържана и по същество пряма.
Алберт и младата дама се умълчаха съвсем, когато наближиха училищния двор и някак посърнаха. Най-развитите им връстници, които вече се бореха за лидерство в класовете, така, както млади елени се бият за самка, наобиколиха оградата, а техните подчинени по воля, поведение и страх, направиха същото, но на по-прилично разстояние.
- Ето ги - черноглавата и лудият пристигат.
Екна смях и вой, сякаш стадо горили прогонваше нарушител на територията.
- Черна печка!
- Как си бе, гений!?
- Гаджета! Ако се ожените, от вас ще се родят изроди!
- Хей, да не я прегърнеш, ще си изцапаш ръцете.
Двамата се разделиха и забързаха навътре. Когато минаваше покрай тоалетната, Алберт забърза и се заоглежда смутен и притеснен. И точно подминавайки вратата, една ръка отвътре го издърпа, напъха го до писоарите, а една лукава и едра физиономия се надвеси над лицето му и с противна, пъпчива усмивка рече:
- Как така минаваш през митницата? Не знаеш ли че тук се плаща?
Алберт гледаше сериозен и мълчеше.
- Какво избираш - две монети от онези едрите или да ти пикая в джоба? А?
Лицето на Алберт се намръщи и нищо не продума.
- Кажи, бе, ненормалник! - и го плесна с длан по челото. - Кой ти позволява да мълчиш? - последва шамар зад тила.
Очите на Алберт се напълниха, но дума не последва.
- Отваряй джобовете!
Мълчание и удар в стомаха. Звънецът за влизане. Електрическият вариант на онова школско звънче, което всички рисуваха по празничните картички и никой не обичаше. Харесваха не това звънче, а звънчето за излизане. Едрият акселерат се затича навън, спря за малко пред вратата и се закани с юмрук. Алберт се подпираше сгънат, с изваден въздух, на стената до пълния с урина, запушен писоар. Звънецът подканяше за последно. Бавно и прегърбено младежът напусна това место, в което всяка сутрин даваше по нещо от себе си. Влезе в клас и пак всички бяха седнали, кротко, като образец на поведение, като илюстрация на самия ученически кодекс. А пред тях, с дългата показалка, вече беше влязъл класният ръководител.
Учителят се обърна към вратата. Потропа няколоко пъти с длан по показалката, огледа новодошлия от глава до пети и каза:
- Алберт Грик! Пак ти! Какво означава звънецът за ученика?
Мълчание.
- Гениалните също трябва да спазват дисциплина! - всички се захилиха.
- Тишина! - извика властно преподавателят.
- А може би, пред вид възрастта ти, трябва да те пускам по-често да пишкаш? - погледна ехидно към класа, а той се заля от смях.
- Тишина!...Или не ти достига времето за сън?...Дисертация ли пишеш? - нова вълна заля стаята. - ...Или откриваш топлата вода?
- Колелото! - направи се на интересен някой от стаята.
- Америка! - извика друг.
- Млък! - закани се даскалът - Бегом на чина!
Урокът започна спокойно и в необходимата творческа атмосфера.

* * *

- Колега, как мислите, трябва ли да се групират децата в класове, според възрастта? -учителят по физика Вагенщайн запита класния ръководител в междучасието,.
- О, вие пак теоретизирате, колега. Това не сме го измислили нито вие, нито аз. Закони, нали знаете?
- Питам ви за вашето мнение?
Този с показалката се зачеса зад ухото и направи индеферентна физиономия:
- Бога ми, зная ли. Аз си преподавам литературата и толкова. Спазвам план програма, водя всички документи и за това си вземам заплатата.
- И все пак, този който е роден на 1-ви януари, според закона е на нивото на родения на 31-ви декември същата година. Просто така излиза. Заради това вторият ще загуби една година от живота си, за да работи, печели... може би да извърши научно откритие. И всичко това заради удобството да бъдат делени по календарна година. Това е глупаво...
- Защо сте се загрижил, колега? Пък нали има училища за бавно развиващи? Но вие май пак биете към гениийчето, зная че то е ваша слабост.
- Алберт е недооценен.
- Не е така, щом е в този випуск. Там, комисия го е утвърждавала. Да направят училище за гении, какво пък.
- Недооценен е от нас и от връстниците си.
- Мислете практически, колега. Аз не обичам изключенията. Ние с вас сме учили по тази система, нашите деца също и техните деца ще са така, ако някой умник горе не измисли нов шедьовър, за да ни усложни живота.
- Погледнете какво става в стаята!
- Пак ли се бият, калпазаните?
- Не, предават тетрадките си на Алберт да им пише домашните.
- Ха - загледа се учудено класният, - затова ли този клас така си вдигна успеха? - после пак почеса онова ухо, което беше разковничето на съмнението. - Невъзможно! Всички почерци са различни.
- Да, но писани от един човек.
- Хайде бе, това не е възможно.
- При мен също се случват такива неща.
- И как разбрахте?
- По стила драги, по стила. В решаването на всяка задача по физика има стил... Както в писането на съчинение.
- Не, стиловете при мен са различни.
- Значи общият автор е още по-гениален, отколкото си мислех.
- Искате да ме убедите, че генийчето може да пише с различни почерци?
- Не искам да ви убеждавам. Това просто е така.
- Хм, ще видим тази работа. Ще му скъсам ушите. Ще го заведа при директора.
- Спокойно, колега. Той не е виновен. Те го задължават, иначе ще го бият.
- Но това не е образование. Все едно обучавам един човек.
- Ако го нямаше Алберт, какво щеше да стане? Щяха да идват без домашно. Или някоя влюбена девойка щеше да направи този жест за кавалера си.
- Не, това е недопустимо. Ако си замълчим, ще е методически неправилно. В края на краищата тези деца идват за да научат нещо за живота.
- Не се притеснявайте толкова, колега, Преподавайте си литературата и толкоз. Спазвайте план програмата, водете всички документи. Нали за това си вземате заплата?
Класният го изгледа мрачно и се оттегли, без да промълви нищо. Само чешеше усилено онова място над ухото, където може би беше скрит целият му интелект.

* * *

Когато завърши и този притеснен ден, Алберт подхвана пътя към дома. Не бързаше. В тесния апартамент щеше да бъде пак сам. Баща му се връщаше късно. Избегна шумната част на града и навлезе в парка, в най-дивата му част, при онова езерце, наполовина естествено, наполовина направено от градската управа с идеята да бъде прохладен водоизточник през лятната жега. Тъй като парите на общината бяха свършили, една част от него представляваше строителна площадка. Може би затова разхождащите се го избягваха, а вечер ставаше свърталище на наркомани, съмнителни типове и скитници. Но Алберт знаеше едно приятно местенце, от което се виждаше само истинската част на езерото и с малко повече въображение, там можеше да си внуши, че е в планината, някъде из девствената природа или в далечни континенти, описани в учебниците. А с още повече въображение в това парче вода можеше да се види и морето.
Алберт странеше от своите връстници, защото и те го отбягваха. Странеше от хората, защото все го одумваха. Винаги намираха нещо нередно в поведението, в мисленето му, в това, че го има. Не познаваше града. Когато се налагаше да отиде в оживената му част, изпитваше неприятното усещане, че всички го следят и ей сега ще му се скарат. Освен мургавата Мария, приятел беше баща му - благ, спокоен, потаен и примирен.
Поседна на тревата до водата и се замисли точно за тези неща. Подреждаше въпросите "защо?" в дълга върволица, а те оставаха сами, без отговори. Търсеше логиката в този нелогичен свят, в неговия особен живот, който видимо се различаваше от живота на околните.
- Алберт, ти имаш аналитична мисъл - говореше му учителят по физика. - Трябва да я използваш. В комбинация с твоята феноменална памет, можеш да постигнеш чудеса. Не обръщай внимание на околните. Те работят с около 20% от капацитета на мозъка си, както обикновените хора. Ти ползваш поне два пъти повече от него.
И ако тези проценти в повече му пречеха да има приятели, да го обичат, то каква беше ползата от тях?
- Твоите фантастични възможности по математика и физика, ще те доведат до огромни успехи. Стига да ги използваш правилно - продължаваше учителят.
Когато онзи ден остана след часовете в канцеларията на Вагенщайн, физикът разбра, че ще чуе нещо интересно и го покани да седне.
- Господин Вагенщайн, тези дни четох Теорията на относителността.
Учителят се настани по-удобно.
- Така, моето момче.
- Има нещо смущаващо в тези особени ефекти.
- Аз мислех, че ти лесно ще схванеш тези наглед сложни неща - с леко разочарование каза събеседникът.
- Като теория е ясно, като математика - също. Но подозирам, че тези чудновати ефекти възникват единствено от невъзможността да си обясним света.
- Какво те смущава?
- Всичко е постулати. За нас хората има ляво и дясно, горе и долу, защото ако не разделяме така света, не можем да го опознаем. А за природата тези посоки не са важни.
- Интересни философски размисли са те нападнали. Но опитите показват, че всички тези ефекти са истинни.
- Истинни доколкото се отнасят до начина на измерването. Мисля, че опитът, колкото помага на човек да опознае света, толкова и му пречи.
- Но това е единственият научен метод. Това даже сме го учили.
- Да, но самият той ограничава. Какво ще кажем за нещо, което не можем да докажем?
- Хипотеза, момчето ми, тогава е само хипотеза.
- А, когато знаем, че е невъзможно с опит да докажем тази хипотеза?
- Е, чакаме по-добри времена.
- И тогава какъв е смисълът, когато стигнем до белите петна на науката и не можем да научим най-интересното, най-важното? А когато не можем да обясним себе си?
Учителят доста се обърка.
- Нашият разговор излиза от рамките на физиката.
- Но нали светът е единен. Когато сега стане нещо тук, ще се измени всичко там.
- Е, да, така е ...
- Когато мен ме бият в тоалетната, какво се променя извън нея?
- Чакай, Алберт, никога не си ми говорил за тези неща.
- Нищо, това не е важно. Но дори и да стана велик физик, като Айнщайн примерно, какво ще промени моето съществувание?
Съвсем объркан, учителят подхвана по друг начин.
- Съществува естествен стремеж към това да откриваш и да си обясняваш.
- Пак постулат, недоказуем в опита. Така е защото е така.
- И според теб какво е решението на проблема? Примирение? Да оставим нещата да си текат около нас? Без да мислим върху тях, без да ги анализираме? Без да си ги обясним? Що за човеци сме тогава? Да се бяхме родили дървета и да фотосинтезираме.
Алберт наведе глава и направи дълга пауза.
- В неделите ходим с татко на църква.
- В това няма нищо лошо.
- Духовникът казва, че просто трябва да вярваме и това е достатъчно.
- Така е, когато не си вярваме един на друг, за нас е важно да вярваме в най-голямото добро.
- Мисля си, вярата, не е ли самостоятелен метод за познание на света? Само с един постулат, най-важния. Тогава нещата стават много по-прости.
Вагенщайн се изправи. Постави ръката си на ученическото рамо.
- Да вървим, Алберт, и ти имаш нужда от почивка - и вече на излизане се обърна към момчето. - Не позволявай на църквата да те промени.

Алберт хвърли камък в езерото, което се нагъна в идеални кръгове, като бръчки. После се отпусна, сякаш увисна над него и това беше най-хубавата част от деня. Сякаш се включи в голямата вода, създадена от безброи капки и черпеше сила и покой от нея.
Стъмни се. Алберт се опомни и потегли към дома. Този дом, беше дом условно. Просто място да се прибереш вечер. Поизтупа вехтите панталони, свали единствените си обувки и влезе. Жилището се състоеше от две стаи. Едната служеше за кухня, всекидневна, кабинет, а другата беше общата спалня с баща му и вместилище на не многото им багаж. Една тясна тоалетна беше съвместена с баня, а малката тераска гледаше точно към магазинчето на стария Кремие.
Когато отвори кухнята, усмивка озари лицето му.
- Татко! - възкликна той.
Баща му се беше върнал по-рано и това беше събитие за неговия син. Те се прегърнаха.
- Как мина деня ти, момчето ми? - заразпитва бащата, докато приготвяше вечерята.
- Нормално - това отговаряше Алберт винаги при този въпрос. Така отговори и днес, докато помагаше на баща си да изпържи някакви яйца.
- А науките?
- Нормално.
- Още няколко месеца, момчето ми, и вече няма да оставаш сам. Обещаха, че ще ме преместят на друга длъжност и ще имам много свободно време - заразправя Албертовия баща, докато бъркаше с една вилица яйцата.
- Това ще е чудесно!
- Тогава ще те заведа на едно място.
- Кое е то?
- Ще си взема отпуск, той ще съвпадне с твоята ваканция и ще отидем на морето.
- Ей, наистина ли?
- Да, този път обещавам, че няма да го пропуснем. Радваш ли се?
- Много! Морето, чудесно! Татко ти виждал ли си го?
- Не, но зная за какво става въпрос.
- И ние сме учили по география. За морета, океани...Но друго е когато го видиш.
- Да, ще се къпем в големите вълни.
- Какво ли е да се къпеш в тази голяма вода.
- Е, в края на краищата е вода, макар и солена.
- Ще плуваме на дълбокото, нали татко?
- Да, ти си добър плувец, мога да ти имам доверие. А вечер ще ходим боси по пясъка и ще събираме миди, раци и всякакви морски обитатели, които ни се изпречат.
- Искаш ли сутрин да посрещаме изгрева на пристанището? Там до платноходките. И ще гледаме рибарите как излизат в морето.
- Чудесно, ще си хапнем пържена рибка.
Алберт се загледа през прозореца. Силуетите на отсрещните сгради сякаш станаха прозрачни за погледа му и той гледаше през тях. Някъде в дълбините на пространството и времето търсеше едно непознато лице и една душа, която още живееше в него.
- Колко хубаво щеше да бъде, ако и мама дойдеше с нас.
- Недей, Алберт. Тя ще ни гледа отгоре, от небето, и ще ни се радва.
Алберт избърса съдове за хранене и приготви масата.
- Татко, не мислиш ли, че аз съм виновен за смъртта на мама? - въпросът падна някак изневиделица. - Докторът беше споменал, че главата ми е била много голяма. Изглежда съм я измъчил при раждането.
- Не мисли така. Ти не си виновен с нищо. Просто понякога така се случва.
- Защо има хора, на които все се случват такива неща? Те по-различни ли са?
- Всеки си има свои проблеми, момчето ми. Не се самоизмъчвай. Просто за някои неща трябва да се примирим и да се молим повече да не ни спохождат.
Когато се настаниха около димящата яйчена смес, Алберт запита:
- Защо трябваше да вземам по няколко класа наведнъж?
- Ха, не си ли доволен от това, че растеш по-бързо от останалите.
- Доволен съм, но хората не обичат това.
- Да, така е, хората не обичат някой да е пред тях - бащата се хранеше бавно. - Но ти можеш да покажеш на всички кой е Алберт Грик. И когато дойде време, ще го докажеш там където трябва. Но за това още е рано да говорим.
Алберт прекъсна вечерята.
- Защо не се храниш? Не ти ли харесват яйцата?
- Не, харесват ми, но нещо не съм гладен.
- Какво те притеснява, момчето ми?
Синът стана и облегна лакти на прозореца. Загледа се надолу. Там преминаха няколко деца и се спряха до помътнялата улична лампа. Притича безстопанствено куче. Прекоси стар автомобил, на който единият фар не работеше.
- Имам някакво усещане, че нещо ще се случи.
- Какво те мъчи?
- Не зная, просто някакво усещане.
- Хайде, сядай! Всеки ден все се случва по нещо. Не мъчи съзнанието си. Да си доядем, ще полегнем навреме, утре ще си починем, а в неделя сме на църква. И знаеш ли какво ще правим след това?
- Не, кажи ми? - лицето му грейна.
- Ще отидем къде?
- ... на морето ... - обърка се момчето.
- Не.
- ...при езерото...
- Не, не.
- Не зная. Кажи ми! Моля те!
- На те-а-тър.
- На те-а-тър?
- Да, защо се учудваш? Ти никога не си ходил там. Един колега ми даде билетите. Бил ангажиран и не можел да отиде. Дори ми ги подари!
- Театър, добре. Артисти, сцена, светлини, нали така?
- Да, всичко това ще видиш на живо. На живо, с живи хора, но измислица, неистина. Като оживяла книга. Сякаш героите от любимия ти роман излизат от страниците. Корицата става сцена. Помниш ли книгата, която ти подарих за рожденния ден?
- Да, прочетох я няколко пъти. Дори я знам наизуст.
- Представи си, че хартията, с която я беше увил продавачът се превръща в завеса.
- Да-а -Алберт замижа.
- Героите излизат изпод страниците и стават артисти.
- Чудесно!
- С истински шарени дрехи, обувки и шапки. Това са твоите герои, които ти толкова обичаш или мразиш, или се страхуваш от тях, или ненавиждаш. Но можеш да ги пипнеш.
- О-о-о!
- Помниш ли момчето от книгата.
- Разбира се, той ми е приятел. Беше най-весел.
- Как се казваше?
- Адам...Но той почина рано. От тежка болест.
- Не се страхувай. На сцената Адам ще умре наужким. И когато накрая гръмнат овациите, той ще стане, ще се поклони, ще бъде пак весел и забързо ще направи пред публиката най-смешните си номера.
- А, татко, помниш ли сляпото момче. Синът на съдията? То знаеше законите и ги спазваше по-добре от баща си.
- Да, казваше се ...как беше?
- Жан! А лошият съсед? Помниш ли? Когато каза "Някой ден ще те открадна без да знае никой и право в далечния приют, където няма никога да видиш тази улица, двора със зелените дървета, и дома си. Ще бъдат само черни възпитатели, самота и тъга . Как така минаваш през митницата? Не знаеш ли че тук се плаща? Кажи бе, ненормалник? Кой ти позволява да мълчиш? А може би, пред вид възрастта ти, трябва да те пускам по-често да пишкаш?"
- Алберт, Алберт! Какво е това? - момчето сякаш се събуди. Бащата се беше надвесил над него и го разтърсваше с ръце.
- Нищо, татко. Сетих се за една друга пиеса.
- Най-добре да си лягаме. И твоят ден е бил труден.
- Лека нощ.
- Лека нощ.
- Татко.
- Кажи момчето ми.
- Знаеш ли, аз много те обичам.

* * *

Влязоха в храма, както правеха всяка неделя. Двама мъже в черни костюми и шапки, подобни на бомбета. Изглеждаха някак неестествено смешни всред многоцветния свят, но бащата много държеше на това.
Вътре нещата придобиха други измерения.
Настана тишина. Сводът се загуби в небесата. Гръмна орган. Завесата се отвори. Хор запя. Всички се молеха и пееха заедно. Всички бяха живи и можеше да ги пипнеш. Разноцветни дрехи и шапки очакваха да видят и да бъдат напътствани. Там отсреща стоеше разпятието. Героят, измъчен върху него, беше умрял не наужким. През мътните стъклописи навлезе светлина от жълтия прожектор на слънцето. Свещеникът се поклони на кръста. Нямаше овации. Статуите оживяха. Стари хора с дълги бради и дрехи като чаршафи, деца останали все млади, ръката на светица, косите на мъченик, кости неизгнили в земята, а целувани от живите. Купа с тялото и кръвта Христова. Свещенодействие и смразяваща душата, горда музика от хилядите тръби и фунийки закачени по стената. Завеса. Олтарът се отвори. Кивотът грейна в злато и призрачна светлина, носен от четирима ангели със сребърни криле и тъжни очи. С меч арахангел раздра въздуха и хиляди блудници потънаха голи в геената. Препукаха недогорели свещи. Повсред латинските надписи изникнаха и други. "Забранено ползването на светкавици", "Туристите до тук". Встрани една ръка вдъхваше живот на легнал и бездушен мъж. А горе на най-големия свод, като небесния, ги гледаше едно око и всеки знаеше, че нищо не пропуска.
Вратите се отвориха. Излязоха навън на гроздове, с прочистени души, като след свежа баня. А денят беше дъхав и хубав.
- Татко, обещаваш ли ми никога да не ме оставяш сам?
- Обещавам, момчето ми. Защо ме питаш?
- Нищо, просто така, сетих се за една пиеса.
- Ти изглежда предварително си се влюбил в театъра.
- А, не.
- Какво ще правим до вечерта?
- Искаш ли да ти покажа нещо, което е само мое?
- Добре. Какво е то?
- Ще видиш.
Хвана го за ръка и го поведе към онази градина, към онази гора, към онази строителна площадка, която ако я погледнеш там от онези храсти прилича на море. Доведе го до неговото езеро.
- Виждаш ли?
- Това твоето езеро ли е?
- Да, но само, когато съм на това място. Иначе е чуждо.
- Ах, какво езеро има там, където съм роден. Прозрачно, та чак дъното да видиш. И водопад, огромен и пенлив идващ от боровете.
- Татко, кога ще ме заведеш там?
- За съжаление не мога. Моят път за натам е откъснат.
- Защо, разрушили са пътя ли?
- За мен да. Всъщност, като пораснеш ще разбереш.
Алберт хвърли камъче във водата. Станаха кръгове, идеални, каквито никой не можеше да нарисува.
- Как мислиш, татко, кой рисува тези кръгове, камъчето или водата?
- Ех, момчето ми, според мен нямаше да ги има, ако липсваше поне едно от тези неща. За да стане в света нещо хубаво, трябва много неща едновременно да се случат.
- А за да стане нещо лошо?
- Трябва да не се случат...
- Значи лошото е бездействие?
- Да, то е смъртта на нещата, които могат да се случват.
- Хайде да затворим очи и заедно да си пожелаем винаги нещата да се случват, никога да не спират.
- Хайде...

Осветлението започна да угасва бавно. Отгоре гледаше огромен кристален полилей със своите безбой изкуствени очи. Разноцветните дрехи без шапки очакваха да видят и да бъдат забавлявани. Иззад черното кадифе на ложите проникна бялата светлина на прожектор и освети на сцената кръг. Идеален кръг, какъвто никой не можеше да нарисува. Гръмнаха овации. Статуи на стари брадати хора с дълги като чаршафи дрехи и чудати маски по лицата, оживяха. Летящи деца с тромпети, поглеждаха иззад дебелите си бузи. Завесата се отвори. Тайната, която се криеше зад нея щеше да се покаже всеки миг. Посред гръцките надписи на стените светнаха и други: "изход", "изход", "изход". Героите, измъчени наяве - умряха наужким. После станаха с мъртвешки грим, усмихнаха се и се поклониха всред аплаузите. Театърът свърши тъй внезапно, както и започна. Отряза парче от живота, което започваше от тук и завърши хей тук. Всички бяха доволни, защото можеха да пипнат артистите. Дори някои го направиха заедно с букет цветя. Може би не вярваха, че те умират наужким. Те бяха героите и не бяха те. Те винаги знаеха какво да ти кажат, защото бяха патили от хилядолетия. Бяха събрали смеха и сълзите на света и сега ги раздаваха щедро и набързо. Протегнаха ръце за сбогом на публиката и вдъхваха живот и надежда на бездушните.
Театърът свърши, за да започне пак.

* * *

Седеше на последния чин в часа по литература. Учеха за някаква пиеса. На съучениците им беше омръзнало да се занасят с него. Беше неестествен покой.
Отвори се вратата, а звънецът не беше ударил. Учителят излезе, поговори с някой и се върна разтревожен. Запъти се към последния чин.
- Алберт, трябва да отидеш при директора.
- Какво пак си оцапал? - опита се някой да го подкачи.
- Млък, да не съм чул глас от никой.
Всички млъкнаха и поеха от тревожността на учителя. Алберт беше объркан, но нещо в него знаеше какво става. Затича се по коридора. Подмина тоалетната с пълния писоар. Изкачи се по стълбите. Почука на вратата с голямата табела и дори без да изчака онова "Да" - влезе при директора. Там седяха угрижени няколко непознати и един полицай. На последния стол седеше суров мъж с черни дрехи и стискаше в ръката си черна шапка, подобна на бомбе. Ученикът замръзна.
- Алберт, - започна веднага директорът - момчето ми, имам лоши новини.
Момчето стана. Вдигна ръка и директорът замълча. Останалите не го изпускаха из очи. Полицаят мачкаше фуражката си. Само старият мъж в черно седеше безстрастен.
- В осем и трийсет - започна Алберт, сякаш диктуваше, - на шосе номер 19, дясното платно е било блокиране от задръстване. Служебният автомобил на Ранър и Ко, със сребристата хоризонтална лента, с бяло-червеното лого, се е врязал в последния автомобил от задръстването. Шофьорът е загинал на място.

добавена на 14.06.2007, 05:27

следваща глава »