НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Александър Лютов > "Ридаещи камъни"

Глава втора

= 1 =

Чистачките равномерно обявяваха всеки завой, като метроном, настроен в особен ритъм. Насам - натам, сякаш следваха посоките на пътя. Достигаха пределите на своите възможности, но дъждът доказваше, че е по-инат от тях. Вече няколкостотин километра облаци падаха върху стария автомобил, мътна ефирна плът се стелеше зад стъклата и Владимир си мислеше, че нормалното състояние на този район е да се мръщи. Беше началото на есента, но категоричността на метео-битието предопределяше специфична за сезона меланхолия и караше Владимир Ешкенази да пуши често. При по-нормални условия би потърсил някое крайпътно кафене, да зареди търпението си с кофеин. Но откакто пътуваше, покрай пътя минаваха само локви, дървета и самота.
Работата му на журналист изискваше непрестанно пътуване. Беше до болка свикнал с това и го приемаше като неизбежна карма. Неприятното в случая идваше от предварителната обреченост на мисията. С Игор Шлиман се познаваха отпреди година. Многообещаващият археолог, в зрялата възраст на научната си кариера, един ден нахлу в редакцията с амбиция да говори от името на научната общественост. Владимир не обичаше такива категоричности и обобщения за неща, които не познава, но както винаги не на място, се намеси главният редактор и журналистът се подведе. Ставаше дума за многообещаващ археологичен обект, който трябваше да бъде започнат, който щял да промени фундаментални схващания в науката, който щял да повдигне авторитета на националната наука и култура, който, който... Буквално главният го задължи да пусне серия от статии и, както винаги, отговорността остана у Владимир. Касаеше се за мегалитен комплекс, датиращ няколко хилядолетия преди Христа, който археологът наричаше оперативно Кромлех . После, когато останаха сами в бара, Игор изрази цялата си слабост към още неизкопаните камъни, сякаш говореше за първата си и единствена момчешка любов:
- Владимир, ти не знаеш какво се крие там. Това е вторият Стоухендж, ненадминат по мащаби и значимост.
- Имаш предвид онази купчина камъни, която откриха край Солзбъри - пусна в действие общата си култура и доказа, че археологията не му е първа приятелка.
- Именно. И ако тази скупщина камъни, както ти наричаш кромлехът до Солзбъри, е с храмова и астрономична функция, моят Втори Стоухендж трябва да крие и тайните на Великата богиня, която загадъчно беше оставила следи в 17-те храма на isola sacra в Малта. Разбираш ли, сакрални жертвоприношения, обреди на инкубация и гадаене - все религиозни церемонии, предназначени за жреци и посветени. Досега все нещо е липсвало, някаква подробност, която да подреди логиката на нещата открити досега. Очаквам свързващото звено, перлата в короната, сигурен съм че ще го открия.
Мина почти година, Ешкенази изостри обществения интерес, така както само той можеше, но не посети тази светая-светих на Игор Шлиман. Отначало археологът се обаждаше с периодична информация, която се състоеше във факти, че разкопките протичат по план. Но за никакви сензационни резултати не се споменаваше и вече няколко месеца журналистът изсмукваше от пръстите си завоалирани мисли в статиите, които на професионален език наричаше „медийна плява”.
Пътуването беше част от живота му. Този живот, който си стоеше ей-така, като сцена на нещата, които се случват. Когато шофираше продължително, реалността на пътя се стопяваше, управлението извършваше инстинктивно, а мисълта му възпроизвеждаше сцени от минали дни или чертаеше кадри от бъдещия му живот, толкова реални и амбициозни, че никога нямаше да се случат. Беше се сраснал с автомобила и го усещаше като свое продължение, като особен орган, израстък, а когато му създаваше проблеми - като болен крайник или тумор. Човекът и автомобилът бяха ездач и кон, които знаеха пътя към своята ясла, все бързащи към топлия гараж и силното питие.
Сега беше време да провери на място разкритието на Втория Стоухендж . В себе си носеше ултимативната забележка от Главния, че тази каша трябва да бъде своевременно разрешена или ще бъде изсърбана от този, чието име е закачено под статиите.
Един неудобен завой постави набързо край на цялото това еднообразно пътуване. Някак отведнъж сивите талази останаха в ниското, матова светлина проби над планината, водоскоците преминаха в ръмеж, а чистачките заскърцаха на сухо, загубили приличие. В панорамата на предния триплекс се настани широка котловина със стръмни склонове. Около нея се изпъчиха импозантни планини в стил „до където ти видят очите”. Няколко пестеливи постройки придадоха битност на ландшафта, а духовност се пое от кулата на невисок протестантски храм, положен като диригент над еклектично разположеното село. В дясно белееше пътната табела с надпис - просто Ещ.
Наближаваше контура на населеното място, когато от един ръкав, като фиорд, гмурнал се към планината и завършващ със стръмна ливада, го изненада вълна от вълна и шаваща жива материя. Огромно стадо едри и обрасли планински овце се водеше от овен-левент с рога като златни полумесеци и надменен поглед, в който личеше сериозността на общественото му положение. Солиден звънец на шията приличаше на вратовръзка под дебел вълнен костюм. Владимир моментално излезе от шофьорската меланхолия и настъпи спирачката. Двамата овчари почти бяха изпуснали стадото. Може би от скърцането на гумите животните се подплашиха и затичаха към срещуположния край на пътя - там, където се губеше пропастта. Чак сега Владимир се сети, че отдавна по този път не беше виждал мантинела. Някак инстинктивно изскочи от колата и се втурна към мястото, където очакваше, че ще се свлече стадото. През това кратко време съзнанието услужливо му напомни, че скочи ли големият овен и цялата овча орда ще го последва в пропастта, вярна на своя авторитетен водач. Може би случайно, но при излизането на Владимир, стадото се литна като рибен пасаж настрани и вероятно това го спаси. Използвайки момента, журналистът притича до овена, хвана го здраво за рогата и наведе главата му към земята. Погледна през рамо и притръпна. Някъде долу се виеше буйна река, а остри каменни зъбери я деляха от стадото, пътя и бедния вестникар. Пристигнаха овчарите. Сръчно завъртяха гегите. Юрнаха се няколко кучета и усмириха подплашените живинки.
Ешкенази се върна в колата и седна на седалката. Целият беше мокър от влажната вълна и миришеше на обор. Неясно защо, но тази миризма му допадна. При други обстоятелства и на друго място щеше да потърси дезодорант или дъхава тоалетна с топла вода. Но сега това му се стори толкова нормално и обичайно, че просто се учуди на мислите си.
Докато единият пастир превеждаше успокоените животни през пътя, другият се надвеси над прозореца, свали черното си бомбе и вежливо изрече:
- Благодаря за помощта, господине. Наистина, не винаги може да се предвиди поведението на тези божи създания - след това се загледа за дълго в изморените очи на шофьора, сякаш откри нещо, което отдавна беше търсил и дорече: - Вие сте добър човек .
Овчарят бръкна в дълбокия си джоб и затърси нещо. Извади ръката си и като отвори дланта я поднесе към шофьора. Там блесна лъскав звънец и звънна омайното му сребърно езиче.
Владимир се опули учудено и не знаеше как да реагира. Такива думи не беше чувал отдавна от майка си, никога от бившата си жена, а камо ли от главния редактор. Тъпо се ухили, за първи път през този ден почувства юношески срам, наведе очи и затърси цигара. Човекът стоеше с протегнатата длан и чакаше, без да каже нищо. Владимир остави запалката, посегна и нежно, сякаш от страх да не го счупи, взе звънчето и го закачи на огледалото за обратно виждане.
- Хей, човече - извика през открехнатото стъкло, когато черното бомбе се беше отдаличило. Местният го удостои с ново уважение, върна се до вратата, отново сне капелата, изправи се в ръст - като солист и го заслуша с внимание. - Търся археолога Игор Шлиман...
- Най- добре е да се срещнете с пастора. Ето къде се вие пътят, господине. Ще държите само него, докато стигнете горе до храма. Ще трябва да изчакате службата или ако сте вярващ ви съветвам да влезете и чуете проповедта. Сигурен съм, че ще останете възхитен.
= 2 =

Беше късен следобед. Вече дъхаше на озон, а влагата създавеше неповторим усет за свежест. Автомобилът прегази локвите и свърна по стръмния, тесен асфалт към тавана на малкото селце. Еднакви, добре аранжирани къщи с пъстри огради се редяха отстрани. Някакъв особен архитектурен стил ги правеше самобитни и създаваше уют и спокойствие. Към центъра се ширна площад, а по-нагоре изпъкна кръчмата. Владимир влезе за цигари и с учудване отбеляза, че имаше от неговите. Едър, червендалест барман му подаде пакета, като не пропусна да го огледа от глава до пети и попита напевно:
- Какво води господина в това забрааавено от бога и правителството местенце?
На една от масите седяха трима мъже в тъмни измачкани дрехи - като костюми и журналистът установи, че черното бомбе тук е задължителен униформен атрибут. До трите тъмни шапки на масата стояха три тъмни бири и три тъмни чифта очи крадешком опипваха новодошлия. Щом погледите се срещнаха, местните кимнаха уважително и сведоха над чашите глави.
- Аз съм журналист. От дълго време пиша статии за археологическите разкопки тук, вашия Кромлех. Къде мога да открия археолога Игор Шлиман?
- А, господинът е журналииист. Каква чееест за нашата скромна общност. Знаете ли, че освен пастор Шлаг и Алберт Грик никой друг учен човек не е удостоявал с внимааание и чест селото. Що се отнася за Ридаещите камъни, съветвам Ви да се обърнете към пастора. Той сега е в храма...
- Да, изнася своята проповед... а какви камъни споменахте?
-”Ридаещите камъни” , така наричаме тук археологическия обект, който търсите. Като стигнете до него ще се убедиииите, че името му приляга - захихика тихичко и се заоглежда, сякаш е казал най-съкровенната тайна на тези места.
От крайната маса до входната врата се надигна висок и слаб мъж, на години около четиридесетте. Ушите му бяха клепнали, а перчемът - буен стоеше отнесен настрани. Побутна бомбето към другия ъгъл на масата и стана. Запъти се бавно към жулналиста с широка, предразполагаща и леко нахална усмивка. В ъгъла на устните си смучеше къса сламка. Тримата отсреща го погледнаха изпитателно и обвинително. Високият се смути. Усмивката придоби глуповато изражение, но все пак смело се приближи към Владимир и подаде широката си ръка.
- Здравейте! - избоботи с лиричния си баритон и се представи. - Августинов...Иван Августинов.
Човекът имаше лек акцент, който го издаваше, че не е тукашен. Владимир беше принуден да се здрависа и да спомене името си. Вече нищо не го учудваше в това място. Най-малко такова случайно-преднамерено запознанство.
- Каня ви на моята маса за едно питие и да си побъбрим - високият го гледаше настоятелно в очите и премести сламката от другата страна.
- Страхувам се, че първо трябва да се срещна с пастора. Тук съм по работа - точно в този момент на Владимир не му беше до случайни запознанства.
Августинов се понамръщи и журналистът не разбра, дали заради отказа му или поради споменаването на пастора. Направи лека гримаса, която означаваше нещо като „А бе, карай!” и спомена тихичко:
- Все пак ми се обадете. Няма да съжалявате. Познавам журналистите... На времето и аз ... нещо такова... - махна с ръка за поздрав и се върна при черната си шапка.
На Ешкенази започна да му допада това място. Одеве го нарекоха „добър човек”, сега го удостоиха с титлата „учен”, оказаха му специално внимание в единствената кръчма на това село. Каква ли обществена признателност го очакваше горе при храма

= 3 =

Горе, най-вече, го чакаше просторна градина, опираща се о парапета на страхопочитателна стръмнина, която откриваше небивала гледка към околната местност. Оттук се виждаше, че заобикалящите планини са умножени поне по десет, отколкото впечатлението създадено при табелата на пътя. В средата на добре поддържана градина се издигаше остро нагоре камбанарията и тялото на храма. Бяха избрали, идеалното място за тази сграда. Владимир поседна на една от дървените пейки.
Спомни си препоръката на пастира. До сега не беше се запитвал дали е религиозен или не. Писал беше доста неща за църквата, за клира, но основно за нея като институция. Винаги беше търсил в тях проблема, отклоненията от общоприетите норми на поведение, някоя пикантна афера или сълзлива история. Навремето се венча в църква, въпреки че това не беше нормално. Явно родителите му не го възпитаха добре в неговата вяра и синагогата не беше тази, в която да каже „докато смъртта ни раздели”. Не си спомни дали от тогава беше влизал в храм, но си спомни, че не смъртта, а живота ги раздели. Все пак остана малко притеснен, като юноша комуто четат морал и за втори път през този ден се засрами. Чувстваше се като разкъсан, защото в какъвто и храм да се опита да утоли душата си ще се почувства неуютно, сякаш мястото му е другаде или никъде.
Вратата отсреща се отвори. По пътеката забърза млад мъж и нещо особено се четеше в очите му. Някаква отнесеност, меланхолия и уплашеност, примесени ведно. Устните му редяха думи беззвучно и Владимир реши, че това е молитва. Тъмният костюм, пран само от дъждовете, стоеше почти като дрипа и сивееше избледнял от слънчевата светлина. Когато се доближи, журналистът го спря.
- Извинете, скоро ли ще свърши службата?
Мъжът го загледа, като виновен ученик и някак смешно прибра ръце към гърдите си, сякаш очакваше да го ударят с пръчка по дланите. Нямаше нужда от много време, за да може Владимир да прецени, че това е селският идиот. Съжали, че го е заговорил, но приличието и обноските, които се изливаха в това село, го задължиха да продължи.
- Прощавайте за безпокойството, но търся пастор Шлаг.
- Им-м-м-айте търпение, гос-с-сподине, той довършва п-п-проповедта.
- Да... Всъщност знаете ли нещо за Кромлех...имам предвид за Ридаещите камъни, там където сега се извършват археологически разкопки от Шлиман, Игор Шлиман - археолога...
- Вас не ви п-познавам...Кой сте? - изплашено запита мъжът.
- Владимир Ешкенази - журналист.
Отсрещният притеснено се дръпна назад и го погледна с недоверие и страх.
- Р-р-ридаещите камъни не са т-т-това, което търсите, гос-с-сподине. Същата грешка направи и гос-с-с-подин Шлиман - идиотът се беше дръпнал максимално назад, така че Владимир едва го чуваше . Последното изрече с най-голямо заекване и сякаш изпадна в тайнствен унес от думите си, от който го извади звънът на камбана.
След всеки удар от вратата се изнизваха по двама-трима души, все така облечени в черно. Поставяха бомбета на главите си и хващаха по пътя надолу. За първи път видя и жени, чиито одежди не се различаваха особено по цвят. Някак с последния удар излезе сам мъж с дребен ръст, почти плешива глава. Владимир стана, защото категорично реши че това е той - човекът при когото всички го пращаха, човекът, който тук може би решаваше всички проблеми и знаеше всички тайни. Това наистина се оказа пасторът.
Увертюрата на запознанството премина в очакваната любезност и почтителност, които вече не учудваха посетителя. Дори той свикна с тях и после му липсваха в неговия свят. Представиха се. Пасторът го погледна с големи и спокойни очи, които даряваха и изискваха доверие и искреност. Сякаш самият Христос казваше „Искай и ще ти се даде”. Досега Владимир не пропускаше сгоден случай да поиска там, където имаше шанс да му се даде, но в случая съпротивителните сили на неизползваната отдавна благопристойност го поведоха по дългите пътища на заобиколните разговори.
- Падре, безкрайно съм поласкан от уважението, с което съм дарен във вашето село. Не бих искал да ангажирам вниманието ви напразно, но всички към които се обърнах ме препратиха при вас.
- Това не ме учудва. Тук хората са недоверчиви, пък и едно от моите задължения е да се представя на всеки гост. Там откъдето идвате границите на духовните отговорности са размити, но нашата общност е малка, всичко което става наоколо е прозрачно и затова изисква по-сериозен контрол. Слушам ви...
- Вече казах, че съм журналист и целта на моето посещение е да се запозная с действащия археологичен комплекс.
Опасяваше се да спомене, че това е обектът, за който пише повече от половин година , а не знае къде се намира. Никога не беше получавал притеснения от подобни факти. Днес Владимир за трети път се засрами. Погледна виновно към камбанарията и реши да продължи с истината.
- Аз пиша отдавна за тези разкопки... по препоръка на моя познат - археолога Шлиман... Просто нещата са достигнали до там, че са ми необходими повече технически подробности относно този обект.
Пасторът се усмихна. Подхвана леко за лакътя госта и го заведе до оградата. Далече над планинския зиг-заг, който представляваше местния хоризонт, слънцето палеше червена жарава. Околните форми и къщите се снабдиха с чудати сенки и отблясъци. Небето създаде приказен декор за разказа на духовника.
- Тези планини, които предполагам са ви впечатлили, ни събират и делят. Делят ни от земите, от които идвате. От техния хаос и житейски привички - духовникът сякаш разказваше увлекателна приказка вечер край огнището. Владимир почувства уют и спокойствие, сякаш беше дете и не този, а неговият дядо разказваше. - Събират ни в тази тясна котловина с общите ни материални нужди, които са крайно опростени и почти съвпадат с нуждите на оцеляването. Суровите условия, в които живее нашето паство, създават необходимостта от специфичен духовен комфорт, за който повече от четиридесет години отговарям аз. Вижте, това селце - можете да го гребнете в шепите, да го обходите за броени минути. А мен ми трябваха години, за да намеря и загреба от доброто в душата на всеки и това добро да го направя достояние на всички. При нас изолацията се оказа по-скоро преимущество.
- Малкото време, което съм тук, се оказа достатъчно да забележа, че сте изпълнили целите си.
- Не възприемайте това като самоцел. По-скоро е следствие от необходимости. Тук всеки човек е различен, може би повече, отколкото при вас в града. И пастирите, и дървосекачите, и фермерите от отдалечените места, и психиатърът от Санаториума за душевно болни и неговите пациенти, и тази бедна душа, която видяхте тук в градината преди камбаните, имат изравнени шансове в нашия скромен обществен живот. Шансът да бъдат уважавани наравно с мен, с кметския наместник, със стражаря и, да речем, пожарникаря.
- Изглежда вашият край е богат на исторически забележителности?
- Имате право. Ридаещите камъни, Великанската гора, Каменните гнезда, всичко това са мегалитни паметници - вече доста разрушени, но още някъде личат долмените. Вие знаете, това са били култови средища, така че духовността на този край ни е зададена от дедите. Особено място - го наричат някои. На няколко километра има остатъци от полуразрушен францискански манастир, който е бил построен върху архитектурно средище на Тамплиерския орден, а последното е било издигнато върху комплекс долмени. Особена приемственост. Дори Игор Шлиман установи, че някои от мегалитните каменни блокове са използвани като строителен материал за манастира.
- Вие познавате г-н Шлиман?
- Сега в манастира живее само моят клисар, бедното момче, което има душевни проблеми и нищо не би го накарало да се изсели оттам. Духовното го вика. Но не мислете, че тези хаотично разположени камъни крият някаква интересна тайна, сензационна истина или привлекателна атракция. Те имат значение единствено за нас, да маркират местностите ни и да ни служат като ориентация.
- А как мога да намеря господин Шлиман?
- Наоколо има разпръснати и няколко действащи ферми. През зимният период са почти напълно откъснати от селото. Тогава животът тук почти спира. Затова и появата на външен човек е събитие за нас. Така е тук животът. А що се отнася до Игор Шлиман - той замина отдавна.
Сякаш Владимир очакваше това съобщение. Още от завоите нагоре към непристъпните места, когато подозираше, че идването му тук е напразно. Направи гримаса, означаваща съжаление и попита:
- Падре, кой е Алберт Грик?
Пасторът отново го погледна в очите, този път някак подозрително. Обърна се към храма и бавно се запъти към изхода на градината.
- Става късно. Вие сте изморен от дългия път. Съветвам ви да отседнете в страноприемницата на центъра, при Макс. Не може да я сбъркате, просто друга няма. Макс готви добре. Кажете му, че аз ви пращам - да е спокоен - направи още няколко крачки, сякаш съжаляваше за думите си, обърна се към Владимир и рече. - Ще Ви чакам утре на обяд. Всеки ще посочи моята къща.
Пасторът забърза някъде в тъмнината. Не остави време дори да му предложи да го закара. Журналистът Владимир Ешкенази се запъти към страноприемницата.

добавена на 22.06.2007, 04:24

«предишна глава

следваща глава »