НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Дика > "Приказка за една принцеса"

Глава 2

- Хей, къде ме водиш?!
Момчето остана безмълвно докато минаваха по пътеки и мостове. Явно бяха в нещо като огромна пещера, в стените имаше малки стаи с врати или просто раздърпани завеси. Самата пещера бе разделена на две от огромна пропаст, над която минаваха въжени мостове. Имаше дори горни етажи, до които се стигаше по стълби, беше изумително! Очевидно тези хора бяха направили всичко възможно за да използват пълния капацитет на пространството. Кои бяха те? Действително приличаха на хора, бяха не повече от стотина и единственото, по което Ема би ги различила от себе си бяха очите им. Всички имаха наситено червени очи, повечето бяха със светли коси и много бледа кожа. Бяха облечени доста еднотипно, дрехите им приличаха на зелени дрипи, но надали обръщаха внимание на това.
Но Ема забеляза още нещо – откъдето и да минеше всички спираха да правят каквото и да е било и се взираха в нея. Някои само свеждаха очи за момент, други дори се покланяха, но след това Ема можеше да почувства как десетки погледи я следят зад гърба й и отброяват всяка нейна крачка. Какво толкова специално знаеха те за нея, което тя самата не знаеше?
- Пристигнахме. – каза най-накрая момчето. Намираха се пред една от стаите, с малка дупка за прозорец и грубо изработена дървена врата.
- Какво е това място? – попита тя кимайки към вратата.
- За известно време това ще е твоята стая, а пещерата – твоят дом.
Той понечи да си тръгне, но Ема го хвана за лакътя доста разочарована от това, че щеше да си тръгне без дори да чуе какво имаше да каже.
- Чакай! Няма ли да ми кажеш къде съм, защо съм тук? Поне кога ще си тръгна и ...
- Съжалявам, но не ми е позволено. – каза също толкова сдържано колкото и преди малко и отново тръгна по пътя си.
- Ей, - провикна се Ема така, че да я чуе, - а позволено ли ти е да ми кажеш как се казваш?
Момчето се усмихна и отговори “Питър”, след това се обърна и продължи без да поглежда назад.
Ема също се усмихна и отвори вратата. Стаята не изглеждаше по-добре от вътре отколкото от вън. Стените бяха неравно издялани в скалата, имаше огледало, легло и малка маса. На масата прилежно бяха сгънати някакви дрехи, същите като тези на останалите. В първия момент Ема прецени, че предпочита да остане със своите дрехи, но когато обърна поглед към огледалото и видя в какво състояние беше след разходката под дъжда мнението й бързо се измени. Пусна пердето на прозореца и се преоблече. Когато отново се погледна в огледалото почти можеше да каже, че не е по-различна от всички отвън. Издаваха я само топлите й кафяви очи.
От там където беше нямаше как да се види дали още бе нощ или не, но й беше все едно. Беше толкова уморена, че се хвърли на леглото. Цялото беше покрито с одеяла и всъщност беше много по-удобно от колкото изглеждаше. Може би вида действително лъже. В мига в който затвори очи заспа дълбоко, но не сънува сладки сънища както обикновено. Как и би могла...

* * * *

“Къде съм? Трябва да продължа да тичам! Защо няма прозорци? Толкова е влажно, задушавам се! Кой ме вика? Коя си ти?! Врата? Каква врата? Не я виждам! Не, ето я! Само още малко...хей! Къде изчезна дръжката! Чувам те. Да, чувам те! Моля те, коя си ти? Коя...
- КОЯ!!!
“Било е само сън!” – каза си Ема, когато се огледа и разпозна стаята. Събуди се цялата в пот, едва дишаше, сякаш беше тичала с часове. Не можеше да остане в стаята, все още се чувстваше сякаш се задушава. Трябваше да излезе...
Навън все още нямаше никого затова реши да пообиколи наоколо. Върна се пред входа и погледна навън. Какво толкова я заплашваше там? Всичко беше красиво – растения, каквито никога не бе виждала, луната, която имаше красив пръстен, а светлината й беше някак бледо розова и придаваше на това място още по-вълшебен вид...каквото и да бе то.
Във всеки случай изглеждаше, че утрото няма да настъпи скоро. Явно не бе спала тъй дълбоко, както си мислеше.
- Какво правиш тук?
- Питър! Уплаши ме.
- Трябва да си почиваш.
- Не мога да спя. – отвърна Ема и седна на земята, все така загледана в пейзажа.
- Красиво е, нали? – каза Питър и седна до нея. Ема само кимна.
- Виж, - продължи той, - знам, че имаш много въпроси и те разбирам. Но и ти трябва да разбереш, че се налага да сме предпазливи относно някои неща.
- Само относно някои?
- Зависи какво те интересува.
- Можеш ли да ми кажеш...например...защо беше като мечка в гората?
- А, това ли. Това беше Амга.
- Ам...Аг...какво?
- А-м-г-а, - каза Питър, едва сдържайки смеха си, сякаш беше задължително да го е чувала. – Това е проклятие. Само когато сме в специални скривалища като това сме хора. Предпазваме ги със специални ритуали.
- А каква е историята на тази планета?
- Планета ли? Защо реши, че е планета?
- Ами, има луна... – каза тихо Ема. В главата й прозвуча доста по-смислено.
- Това не е истинска луна, а просто илюзия. Мени се всеки ден.
- Тогава къде сме?
- Чувала ли си за паралелни светове и измерения?
- Да, но...
- Да имаш друго обяснение?
- Не знам какво да кажа.
- Не е нужно да казваш нищо. В сравнение със Земята, всичко може да ти изглежда доста странно, но те уверявам, че ще свикнеш.
Той стана с намерението да се върне навътре в пещерата, а Ема отново се вгледа в розовата луна.
- Там е проблема Питър,- каза тя, усещайки, че той се обърна. – Не искам да стоя тук толкова дълго, че да свиквам.
- Поспи, имаш нужда да си починеш. Утре ще е голям ден.
Ема не желаеше да пита. Стоя там докато стъпките на момчето спряха да се чуват и тръгна към стаята си. По пътя мина покрай един от изворите и намокри лицето си. Не знаеше дали щеше да заспи отново.
Когато отново легна поне час гледа в една точка на тавана. Толкова мисли й минаваха на ум, въпроси, на които нямаше отговор...Когато най-сетне очите й започнаха да се затварят се почувства по-спокойна. За момент забрави къде беше, какво се беше случило и сякаш отново беше в стаята си, в своето легло. Но не беше.

добавена на 06.08.2007, 01:51

«предишна глава

следваща глава »