НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Александър Лютов > "Ридаещи камъни"

Глава трета

= 4 =

Влезе през дървената врата, до която още седеше дългият и смучеше своята сламка. Кимна му леко и продължи. Настани се на една от дървените маси в страноприемницата на Макс – червенобузия кръчмар, който познаваше от одеве. Тримата още бдяха над бирите си и полека се наместиха удобно, да хвърлят към него по едно око. Макс го посрещна като стар приятел, а когато му предаде адмирациите на пастора, направо се разтопи:
- Сега с ваше позволе-ение, г-н журналист, ще ви приготвя нещо мно-о-го специално. Агнешки стек с лук, магданоз и местни билки. Ще ви предложа и соса, който съм научил от покойния ми баща. Ще останете и-и-зключително доволен, гарантирам ви. А преди това някакво аперитивче? Може би местната грапа с джинджифил и мезе от нашенско сирене с пипер? Съгласен сте! Великоле-е-пно! Само минутка и съм пак при вас.
Това за аперитивчето много се хареса на Владимир. Имаше нужда от няколко чашки, за да събере мислите, да се ориентира в ситуацията, в която всеки срещнат създаваше някаква загадъчност. Така присъствието на Макс, неговата контрастираща ведрина и общителност , му се видя добре дошла. Пък и верният журналистически ориентир му посочи, че руменият приказливец ще се яви като бюро за справки всред вързаните езици на местните люде. И когато донесе ухайната джинджифилова течност, му направи място да седне до него.
- Разкажете ми Макс, за археологическия комплекс. Какво е открито? Защо е заминал Игор Шлиман?
- О, господин журналист – огледа се наоколо, надвеси се над лицето му и зашептя с широко отворени очи. - Провал! Пъ-ълен провал! Срам и позор за нашето малко село и за почитаемия господин Шлиман. Всички вложихме толкова надежди... По-точно, далеч не всички... Бях сигурен, че Ридаещите камъни ще помогнат да се чуе за нас. Нали разбирате, туристи, учени... Знаете ли как се издържа страноприемница без външни посетители. Нашите хора са бедни и скромни и...
- В какво се състои този провал?
- Господин Шлиман очакваше, че ще направи феномена-ално откритие. Ангажира повече от 20 работника от града за отделните видове дейности. Получи недостатъчно финансиране от своя университет. Говори се, че тук е вложил вси-и-ичките си спестявания. Сега е ра-зо-рен. Работиха с дъщеря му - Наталия. Тя скоро завърши археология и е в неговия екип. Ако имате късмет, тази вечер ще я видите. Клетницата! Първо изчезна надеждата. После изчезна баща й. Някои казват, че отпътувал за Латинска Америка, други, че се е хвърлил в пещерите над местните долмени. Аз лично смятам - намести се още по-близо до него, - че някъде се е прикрил и изчаква да се разсее скандалът около този провал - последните думи прозвучаха напълно заговорнически.
- Да разбирам, че нищо не е открил?
- Ни-и-що! Само земя и скала.
Журналистът се почеса по тила и допи втората чашка. Особеният джинджифилов аромат му подейства успокоително и започна да мисли за агнешкия стек, а после за меко легло.
- Що за човек е Алберт Грик?
- О, Алберт Грик! Той е феномен. Надарен от Бога... – очите на Макс щяха да изскочат от орбитите. - Хей сегичка донасям вечерята, вече е време да я свалям – и той заситни по дървения под зад импровизирания бар към кухнята.
Докато се бавеше оттатък, към него се присламчи високият Августинов. Беше забравил за него, но явно нямаше измъкване. Иван държеше чашата си в ръце, все с онази усмивка. Само бузите бяха по-червени и сакото леко разгърдено. Владимир кимна, което представляваше покана, от типа на “Е, щом си тук, седни”. Дългучът седна пред него и облегна лакти на масата. Изглеждаше много доволен от поканата. Поднесе чаша напред за наздравица и прецени, че е добре още веднъж да се представи:
- Августинов, Иван ... пожарникар... поне за това ми плащат. Но по душа съм поет. Не, че пиша стихове или нещо такова. Просто си падам по възвишените неща. Наздраве!
- Е, има ли пожари тук? – подхвана някакъв разговор Владимир след като отпи за срещата.
- Пожари има, имало е и винаги ще има – започна новодошлият по своята специалност. – Въпросът е има ли кой, по-точно с какво да ги гаси. Аз не съм на щат. Мен не ми плаща тази държава – надвеси се към лицето на събеседника, за да каже нещо тайно – плащат ми хората тук. И не да гася, а да следя. Ако дим или пламък, или тлееща тревичка някъде, или топъл дъх било, усетя, видя, помириша, дори да си представя телепатически, аз съм си изпълнил задълженията – пак се наведе напред. – Изработил съм си парите... Вникнете, каква голяма истина има в тази тактика! – Иван прие стойката и дикцията на преподавател, въпреки че от джинджифиловата грапа доста преиграваше. – Щом имаш навременна информация за нещо, считай проблема за наполовина решен. Разузнаване... Ра-зуз-на-ва-не, така му казвам. Това беше великолепна идея на пастора. Аз съм всеки ден навсякъде. В гората, в полята, в сеновалите на фермите, около дворовете... Внимавайте и вие господине, с тази цигара, тук всичко е дърво ...Затова ме вижте – сурна двете си ръце по корема, с което искаше за покаже слабостта, – но не се оплаквам. Възнаграждението ми не е голямо, но стига за беден имигрант като мене.
- Вие сте имигрант?
- Какво лошо има в това? – разпери настрани ръцете си и застана като индийско божество
- Не, не ... просто и аз си помислих така ... заради акцента...
- Осемнадесет години. Да е жив и здрав пасторът, Господ да го пази. Той ми помогна тогава, когато бях объркал границите и се домъкнах ни жив, ни умрял в това селце. Скитал съм с дни, ядох корени, корени ви казвам. Очаквах да ме разкъсат зверове. Ядоха ме мравки. Знаете ли какви мравки има в гората. Жив ще ви оглозгат. И ще питат за още – Иван опули ей-такива очи. – Една вечер... довлякох се до една височина. Тъкмо проклетото слънце се сгромолясваше зад баирите... И видях църквата. Високата кула тук на върха. Помислих, че халюцинирам. Дори вече ми беше все едно. Най-голямата ми надежда беше да ме намери граничар или войник някакъв, или дори разбойник. Или ще ме убие, или ще ме нахрани. Поне човек ще видя. А то – нищо. Безкрайна гора и планина, вярвайте. Нещо страшно да го пребродиш. Невъзможно е дори да го обмислиш – Августинов примлясна, глътна и продължи. – Та ... гледам значи кулата и не вярвам. След малко падна нощ, тъмно, като в кучи ... такова де. Изгубвам обекта от взора си... Ужас! Но нали съм си печен, при нас в Бесарабия така му казваме – печен. Разбирай ачигьоз ... хм ... това пък е по турски ... абе разбирам от нещата. Та вземам аз два клона от гората. С единия бележа, мястото където съм, а другия го закрепвам надлъжно по посока на кулата. Маркер, значи. Ха-ха, ще попитате защо. Защото се изплаших. Изплаших се да не загубя и последната си надеждичка. Помислих си “Ами, събуждам се и всичко в мъгла? Къде е ляво, къде е дясно? Къде е горе, къде е долу?” Нали така...Ха-ха...Какво правя? Легнах да поспя и това беше най-хубавия сън от седмици. Били ли сте дете, лягате да спите и знаете, че сутринта ще ви купят велосипед. Мммм, блаженство. Не усетих ни студ, ни влага. Само си рекох, сега да не ме оглозгат мравките, баш накрая.
Пристигна забързан Макс с дъхава порция в ръце. Сервира. Огледа новия събеседник на масата и го предупреди:
- Иван, само не досаждай на клиента ми.
- Спокойно, Максим. Положението е под контрол. Само обяснявам това-онова на господина.
- Обясняваш... обясняваш ... - сервитьорът реши да се оттегли по свои неща.
Иван изчака почтено Владимир да си сложи кърпата на гърдите и да намести приборите за хранене. А, може би, просто замръзна парализиран от вкусните изпарения. Ароматът на гостбата беше фантастичен.
- И на сутринта имаше ли мъгла? – подкани го с пълна уста Владимир.
- Не. Нямаше. И кулата си беше там. Тръгнах към нея, не, летях. От къде ли намерих толкова сили. От тогава това място ми стана дом. Бях се запътил още на запад, но се отказах. Рекох си, че щом тук намерих спасение, тук ще трябва да доживея старините си. Пък колко ли му трябва на човек. Малко джинджифилова ракия, добър събеседник – поклати философски глава и в очите му се четеше искренност. – Малко сме зле със събеседниците тука. Хората са много затворени.
Владимир беше добър слушател. Умееше да предразполага приказливците. Умееше и да отсява интересните неща от дългите им разкази.
- Казахте, че сте от Бесарабия. Къде беше това?
- Далече на изток. До едно море, наричат го Черно. Защо ли Черно, защо ли Бяло? Ако питате мене моретата са еднакви. Вода, вода и риби.
- О, не е ли някъде до Нагорни Карабах?
- Не, Армения е още нататък. Но защо се сетихте за Нагорни Карабах?
- Просто в града имам един приятел. Е, приятел е силно казано, но човек, когото виждам всяка вечер.
- Предусещам, че това е някоя дама... или кръчмар – проанализира думите Иван.
- Определено второто – засмя се Ешкенази. - Той е от там.
- Аха, омеси се този свят. Всеки си търси късмета там, където не му е работата – въздъхна дълбоко Августинов.
- И вие сте бесарабец, така ли?
- И аз не зная точно. Българи, украинци, молдовци, румънци – всички спорят за нашето парче земя. Сигурно има и други мераклии. А вашата фамилия беше?...
- Ешкенази ...
- От Израел?
- Не, не, просто евреин. Нали знаете, ние сме навсякъде и все няма място за нас. Навираме се къде ли не и всички ни мразят.
- Не преувеличавайте, това са отминали неща. Винаги съм се възхищавал на вашата адаптивност. Май Господ Бог ви обетова едно парче земя, само дето не ви свърта там.
- Е, това никога не е зависило само от нас. Пък и за Обетованата земя само съм чел, така и не се наканих да я посетя. Може би имам някакви живи роднини, но едва ли ще са очаровани да ме видят. Не, че тук има наплив от желаещи да ме познават...
Иван се замисли:
- Знаете ли, уважаеми господине, с вас имаме много общи съдби. Просто търсим местенце, където да ни обичат.
- По-скоро, където да ни понасят... Впрочем, вие одеве споменахте, че имате нещо общо с журналистиката? Или аз не съм разбрал?
- Е, да си призная, преувеличих. Там в Болград, на времето, като дете списвахме училищен вестник. Нали разбирате – да похвалим местната политика, да порицаем чуждата, малко шаблони, малко думи от уводните статии на официалната преса. Така се ковеше диктатурата. Отдолу, с търпение и престараване. Може би затова дойде време да бягам. Нещо приказвах повече, отколкото околните можеха да поемат. Е, сега сигурно е друго, но не съм се връщал от осемнадесет години.
- С нищо ли не ви привлича родината?
- Че кой не го привлича. Няма нощ, да не я сънувам. Но тръгна ли, може би няма да се върна, от това се страхувам.
Владимир свали вилицата, която почти беше до устата му и го загледа изотдолу в очите. Писано беше, да не разнищи тази фраза, но не я и забрави. Тя стана причината да оцени различно този разговор, за разлика от впечатлението, което му направи началото. Винаги ставаше така, някаква дума, намек или ефирно пренесена във въздуха фраза, можеше да предизвика журналистическата му инициатива. По-скоро присъщата му любознателност. Да го накара да дълбае, да мисли, да подрежда, да си задава и задава въпроси, докато изтръгне хастара на ситуацията, докато отключи всички тайни, непознати дори на собствениците им. Неговите колеги уж на шега му казваха, че той е психолог в журналистиката и журналист в психологията. И може би имаха право.
Точно тогава вратата се отвори.
Вратата на страноприемницата се отвори с леко скърцане. Лъхна пресен планински въздух и песен на скорци. Още три погледа се насочиха към нея и нещо зашушукаха. Иван Августинов седеше с гръб, но замлъкна и се заслуша в тихите стъпки. С грациозна походка, спортно облекло и раница на рамо влезе млада дама. Дълги светли коси прихванати на опашка, зелен поглед, лице, което изпитваш желание да целунеш – нежно и внимателно, за да не го нараниш, да не го обидиш. Същество, някъде между девойката и жената, което накара с присъствието си няколко мъже да преглътнат.
- Наталия Шлиман – прошепна Иван, без да има нужда да се обърне.
Владимир отново отпусна вилицата надолу, тази злополучна хапка, която не беше писано да поеме.
Премина през залата като девойка, застана пред бара срещу Макс, извърна глава към журналиста и го погледна като жена. Владимир остави вилицата окончателно. Иван не смееше да погледне и затова се зае с чашата. Само Макс пое нещата в свои ръце и се разтопи като топка лед в огнище:
- Госпо-ожице Наталия, вече се притеснявахме за вас – възторжено я посрещна стопанина.
Това беше дъщерята на Игор. Гледа я продължително. Крехкото и гъвкаво създание контрастираше на местната сивота и притаеност. Внесе със себе си топлият полъх и трогателния уют в хладното, пестеливо мебелирано помещение. Дори тримата с пивото се оживиха и сякаш по лицата им се появиха усмивки.
Владимир понечи да я заговори, при което тя обърна прекрасните си очи - пак през рамо към него. Той беше мъж с опит. Познаваше много жени и много не му устояваха, когато беше млад. Дали заради непривичната обстановка или някакъв таен флуид се заплете в егото му, но се обърка и запелтечи като гимназист след целувка на отличничката от първия чин. Цялата му идея за запознанство се изрази в едно:
- Добър вечер ... госпожице...
Наталия докосна рамото на Макс и тръгна по скърцащите стълби към нощните стаи. На завоя един лъч от лампата я освети и все още правият Владимир зърна отново тези хипнотизиращи очи, които, той можеше да се закълне, гледаха него.

= 5 =

Владимир се събуди с леко главоболие от джинджифиловата грапа. Първите лъчи на слънцето гъделичкаха клепачите му. От малкия прозорец, с широко отворени дървени капаци, през сандъчето с добре поддържани цветя, се виждаше другият край на селото. Нататък шосе нямаше. Последното населено място в тези планини. Само тук-таме се извиваха, като морави струйки дим, меките коларски пътища, водещи до разпръснатите ферми, които се криеха някъде по тайните котловини и интимните долини. Откъм едната струйка потече броеница от натоварени с дървен материал мулета, които се задъхваха от огромните наръчи на гърбовете им. Скоро керванът влезе в една сериозна за околните мащаби сграда, която приличаше на дървено хале. Денят в Ещ започваше от рано, бавно и невъзвратимо, тихо и спокойно, скрит зад коравия гръб на планината.
Владимир си помисли, дали някой го е еня как започва тук денят. Дали неговите многобройни читатели, които познаваха името му, “висящо под статиите”, биха се замислили, как някъде с мулешки керван стартира утрото.
Сега успя да огледа стаята, в която беше настанен. Дървено, проскърцващо легло с почти продънена пружина. Пухени завивки, огромен масивен гардероб и разпятие на стената. На малка масичка с дантелена покривка стоеше кана с вода, която изпълняваше ролята на чешма и сив леген – играещ мивка. Прогони съня с хладна вода, а за главоболието се погрижи с първата за деня цигара. Постегна се, избръсна се надве-натри, качи се на автомобила и тръгна да търси Ридаещите камъни, като спазваше разлятите указания на Макс.
А денят беше чуден. Сякаш времето се връщаше назад. Нямаше следа от тъмните талази, които го потискаха от вчерашния ден. Отвори прозореца и погълна праха на мекия, неравен път. Коловозът се гънеше през ливади и малки картофени ниви. Въздухът се нажежаваше с всеки подминат храст. Кристалната атмосфера поемаше погледа и го отнасяше далече. Отсрещните хребети се извисяваха със същите подробности, както и близките долчинки. Тази игра на чистия въздух скъсяваше разстоянията и те караше да се чувстваш навсякъде. Планината влиза в тебе и ти влизаш в лоното й. Искаш да си навсякъде без да отиваш никъде, защото тя не те познава. Затова се задоволяваш да докоснеш ниските храсти, избледнялата вече трева, за да си сигурен, че си тук.
Пътят свърна през малко дере, колата прецапа през ручей. Пръските от него се сляха с капките на свеж дъжд, който дойде от незнаен облак, неискащ дори да закрие слънцето. И може би за да докаже, че есента е дошла, плисна усилено, като проблясваше като през бисер останалото слънчево небе. Някъде в края на долчинката от кротко пасящо стадо се отдели слабичък пастир. Съблече всичките си дрехи и остана гол и искрен под живата небесна вода, благословена от вечните върхове на планините. Извади от някъде сапун и започна да се къпе. Смееше се и нещо тананикаше. Бързаше, за да не се измори небесният душ. И тази непривична сутрешна баня, тази наивно-интимна картина очарова Владимировото съзнание. Той вече не съжаляваше, че е тук.
* * *
Всред диагоналния щрих на дъжда изплува изящната амфора на женско тяло. Стомахът на Владимир потрепна в спазъм, а сърцето затрополи, като капките по ламаринения покрив. Усети, че ръцете му умаляха и стисна здраво волана. Преглътна, взе въздух и затърси цигарите.
Дъждът спря, както беше започнал.
Отсреща вървеше Наталия Шлиман. На гръб с раница и вече прибран, мокър дъждобран. Прекрасна, както всичко наоколо. Владимир примлясна, пооблиза устни и леко се изкашля. Страхуваше се да не застинат думите в устата му.
- Госпожице Шлиман, за мен ще бъде чест да ви откарам.
Наталия се обърна леко притеснена, огледа се несигурно и като не измисли нищо по-добро хвърли раницата на седалката и седна до шофьора.
- Кажете адреса! – се вживя в закачливата роля на таксиметров шофьор Владимир.
- Когато стигнем ще ви кажа. Не можете да сгрешите пътя.
Мъжът натисна силничко газта и остави две черни ивици по утъпкания път.
- Снощи ми се видяхте уморена. Имах огромното желание да се запознаем. Предполагам, нашият общ домакин вече ме е представил.
- Разбира се, господин Ешкенази. Аз ви познавам задочно.
Той намали скоростта, защо не искаше скоро да стигнат неизвестната спирка на Наталия. От въздуха ли от, тишината ли, но изпитваше неопределим оптимизъм. Някаква радост, че е тук и сега. Необяснимо умиление предизвикваше девойката до него, трепет и страст извикваше у него жената на предната седалка.
- Твърде необичайно, млада жена да се разхожда сама в този суров край.
- Познавам местните хора и нрави. Не забравяйте, че съм археолог и такива места не са ми чужди.
Журналистът отхвърли романтичната идея да говори за времето. Някак несвойствено за неговата възраст му се стори да ухажва непознатата с гимназиални шегички. Затова придаде служебен тон на гласа си.
- Направо ще ви питам, това което очаквате: къде е баща ви? – продължи настоятелно Владимир.
- Замина неотдавна за Латинска Америка – отговори Наталия, като заучена реплика без дори да се замисли. - При създалите се обстоятелства имаше нужда да размисли добре върху нещата и да се консултира със свои приятели - специалисти.
- Само се чудя при създалите се обстоятелства аз къде да се дяна – изрече не на шега с трагична нотка журналистът. – С които и приятели – специалисти да се консултирам, ще ме посъветват да си събера личните вещи от служебното бюро, преди да ги намеря зад вратата.
Тънките устни се свиха и събеседничката изглеждаше като нацупено дете.
- Никой не е застрахован от неуспех. Това е болезнена тема за нашето семейство, но вие не трябва да се възприемате като жертва. Баща ми ви е помолил за съдействие от добри помисли. Представете си, че сега бяхме открили това, за което сме мечтали. Тук щеше да е пълно с медии, а вие да гледате отгоре с усмивката на победител – тя така илюстрира с ръце победителя, че Владимир се видя на пиедестал. - Мисля, че всеки трябва да поеме своята доза риск.
- Да, всеки си носи кръста.
Той разбираше, че Наталия е напълно права, но кой можеше да обясни това на главния редактор.
- И все пак, аз трябва да дам някакво обяснение на обществото. Според Вас какво трябва да му кажа? – като си мислеше за своя началник, усети как го оеднаквява с обществеността.
“Защо пък не? Щом изтънко знае кое е добро и кое не. Някакъв вътрешноредакционен модел на обществото! Негово олицетворение! Репрезентативна извадка! Ха-ха-ха.” – мислено се засмя на собственото откритие.
- Истината...Кажете истината! – Наталия го застреля с тези зелени очи, които се впиха в неговите и сякаш се мъчеха да изтръгнат от невидимото дъно на журналистическата му същност истината.
- Да, да, разбира се, всички проблеми в живота ми са били заради истината – въздъхна Владимир, при което Наталия го погледна подозрително. – И все пак коя е тя?
- Пълен провал – това е истината. Просто Ридаещите камъни не се превърнаха в това, което очаквахме , те си останаха именно Ридаещите камъни, само че вече с купчини свежа пръст. Но неумолимите закони на археологията и времето все някога ще напластят руините и ще завоалират нашето неумело вмешателство в утробата на историята.
- Браво! – Владимир пусна волана и изракопляска беззвучно. - Великолепно казано. Това наистина е заключение на зрял и смел човек.
Наталия говореше напълно спокойно и сякаш индеферентно, за неща, които би трябвало да бъдат съдбовни за душевния баланс на един професионалист. Това доста учуди Ешкенази. В него заговори отдавна придобитата мнителност, когато се сблъскваше с нелогични реакции. Той беше опитен журналист и това не можеше да му убегне. Инстинктивно се вкопчи, като в жертва, в своята събеседничка, като търсеше прикритата информация. Търсеше истината...
- А вас какво ви задържа още тук? Може би започвате нов обект?
- За сега не. Просто трябва да се срещна с някои хора.
- За сега?
- Археологията, драги господине, винаги дава втори шанс. Сега някъде под нас, някъде под тези автомобилни колела, може би се крият несметни богатства. Не става дума за злато и диаманти. Много хора се заблуждават, че ние сме търсачи на съкровища – Наталия говореше припряно - ...иманяри. Понякога каменна следа или глинена черупка се оказва далеч по-ценна от гърне с жълтици или златна статуетка.
- Убеден съм, че е така.
- Пътят на науката винаги е труден и заобиколен от всичко друго, но не и от доброжелатели.
- Предполагам в случая, не ме възприемате като зложелател?
- Не би било логично.
- А това означава ли, че някъде наоколо има такива?
- Може би?
- Някакви подозрения?
- О, журналистът Ешкенази...
- О, очарователната археоложка Наталия Шлиман ... – твърде закачливо и директно започна да я ухажва.
Наталия свенливо замълча и стисна здраво каишката на раницата си. Усетил се, че прекали, Владимир се почувства задължен да добави нещо за свое оправдание:
- Не искам да ви нараня, нито вас, нито баща ви. Аз съм тук служебно и спасявам собствената си репутация. Просто исках да ми помогнете. Това ще е добре и за вас.
- Как мога да ви помогна?
- Ами... заведете ме до обекта и ми разкажете за него. Аз бях тръгнал натам, но едва ли сам ще разбера нещо – шофиращият погледна топлите зелени очи с надежда.
Навлязоха в гора. Изкачиха някаква височина и когато си мислеше,че влизат в дебрите на вечните дървета, отгоре се ширна друга приказна картина. Гората остана встрани, а пред погледа на слънцето, някъде по-надолу - всред просторната ливада на обширна котловина, затрептя чудно езеро. Бъбрековидната му форма завършваше от едната страна със стръмни скали, продължаващи със самотни дървета, накацали на невероятни места. Нагоре се стелеше гората – тази вечната, която очакваше Владимир. Но най-привлекателното нещо, в сякаш измислена пощенска картичка, беше водопадът. Някъде в далечната страна на водното огледало, там където то се съешаваше с планината, сребрееше дълга, пухкава лента. Невидима река даряваше водите си на езерото чрез тънък водопад. Тясната и висока сребриста черта излизаше от група скали, които от тук приличаха на долмени. Воден прах и разноцветни искрици, като мушици се суетяха в далечния край на езерото – този, който поемаше водопада.
Владимир отпусна газта и почти спря, хипнотизиран от красотата.
- Господи, какъв пейзаж... – искрено се захласна мъжът.
- Имате право, това е една от добрите страни на нашата професия.
Отляво, в началото на гората, която прекъсваше за малко, се видя бяла постройка на няколко етажа. Висока ограда и желязна решетка на входната порта я отделяше от света. Владимир предположи, че това е крайната спирка на Наталия. Пък и пътят тук свършваше, а нататък продължаваше само неясен коловоз, присъщ за животински впрягове. Той я погледна въпросително и с надежда.
- Аз съм до тук – рече тя.
Журналистът продължаваше да я гледа. После взе раницата от задната седалка, понечи да я даде, но я задържа. Не нарочно. Ръцете им случайно се срещнаха.
- Хайде, ще ви заведа, макар че ме чакат – реши се Наталия, сякаш се предаде в неговите обятия.
Владимир хвърли раницата отзад и продължи по коловоза.
- Нали насам? ... То друг път няма...
Младата жена кимна в знак на съгласие и отвори прозореца. Лъхна по-хладен въздух.
- Каква беше тази самотна сграда?
- Лудницата. По-скоро санаториум за душевно болни.
- ?
- Отивам при психиатъра по съвсем друг въпрос – успокой го Наталия.

Пътят вече съвсем се скри в земята и се показа група камъни, обработени като широки колони. Някои от тях бяха повалени, на други лежаха хоризонтални плочи. Чудата конструкция, според мнението на журналиста – никому ненужна. В непосредствена близост личаха дълбоки изкопи, терасообразно оформени и множество дървени подпори. Най-после Владимир видя прословутите Ридаещи камъни. Спомни си и думите на Макс. Наистина името им прилягаше, при тази плачевна картина на изрината, празна земя, където беше останала само надеждата на един учен без късмет.
Владимир загаси двигателя и отвори вратата.
Наталия се загледа в наранената земя и очите й станаха тъжни. Чак сега журналистът осъзна какво коства на жената тази гледка.
- Е, това е – продума тя, сякаш бяха заловили престъпник на местопрестъплението. – Необичайна гледка. Аз лично не съм виждала такива обекти, а съм по разкопки от дете.
Зейналите празни изкопи изглеждаха още по-тъжни и нелепи.
- Съвсем нищо ли не открихте? – наивно и с някаква отнесена надежда попита новодошлият.
- Съвсем – бе краткият и горчив отговор.
- Но това ...
- Това не е за вярване, нали?
- Някак нелогично изглежда... все пак.
Наталия скръсти ръце и тръгна покрай ръба на изкопа. Сериозното й лице стана разсърдено и изглежда това, което ги заобикаляше надигна предишна амбиция, така че младата археоложка стана учудващо приказлива.
- Мислите ли, че един учен, какъвто е баща ми, може да организира обект от такава величина, без предварително да е проучил шансовете и вероятността за успех.
- Не мисля.
- Обикновено археологически обект се започва, след като нещо случайно се намери. От местен човек, строеж на къща, действия на иманяри и самозванци. Тогава е друго. Тогава е сигурно, че ще бъдат открити някакви предмети, но не е ясен произхода и същината на обекта, докато не се копае. При нас нещата стоят обратно.
- Както при Троя? – много на място Ешкенази демонстрира, че в последно време се беше интересувал от археология.
- Както при Троя – потвърди Наталия и го погледна в очите, сякаш чакаше още нещо. И го дочака, защото събеседникът й не беше за пренебрегване по досетливост.
- Както при Шлиман ...
- Както при Шлиман – съгласи се Наталия. – Очаквах отдавна да ме подсетите за това съвпадение на имената. Винаги то ми е звучало или като подигравка, или като предизвикателство. Игор и Наталия Шлиман срещу онзи Шлиман, който има дързостта да повярва в легендата и на слепия Омир. Но баща ми възприе предизвикателството – Наталия постави ръце на хълбоците, сякаш се закани и продължи с още по-голяма стръв. Беше прекрасна в амбицията да говори, да се защити. – Мога да ви уверя, че баща ми направи перфектно проучване преди да започне. В него участвах и аз.
Наталия замълча и Ешкенази се изплаши, че ще секне словоохотливостта й.
- И в какво се състоеше то?
- Сигурно ви е споменавал за обекта му в Малта. От тогава се знае, че някъде, покрай или под долмени трябва да е централния храм на Богинята майка. Логиката на нещата ни доведе тук, имам предвид в Ещ, поради многобройните обекти, които са разхвърляни в това място. Няколко групи долмени и кромлехи. Остатъци от средновековни манастири и то с различно предназначение по отношение на сектантската или орденска насоченост. Баща ми имаше необходимата информация, че трябва да търси тук. Имаше и... документи... които посочваха мястото конкретно.
- Духовно място – така каза пасторът.
- Да, пасторът.
- Той ми се видя доста начетен човек.
- Дори нещо повече. Не сте ли забелязали, че той е нещо като местен феодал?
- Не думайте. Аз от вчера съм за първи път тук и първо ме изпратиха при него. Нямам никакви подобни наблюдения.
- Когато завърших миналата година, дойдох тук да правя дипломната си работа. Интересуваше ме точно францисканския манастир. Малко неща са се запазили от него, но се оказа, че има доста документи. Намерих една част при Полукс.
- Полукс?
- Клисарят на пастора. Психически неустойчив човек, но е кротък. Живее в развалините на манастира. Подредил си е една стаичка – като отшелник.
- О, да, вчера имах възможността да се видя и с него. Полукс, интересно име, някак легендарно.
- Дадено му е от пастора. Той се е грижил за него, когато са го намерили пред селото. Никой не знае от къде е дошъл и как се казва. Имали са спор с д-р Кастълбаум, кой да го опекунства.
- Д-р Кастълбаум?
- Психиатърът, при когото отивам.
- Аха, логично...
- При Полукс се намериха някои документи, които силно ме заинтригуваха. Наред с апокрифи, жития на някои монаси, рецепти за джинджифилова грапа или чисто счетоводно-отчетни тефтери се намериха и някои писани свидетелства, че францисканските монаси са се интересували също от миналото. Друг е въпросът, защо. Мене ме заинтересува точно този въпрос – лицето на Наталия прие академичен вид. – Имаше доста подробни сведения върху каменните ансамбли наоколо, включително и доста подробни скици. На едно място се откри предположението на този монах, за някаква езическа светая-светих, която той описва доста вещо, сякаш я е виждал или някой подробно му е говорил за нея.
- Интересно!
- Тогава, пасторът се разрови в неговата библиотека и ми даде друг документ, който допълваше, този, който аз разучавах. Там нещата стояха по-конкретно и съвпадаха с нашите очаквания и принципите, на които се градят обикновено такива светилищни комплекси. Ставаше въпрос вече за посоки и точна локализация на мястото.
- Не знаех, че пасторът се е интересувал от археология.
- По-скоро е съхранил някои документи, които е намерил при клисаря. Това беше ясна следа, потвърждаваща нашите предишни проучвания. Така моята дипломна работа помогна и на баща ми... помогна ... вижте как помогна.
- Не се самоизмъчвайте. Тези факти само са потвърдили предишните ваши предположения – Владимир постави ръка върху малкото рамо и потрепна.
- Наистина е така – оправдаваше се тя като малко дете. - Баща ми често откриваше подобни неща при такива маркери. Там - в Малта - научи, че главният комплекс ще бъде в отдалечен, непристъпен край, където не е имало следи от селище и поминък. Това беше идеалното отговарящо място. Дори тук да не стоеше Храмът на богинята-майка, трябваше да има друг храм, обичайно духовно средище.
- И защо францисканците са се интересували от миналото? – попита Владимир, колкото да я утеши.
- О, това е дълга история и просто мое предположение, което развих в дипломната си работа. Отговорът е подобен на мисълта на пастора: духовното търси духовно.
Тръгнаха към колата. Това място повече нищо не можеше да им покаже. Лъкатушеха по обратния път в мълчание.
До желязната порта стоеше нисък, топчест човечец с побеляла козя брадичка. В ръката си държеше четка и нещо като палитра за рисуване.
- Д-р Кастълбаум, позволете да Ви представя г-н Ешкенази – избърза Наталия
- Моите почитания. Аз съм доктор Натанаил Кастълбаум – единственият нормален човек в този замък на погубения разсъдък. Не си спомням да сте мой пациент, но не се знае, не се знае...- захихика с черна ирония психиатърът.
Малко зад него на една полянка беше изправен статив с недовършена картина, която по никакъв начин и с нищо не загатваше на Владимир какво е изобразено или какво ще се изобрази на платното. Тази художествена работоспособност на доктора учуди Ешкенази.
Владимир се представи и забеляза дрезгавото “р” на психиатъра. Той очакваше, че все пак ще го поканят, но като това не се случи - поздрави за довиждане и се качи в колата. Помаха за довиждане и потегли. Отзад докторът въведе гостенката си към къщата, като тръшна зад себе си масивната желязна врата.

Ешкенази пушеше и мислеше. Смущаваше го това чудато място, сякаш консервирано за други времена, тези чудати хора, сякаш дошли от друго време, живеещи в своя опростен свят и неинтересуващи се от това, което става другаде. Какво знаеше той – един претенциозен археологически обект отведнъж се проваля тотално – и нищо. Една археоложка се прибира по тъмно в страноприемницата, сутринта преминава няколко километра пеша за да посети един, неособено приветлив, психиатър. В това време главният археолог, надежден и авторитетен учен, е изчезнал като дим. Един пастор с авторитет по-голям от селската управа му разказва заобиколно за местните неща. Един пастир, който се къпе в дъжда, висок пожарникар, който не гаси пожари и едно име, което е в устата на всеки - Алберт Грик...
Захвърли недоизпушения фас, затвори прозореца и забърза обратно към обещаната среща с пастора Шлаг.

добавена на 06.08.2007, 02:06

«предишна глава

следваща глава »