НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Александър Лютов > "Ридаещи камъни"

Глава четвърта

= 6 =

Беше още рано. Владимир бързо намери къщата. Домът на духовника не се различаваше много от останалите къщи, нито по големина, нито по благоустроеност. Единствено липсваха инструменти и приспособления, характерни за селския труд. По къщите се забелязваха каруци, двуколесни впрягове за коне и мулета, елементарен земеделски инвентар, приспособления и инструменти за дърводобив, най-много някой стар мотоциклет или амортизирана моторна резачка. Събирането на дърва за зимата беше започнало и огромни камари, старателно нареден отоплителен материал се виждаше пред къщите или под старите навеси в дворовете. Съдейки по количеството, зимата тук трябваше да бъде много сериозна.
Ешкенази почука на голяма дървена порта, снабдена с масивна хлопка от ковано желязо във формата на змийска глава. Вратата проскърца и се отвори широко и дружелюбно. Такова беше и лицето на пълничката жена, застанала на прага. “Прислужницата.” – реши Владимир, а както се оказа доброволната помощница в къщната работа на този дом.
Явно го очакваха по-късно. Жената го въведе в стая, приличаща на кабинет, въпреки че това понятие беше пресилено за скромно оборудваното помещение, в което преобладаваше дървото. Няколко широки полици, отрупани с много книги и нещо като писалищна маса, даваха основание за предназначението на стаята. Два-три дървени стола чакаха гости, като единият от тях беше посочен на журналиста. Жената извини себе си и пастора, като помоли господинът да почака, защото домакинът имал в момента посещение. Помощницата се извини още веднъж и излезе по нейните си занимания.
Владимир разгледа стаята, вгледа се в библиотеката. Книгите бяха толкова различни и по сюжет, и по произход, и по големина. Явно домакинът имаше разностранни интереси. Заглавията и авторите се движеха от философията и социологията, преминаваха през математиката и физиката, за да стигнат до музика и художествена литература. Дори имаше свитъци с ноти и многобройни партитури на разни композитори. Не виждаше само инструмента, с който се изпълняват. Когато човек е принуден да чака, погледът му компенсира това, което не може да прави тялото – тоест да се движи. В това движение очите научиха доста неща за навиците на този интелигентен и тайнствен човек. Ешкенази се беше научил да разсъждава върху такива обекти, които намираше пред себе си в учреждения, фоайета, коридори, приемни, кабинети и къде ли не, когато изчакваше дълго и досадно разни особи, дипломати, звезди и политици, за да ги подложи на въпросите си. Тук беше много по-различно, но затова пък интересно. Огромни еленови рога висяха на стената зад писалището, а на тях беше закачен инкрустиран пистолет, може би стрелял преди стотина години. На отсрещната стена имаше голям кръст с разпятие, като долу, под краката на Христос, беше излята петолъчна звезда, чийто среден лъч беше по-дълъг от другите. Владимир не разбираше много от символика и хералдика, но това ангажира вниманието му. На самото писалище стояха няколко фигурки на животни. Едната беше чудата: приличаше на малко дяволче с брада и крила, полуживотно с нокти и полужена с гърди. Зад тях лежеше голям и стар, отворен тефтер. Доста пожълтял, прашасал и вече намирисващ от влагата на мухал. Беше отворен на страница, отбелязана със заглавие “Правосъдие”. Тъкмо се зачете и някъде навън дочу тежките стъпки на помощничката. Отдръпна се гузно и по навик затърси цигарите си. Сети се, че не е получил разрешение и затова се измъкна през отворената врата на малка тераска, която стърчеше, като козирка пред еркера над улицата. Дръпна дълбоко и се загледа към планината.
Отляво имаше втора тераса, почти долепена до тази, на която пушеше. Вратата й зееше изцяло отворена, а вятърът люшкаше прозрачно перде зад нея, като позволяваше отвреме навреме да се вижда вътре. Владимир погледна крадешком и се заслуша в разговора, идващ от стаята. Това беше гостна. На голяма дървена маса седеше пасторът, а отстрани, отдалечени от него, почти в отсрещните ъгли седяха двама мъже. По облеклото им личеше, че са местни. При един от поривите на вятъра, пердето се засука и отвори място за погледа към кръст със същата звезда под краката на Христос, но предназначен да стои на маса. Владимир се заслуша.
- ...и вие твърдите, господин Кодирак, че вашата дъщеря е била и ухажвана от сина на господин Логтен? – задаваше въпроси пасторът.
- Напълно съм сигурен, падре – чу се от единия ъгъл.
- Кое ви кара да мислите така?
- Дъщеря ми се оплака. Можем да я извикаме.
- Вие какво ще кажете, г-н Логтен?
- Това не е вярно, падре. Синът ми знае, че дъщерята на господин Кодирак е ангажирана и никога не би я ухажвал.
- Имате ли някакви доказателства във вашата правота? – попита пасторът.
- Това твърди и синът ми. Може да го потвърди тук.
- И двамата си давате сметка за вашите думи, които казвате пред мен, нали?
- Да, падре!
- Разбира се, падре!
- Но един от двамата не казва истината.
Останалите мълчаха. Настъпи тишина в стаята. Явно или пасторът мислеше, или ги изпитваше с поглед.
- Има два изхода. Ще се споразумеете помежду си. Или двете деца ще се оженят, или ще ги изпратите напролет във фермите за една година. Трудът ще ги научи да казват истината. Нека утре по това време да разбера решението ви.
Изскърцаха столове. Явно импровизираният съд приключи работата си. Владимир захвърли цигарата и бързо влезе в стаята. Беше потресен. Пасторът Грик се вживяваше в ролята на съдия, раздаваше правосъдие по някакви свои, псевдосоломоновски критерии и най-вече хората се подчиняваха на тази планинска Темида. Виждаше се, че пасторът владее изкъсо общността. Сега си припомни мнението на Наталия – духовникът наистина беше местен феодал.
Журналистът видя през открехнатия прозорец как Кодирак и Лагтен излязоха през пътната врата. Пасторът се бавеше. Тежка и мъчителна кашлица раздра съседното помещение. Дочу се глухо стенание и после утихна. След малко отекнаха тежките стъпки на жената, която отвори вратата и покани госта в съседната стая. Покани го в самата съдебна зала на този чудноват съдия, на това чудновато село. Преди да тръгне, Владимир погледна отново през прозореца. От пътната врата, подир подсъдимите, излезе висока фигура. Огледа се и тръгна след двамата. Не беше трудно да различи Иван Августинов.
- Здравейте, здравейте, моля да ми простите, че ви накарах да чакате – пасторът отново се закашля, но бързо се овладя. - Тук е така. Непрекъснато идват хора, за съвет, със своите въпроси... Заповядайте!
- Добър ден, падре. По-скоро аз трябва да се извиня, че подраних.
Въведоха Владимир в познатата гостна, където столовете на Кодирак и Лагтен вече бяха прибрани край масата. Пердето продължаваше да се мята от вятъра, а кръстът с петолъчната звезда беше поставен на едно старо пиано, опряно до стената. Владимир беше поканен да седне на масата и едрата жена веднага забърза да сервира прибори, салфетки и всичко необходимо за обещания обяд. Наляха по чаша вино и се поздравиха за срещата.
- Е, как ви се вижда нашето селце? Свикнахте ли със самотата и тишината? – запита пасторът.
- Аз пътувам много. Работата ми го изисква. Така че свиквам лесно с всякакви условия. Но, тишината тук наистина е превъзходна. Имам чувството, че съм почивал цяла седмица – искрено отбеляза гостът.
- Видяхте ли вашите разкопки?
“Вашите”? Тези разкопки не бяха на Владимир или по този начин намекваше за статиите. Почувства се изнервящо гузен за професионалната си немарливост, която на времето с лека ръка беше проявил. Това го правеше мнителен по отношение на всяка отворена дума за Ридаещите камъни.
- Бях там и наистина съм разочарован. Потресен съм от проблемите на господин Шлиман – подчерта името на археолога, за да избяга от отговорността, която му прикачи пасторът. - Приемете моите съжаления.
- Аз не съжалявам за това, че някакви камъни не са били открити, както и не бих се чувствал празнично, ако бяха открити – изрече спокойно и сигурно Грик.
- Но все пак, това би било забележителност за Ещ.
- Забележителността на нашето село са хората, които живеят тук. Още по-забележителен е техният морал и желанието им за праведен живот. Но тази “забележителност”, не се забелязва на пръв поглед – пасторът натвърди на забелязването,- а още по-малко е необходимо да се афишира.
- Опредено мисля, че така бихте получили и затвърдили добри контакти – културни и търговски, което ще е от полза за селото. Тук ще дойдат туристи. Ще бъдете в първите страници на медиите. Вашите съселяни ще са горди.
- Външните контакти правят реклама на обектите, но не и на хората, които живеят до забележителностите и не са подозирали за съществуването им. Може да се получи обратният ефект.
- Но тези обекти спомагат за националното самочувствие. Принадлежат на цялата нация.
- Нашата общност живее скромно и се задоволява с малко. Едва ли самата нация ще получи нещо добро, когато се видят контрастите между бляскавата сензация на историческия обект и сивата печал на местните туземци, извинете за израза, различаващи се от деловите хора.
- Точно този контраст може да раздвижи съвестта на нацията, за да промени това... социално, пък и обществено положение на вашите хора.
- В смисъл да пренесе градския начин на живот тук? Какво се получи с туземците в Амазония, индианците от Скалистите планини, маорите от Нова Зеландия, маите и ацтеките от Андите, зулусите в Южна Африка? – пасторът бавно повишаваше тона, като се разбираше, че влиза в откровен спор. - Тези, които бяха асимилирани станаха малцинство, гето. Други обособиха Третия свят. Забележете –Третият свят в нашия свят.
Владимир предусети, че започва словестна битка и се приготви да апострофира, опонира и да предзвиква нервите и нетърпението на събеседника. След видяното в тази стая през шпионката на люлеещото се перде, той не би се съгласил с никой от доводите на пастора, дори и да му се кажеше, че през деня е светло, а през нощта - тъмно.
- Всички хора искат да живеят добре. Да си осигурят стандарт и удобства. В това няма нищо лошо, господин Шлаг. А вие говорите за туземци. Аз не виждам такива.
- Извиних се за аналогията, но илюстрацията беше удачна. Не обобщавайте и не абсолютизирайте вашето виждане. Амбициите зависят от ценностите, които са възприети и възпитанието, което е дадено за тях. Трябва да зачитаме начина на мислене, което вашата демокрация толерира.
Пак “вашата”! Този човек държеше непременно да се различава от цивилизацията.
- Ценностите са материални и духовни – продължи пасторът – Помислете, друга по-обща категория няма да откриете. Съществуват и две възможности за приоритет. Материалните над духовните и обратно. Обществото, разбирайте цивилизацията, е избрала първия приоритет. Защо е така? De faсkto est. Задоволяването на материалните ценности е лесният и удобен път. Това е пътят на интензификацията. Така поне го наричам аз. Нали не ви смущава теоретичния ми стил?
- Ни най-малко.
- Повече и повече удобства. Това разбирайте под тази дълга дума интензификация. Ако попитате нашият психиатър, доктор Кастълбаум, ще ви каже, че така се удовлетворява принципът на удоволствието.
- Вие отричате явно и научно-техническата революция? – опонираше като по учебник журналистът.
- Резултатите от интензификацията на материалните блага са трагични. Глобализация, интертърговия, свръхпроизводство на ненужни предмети...
- Прощавайте, но това ми прилича на комунистическа философия – тук Владимир мислеше, че го “набара”.
- Не забравяйте, че комунизмът беше тотален експеримент, също целящ глобализъм. Освен това той беше атеистичен, брутално атеистичен.
- Остава да кажете, както поета Евтушенко, че поезията е призвана да защити човечеството от бруталната намеса на научно-техническата революция – Ешкенази вдигна ръце, сякаш дланите му подчертаваха, че това е абсурд.
- Добре, че ме подсетихте за него – последното напомни на журналиста за фразата “Благодаря, че ми зададохте този въпрос”, която използваха много от интервюираните, когато се мъчеха да се измъкнат. - Прекомерният материализъм бързо изпадна в абсурд - продължи пасторът, - защото нямаше ресурс, за да се задоволи. Докато т.нар. западна цивилизация има доста повече време, за да интензифицира тотално възможните ресурси. Природните дадености още не са свършили, разбирате ли? Горите в Амазония още могат да се секат. Все още има силиций и полимери, за да се произвеждат компютри и принтери и все още гори в Канада, за да се произвежда хартия, на която да се печата. Разбирате ли парадокса.? Едната система действаше революционно, хиперинтензивно. Другата заложи на еволюцията и избра пътя на бавното запълване и разпадане. Както казват физиците, това е тотална ентропия, от подредения от милиони години свят, всичко ще премине в тоталния хаос на разградената природа и общество. Пясъкът ще се превърне в повредени чипове, скалите – в метален скрап , дърветата – в употребявана хартия, водата - в токсични химикали, въздухът – в парфюмерийни аерозоли, основното занимание на хората ще бъде, да ремонтират ненужни механизми, а цивилизацията – ще стане роб на собствените си закони. Нужна е нова парадигма, господине. И тогава Евтушенко е прав. Трябва нежност в душата, за да оцелеем!
- Господи, пасторе, каква апокалиптична картина!
- Мислите така, защото това е сравнително далече и не е записано в бележника с утрешните ви задължения. Господин Ешкенази, вие имате ли деца? – на този въпрос журналистът не отговори.
- Тогава с какво трябва да се занимава обществото?
- То трябва да се усъвършенства. Това разбирам аз под екстензивността на развитието. Природата ни се показва в цялата си бляскавост, защото Господ е усъвършенствал нещата с милиони години. Това е вечност, спрямо научно-техническото самозаблуждение на цивилизацията.
- По-точно?
- Проблемите с взаимоотношенията между хората, взаимопомощта, чистотата в поведението, хармонията. Това може да стане и в труда, и в размисъла, и в молитвата. Душевният комфорт е за предпочитане пред пълната маса. Материалните ценности могат да се сведат до най-необходимото. Някъде има такава граница, човек просто трябва да я намери
- Пълен аскетизъм ли проповядвате?
- Не и не бих могъл. Границата – това трябва да знае всеки индивид. Ние също се веселим, но това не е смисъла на живота ни. Любим се, правим деца, но това не е тема за високомерие, с което да компенсираме друга ограниченост. Гордеем се с децата си, а не с тяхното правене ... Простете, че чувате това от един духовник ...
- И постигате това във всяко отношение?
- Говоря за неща, които могат да се постигнат с малко воля, постоянство и възпитание. Ценностите се формират с традицията и възпитанието. Не е тайна, че географски и исторически ние сме откъснати. Защо да хвърляме невъзможни сили, за да бъдем последни в обществото. По-добре е да адаптираме. Да се впишем в планината и станем част от нея. Тя ни помага и ние ще я пазим. И трябва да ви кажа, че за сега правим това успешно.
- Извинете, но как възпитавате амбициите? Аз мислих, че те са нещо вродено, генетично. Човек е или амбициозен или не?
- Като ненужните материални псевдоценности се сведат до минимум.
- И какво става?
- Ценностите се преопределят, пренасочват, амбициите се променят.
- Става реч пак за духовните ценности ако ви разбрах правилно?
- Точно. Моята задача е такава.
- А как се възприемат те? – журналистът смело влезе в ритъма на интервюиращ.
- Зависи как ще се представят на хората. Трябва да бъдат лесно разбираеми и достатъчно прости. Нещо като “Не кради!”, “Не убивай!” – просто, ясно и лесно за запомняне.
- А ако все пак някой направи сравнение? Примерно, че в града, средният човек има повече развлечения, пари, възможности да пътува.
- Не трябва да има възможност да прави това сравнение.
- Затворена общност?
- Господин Ешкенази, всеки човек е затворен от границите на собствените си възможности. И ако си постави цели, ако има амбиции да ги надмине, но възможностите не позволяват това, то този човек ще страда. Ще желае. Страстите му ще го изгарят и най-вече или никога няма да се удовлетворят или ще извърши престъпление заради тях. И така до безкрай. Докато си отиде целият живот и то напразно. Човекът не е създаден за глобално общуване и съществуване. Човекът е сам. Ограничен до своята близка общност. Слонът няма да общува с орангутана, както е безпредметно богатият да компанира на бедния.
- Интересно...Това някъде съм го чувал или чел, но по друг повод. Възпитанието ви винаги ли е успешно?!
- Когато се започва навреме и с необходимите средства . Когато се създадат условия то да продължи през целия живот. Променят се условията, променят се реакциите на хората спрямо условията, но хората остават същите.
- И нямате нито един пропуск?
- Е, нашата общност е доброволна ... Тук никой, никого не принуждава. Хората уважават закона на Бога. Това е преимуществото на религията. Библейските закони нямат нужда от гласуване, обсъждане, промяна. Те са во веки дадени. Те са аксиома. Необходимо ли е да знаете, защо в Евклидовата геометрия две успоредни прави никога не се пресичат? Достатъчно е да знаете, че те просто не се пресичат и толкова. И да сте убеден в това. За вас то да е очевидно. Въобще колкото по малко си задаваме въпроса “защо” е много по-добре.
- А как реагира административната управа на селото, държавните органи?
- Първо те са достатъчно малко, предвид малочислеността на селото. Освен това са или изборни или назначени длъжности, в които участват само местни хора.
- Значи вие сте доволен, за провала на разкопките?
- Любезни господине, ако продължим така ще ме обвините, че съм ги забранил, осквернил, омагьосъл и какво ли не. Всичко, което ви казвам е тенденция, натрупвана с течение на десетилетия и хората я възприемат. Тези разкопки са нещо ново тук.
- Вашият гостилничар, например – Макс, със сигурност съжалява, че разкопките не са успели. Той е търговец и желае външни клиенти, за да раздвижи оборота си. Лично той ми каза.
- Прав сте, той е търговец – съгласи се спокойно пасторът, сякаш това не беше довод.
- Не разбирам, падре, как делите хората тук на външни и вътрешни?
- Хората са еднакви. Тук не става въпрос за цвета на косите, цвета на очите, ръста, тембъра на гласа. Не са важни сприхавостта, чувството за хумор. Хората са еднакви по едни много важни принципи. Всички се раждат, обучават, живеят, обучават и умират.
- Как, два пъти се обучават? Може би искате да кажете, че човекът непрестанно се учи?
- Веднъж се обучават, за да живеят, веднъж се обучават как да умрат. Това прави еднакви хората. И тези от Ещ. И тези от вашия град. Хората са като звездите. Отдалеч - едни и същи и предназначението им е да светят в тъмните нощи, да съхраняват светлината в този свят, дарен ни от Бога. Хората са като петолъчна звезда. Най-дългият лъч е живота.
- А смъртта?
- Виждали ли сте светлина от мъртва звезда? Може би само един последен проблясък. Но тя продължава пътя си някъде другаде и по друг начин. Преимуществото на смъртта е, че оставя човека в паметта на хората винаги такъв, какъвто са го харесвали най-много.
Владимир замълча и смръщи веждите си. Постепенно започна да проумява.
Прислужницата донесе обяда. Най-първо имаше зеленчукова супа. После лек ордьовър със сирене. Основното ястие бяха ароматни трюфели с ориз по превъзходна тукашна рецепта.
Пасторът се възползва от дългото мълчание, за да смени темата. Може би предположи, че толкова философия и социология е достатъчна на един журналист.
- Какви са вашите планове от тук нататък?
Владимир нямаше никакви планове. Още не беше останало време да мисли как ще оправя служебните проблеми. За сега съзнанието му беше заето само със събиране на впечатления, бегли объркани факти и много чудати парадокси.
- Може би... Знаете ли, затруднен съм с резултатите от разкопките...
- Толкова ли е трудно да напишете какво сте видели? Да информирате обществеността за негативните резултати? Да кажете истината?
Кой знае защо, но пак го обсеби онова ученическо чувство. Насмалко щеше да забие поглед в пода и да завърти на пръста крайчеца на блузата си.
- Вече съм писал, че нещата вървят по план. Просто бях подведен от г-н Шлиман.
- О, и сега не можете да напишете, че нещо го няма, когато доскоро го е имало... – само сериозното възпитание не позволи на пастора да се изсмее.
Журналистът Владимир Ешкенази, дългогодишен вестникар, номиниран преди години за “Пулицър”, се изчерви и ушите му пламнаха, сякаш пасторът-учител беше ги издърпал назидателно.
Едрата жена донесе десерта. Печен тестен сладкиш с мед и горски плодове. Беше разкошен. Паузата около това угощение даде възможност на Владимир да се отърси от влиянието на неудобното положение и на свой ред да смени насочеността на разговора.
- Тук често се чува едно име – Алберт Грик... – отряза с вилицата още едно парче и натуралният мед леко се свлече по крайчица на устните му, когато го поемаше с възхита.
- Понятен е вашият интерес към тази личност – отговори пасторът, като досдъвкваше с нескрита сладост, последното залъче от екзотичния сладкиш. После отпи от чашата с вода, позабърса устата си със салфетка и продължи. - Хората тук доста говорят за него. Той е един по-различен човек. Нещо повече - човек с феноменални способности, наистина надарен от Бога – за добро или не... Едновременно е и един трагичен образ, който е трябвало да живее по друго време.
- Екстрасенс?
- Не, не! – категорично отрече домакинът, но все пак малко се замисли. - Алберт е обикновен вундеркинд. Тук думата “обикновен” е непривична, но при него не става въпрос за екстрасензорни способности. Роди се във вашия град. На три години четеше, на четири вече решаваше задачи по математика. Силно развит интелект.
- Ваш роднина ли е?
- На практика не. Неговият баща намери девойка в града и там се ожени, за голямо разочарование на своя баща – Константин Грик. Той така и не престана да тъжи за родното място. Знаете ли, Алберт ми разказваше една история, която е запомнил, но която не могъл да си обясни – пасторът се намести напред към масата и хвана брадичката си. – Всяка година тук празнуваме годишнина от учредяването на общността. Разбирайте празник на селото. Провеждат се всеобщи игри, правим си угощение, заколват се няколко овце... Ето виждате ли – пасторът леко се надигна и посочи към госта с пръст, – във връзка с одевешната тема. Нашите хора не са лишени и от солта на живота. Те не са отшелници. Моля, това да разберете много правилно – пак се облегна назад, доволен от навременната си забележка. – При обработката на месото, работещите поемат доста от специфичната миризма на това животно. Вие колили ли сте овца?
- Не ... не ...
- Затова хората обикновено ползват определени дрехи. Същите, колкото и да се перат , остават да напомнят с миризмата си за това животно. И забележете, бащата на Алберт е сложил дискретно в багажа си, когато е напускал Ещ, тези свои дрехи. Веднъж Алберт го е забелязал, да ги взема от тайно и изолирано място, да ги поднася към лицето си и да ги мирише... Разбирате ли?
- Интересен начин за изразяване на носталгията – отбеляза Владимир и леко запуши носа си, като че ли му замириса на овча лой.
- Привързаността на нашите хора, към родното им място е пословична. Но, да довърша мисълта си. Случва се ужасна трагедия. Бащата загива при автомобилна катастрофа, а тогава вече Алберт е бил сирак, защото майка му се е поминала при раждане.
- Бедният човек. Наистина лош късмет.
- Тук Константин бе на друго мнение. Той видя в това наказание, но то е друга тема. Взехме Алберт тук и заживя във фермата при дядо си. Не можете въобще да си представите реакцията на хората.
- Предполагам, че са били щастливи да го видят?
- Нещо повече. Няколко жени кърмачки, се сменяха да го кърмят.
- На тези години? Нали казахте, че майка му ...
- Да, въпреки че е бил отбит и точно за това. Всички искаха внукът на Константин Грик да бъде закърмен и то от хората на неговото не родно, но потомствено село. Искаха да го приобщят. Да изтрият от него всичко свързано с града... – пасторът сякаш се отнесе, но бързо се усети - ... всичко свързано с нещастното му детство.
Владимир продължаваше да слуша без да изпуска нито дума, нито жест, нито коя да е смяна на нотката в интонацията. Пасторът не беше вече тихият, увлекателен разказвач край камината на Владимировото наивно невежество. По-скоро припламваше като един нов Демонстен, сякаш в гостната – съдилище мълчеше хипнотизирана аудитория.
- Запомнихте ли? Възпитанието за живота не трябваше да закъснява!
И когато Ешкенази вече мислеше, че пасторът е загубил нишката на своята мисъл при толкова а’пропо, последният се върна точно там, от където беше отплавал в дебрите на подробностите и крещящите илюстрации:
- Алберт стана мой роднина, когато почина дядо му Константин, бог да прости бедния човек, изстрада и пречисти греховете си. Алберт стана мой син.
- Вие сте го осиновили?
- Това беше желанието на Константин Грик. Аз нямаше как да го пристъпя.
Пасторът погледна някак отнесено и далече, сякаш се съсредоточаваше за литургия.
- И каква е съдбата на това дете – го измъкна от унеса гостът.
- Пожела да учи в духовно училище, което завърши успешно. Сега е мой неоценим помощник в местните дела.
Ещкенази погледна часовника си, погледна към пастора, който му се стори изморен. Погледна към вече празната маса, която съобщаваше, че обядът, а с това и поканата беше завършила. Вгледа се в себе си и установи, че е най-умореният от присъстващите. Надигна се, благодари учтиво и се здрависа за сбогом. На излизане от съдебната трапезария в очите му остана една петолъчна звезда с дългия лъч на живота, два тесни отдолу -тези на раждането и смъртта, а останалите трябваше да обучават. И едно старо пиано, което кой знае за кого свиреше в този самотен свят.
- И сега накъде? – го запита вече на пътната врата Шлаг.
Накъде? Кой да знае? Умореният автомобил щеше да закара умореният човек до тяхната ясла. Щеше да зачеркне в деловия си бележник още един ден и така без край.
- Към града, трябва да свърша това - онова... – с провиснал нос измънка Владимир.
- Вас ще ви поеме ежедневието, но не забравяйте, че това ежедневие тече и тук, някъде по лъчите на петолъчната звезда, за която ви разказах. Помнете, че хората тук са щастливи и без да четат сутрешен вестник, и без да се интересуват от политика, и без да познават урбанизацията на града. Надявам се, че сте проумял това.
Пасторът бръкна в джоба си, понесе свита ръка към госта и я отвори. Още преди да разкрие дланта си, Владимир знаеше какво има на нея. Кехлибарена петолъчна звезда. Взе я с благодарност. Щеше да я постави там – при звънчето със сребърния език, подарено му от овчаря.

= 7 =

Владимир тръгна по тясната уличка, покрай еднаквите къщи, в които живееха еднаквите хора. Преваляше пладне. Очакваше го дълъг и изморителен път. Не искаше да се разделя с тези планини и особените хора, които той искаше да оспорва. Защо ли трябваше да се бърка в живота на кротките, като планински овце селяни. Искаше да напише нещо за тях, просто така, без да го публикува, без да изяви тях, без сам да се изяви, но не знаеше кому ще е нужно.
Селото беше безлюдно. Може би по това време всички работеха някъде. По своите безбройни нивички, пасбища. Вземаха от гората това, което им се полага. Може би само вечер се връщаха при жените си, за да се гордеят с децата си. Стигна до колата, която стоеше здрава и читава. Селото беше глухо и мъртво. Като след неутронна бомба. Владимир не знаеше, как ще изглежда населено място след неутронно попадение, но вярваше, че ще е точно така. Дори птички нямаше. Вятър не подухваше. Слънце препичаше в късно, следобедно сиромашко лято, продължило малко в есента. Толкова беше тихо, че чак бучеше в ушите. Владимир щракна с пръсти, за да се убеди, че не е загубил способността си да чува.
Качи се в колата и запали двигателя. Шумът му се стори като шум на булдозер, който след малко премина в рев на локомотив. Тръсна глава и се заслуша в мотора. Срещу него по стръмния виещ се път бавно креташе автобус. Не, това не беше регулярният автобус, който веднъж седмично обслужваше маршрута между града и селото. Журналистът спря на едно широко място и загледа назад. Автобусът направи кръг на площада и паркира близо до кръчмата. Отведнъж от вратите му се изсипаха като мътен планински порой, купища младежи с китари, идиотски шапки, увиснали панталони, раници с бира, девойки с голи кореми, бръснати глави, татуирани бицепси, огромни незавързани обувки, хаотични движения. Всички усти дъвчеха, всички носове подсмърчаха, всички гласове мутираха. Първата задача на новодошлите беше да извадят мобилните си телефони и да проверят за мрежа. Почти като един изпсуваха достопочтения Ещ. Те бяха покрусени. Те бяха съсипани. Те нямаха комуникация. Някои се огледаха за телефонна кабина, за пощенски клон, за сателитна линия. Трябваше да се похвалят на приятелите си, да звъннат на майките си, да шашнат гаджетата си, че се намират в едно насрано село, на пъпа на географията, на края на света и тук е голям купон. Пръснаха се по групички. Завираха носовете си навсякъде. Ритнаха кофата за смет. Написаха с шпрей на бялата ограда имената на любимите си състави. Забиваха ножове в дърветата, ритнаха топка към живия плет, счупиха по клонче за да наострят тояга. Някои видяха кръчмата. Запътиха се натам, но беше затворено. Един ритна с крак ключалката, втори се качи на перваза на прозореца, трети хвърли фаса си през оградата, четвърти се изхрачи на дръжката, а една девойка седна на стълбите на селската гостилница, отвори кутия с бира и каза на всички, че това е най-тъпото място, което е виждала.
Глутницата тръгна към гората. Тази нощ селото щеше да се спотайва в тръпнещо мълчание. Бандата щеше да забие палатките си в ливадите, да плюе в искрящото езеро, да надуе монотонната си музика, да дефекира в гората, да куфее под водопада, да изхвърли бирените си кутии в потока и още дълго из снижените храсти на притихналите хълмове да контрастират найлонви торбички, като знаме на ентропията на тази цивилизация. Вечерта щяха да се любят без да се гордеят с децата си и презервативи, като спукани увеселителни балони щяха да се търкалят по пътеката, където Наталия търсеше своята Богиня-майка.
Владимир вече с чисто сърце запали двигателя, запали цигара, изсвири гуми и тръгна към града, където беше по-свойствено да вижда такава картина. Там долу, до входната табела, на която пишеше просто Ещ, запъхтян бързаше Иван Августинов – пожарникарят, който не гасеше пожари. Бързаше да предупреди и последните къщи на селцето за страшната напаст, която се настани в тяхното забравено от бога и правителството село.

добавена на 06.08.2007, 02:22

«предишна глава

следваща глава »