НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Дика > "Приказка за една принцеса"

Глава 3

Този ден трябваше да се случи нещо важно, но Ема нямаше идея какво. Стоеше в очакване на прага на стаичката си, гледайки какво правеха останалите. От време на време някой идваше при нея да я поздрави, казваха й колко се радват да се запознаят с нея и след това продължаваха по пътя си. Така се запозна и с Аманда – момиче, което й изглеждаше малко по-малко от нея самата. То имаше къса червена коса до раменете, подстригана някак по момчешки и същите червени очи като тези на Питър. В началото явно се срамуваше и наблюдаваше Ема от далеч. Когато погледите им се срещнеха обаче игривите й очи веднага се преместваха върху страниците на дебела книга и започваше унесено да чете, сякаш не бе спирала да го прави. След време обаче любопитството й надделя и се приближи.
- Аз съм Аманда. – каза тя, втренчена в очите на Ема.
- Здравей, аз съм Ема, - отвърна й и подаде ръката си.
- Ти ли си тя? – продължи момичето.
- Коя е тя? – попита Ема и прибра смутено ръката си.
- Тя, нашата спасителка. Онази, която ще ни поведе. Ти ли си?
- Съжалявам, но явно е станала някаква грешка. Аз съм обикновено момиче.
Аманда явно остана разочарована от отговора.
- Мани! Прибирай се веднага!
- Това е майка ми. – каза тя, загледана към жена с кошница в ръце.
- Мани?
- Да, тя ми вика така. Не иска да приеме, че съм пораснала. Е, довиждане Ема.
И преди да й отвърне Аманда се върна обратно при майка си с усмивка на уста. Ема не обърна голямо внимание на думите и`, а може би трябваше. Вместо това ги прие като закачка на едно малко момиче, което само не осъзнаваше какво говори.
- Ема.
- Да!
Докато се бе унесла в мислите си не забеляза как Питър се приближава.
- Време е.
- За какво?
Не че наистина очакваше отговор. Дано поне да беше нещо полезно.
Питър тръгна напред и тя го последва. Отново минаха по моста, после по една въжена стълба, после по още една, докато не стигнаха до стая, която дори нямаше врата. Вместо това имаше закачено само одърпано и старо перде. Питър не й позволи да влезе с него. Каза само, че ще я извика когато трябва и дръпна пердето зад себе си.
- Какво правиш?
- Боже, от къде се взе?!!
Отново беше Аманда. Ема тъкмо се опитваше да надникне през някоя от дупките в плата, но успя да види само две сенки.
- Какво правиш?
- Ами, аз просто,..чакам Питър.
Да бе, чак сама не си повярва.
- И значи не надничаше? – каза момичето със същия уверен тон както преди и седна на парапета срещу Ема.
- Ами..да, но не му казвай.
- Няма проблем. – каза тя и вдигна рамене
Тогава Питър излезе и каза на Ема да влезе. Аманда се направи, че си слага цип на устата, усмихна се и се спусна надолу по стълбата.
- Какво беше това? – попита Питър учуден.
- А, това ли? Момичешки работи. Да влизаме.
Ема беше първа, Питър я последва. Стаята бе също толкова малка като нейната, но по стените висяха сушени растения,голямата маса по средата и цялото легло бяха отрупани в книги и хартии, а по пода имаше стъклени съдове, пълни с цветни течности. Всичко това караше стаята да изглежда още по-малка.
- Ей, аз съм тук.
Чак сега Ема забеляза момичето, което седеше на стол, близо до леглото.
- Приятно ми е да се запознаем, аз съм Мелинда. – каза момичето и протегна ръката си към Ема. Имаше дълга, черна коса, вързана с някакво въже, беше облечена със същите дрипи като другите, а до нея стоеше чанта с няколко листа и малки шишенца в нея. Къде ли щеше да ходи?
Ема прие ръката й и се представи.
- Радвам се, че се срещаме. За съжаление разговора ни ще продължи по-кратко от колкото ми се искаше, тъй като изникна нещо спешно. Все пак ще се срещнем отново, уверявам те. А сега ще тръгвам. Питър?
- Да разбира се. Пази се. – каза Питър и се прегърнаха. След това тя излезе и Ема я проследи с поглед докато излизаше с още няколко души през преградата.
- Ема, ще седнеш ли? Тъй като Мел няма да може да ти обясни, ще се наложи да го направя аз.
- Да ми обясниш какво? – каза Ема изпълнена с любопитство. Дали най-сетне щеше да й обясни защо е тук? Намери си място сред бъркотията на леглото и седна. Питър седна на стола пред нея и започна...
- Ще ти разкажа историята на нашия свят – Меония... Всъщност тя не е чак толкова дълга. Отдавна, много преди да се родя, светът ни бил управляван от кралица. Тя имала дъщеря – принцеса Александра. Когато обаче кралицата починала настойникът на принцесата и настоящ крал на това, което е останало от този свят, Грегор, я затворил в свят, където магията била отдавна забравена и поел управлението над Меония. Когато новината достигнала до хората, те не повярвали. Решили че е слух, а Грегор ги уверявал, че принцесата просто е неспособна да управлява в момента. Но имало и хора, които й били верни и не повярвали на лъжите му, затова организирали съпротива. Баща ми бил един от тях.
“Краля” наел купчина отрепки, които се превърнали в негова армия, и им поставил за задача да издирят бунтовниците и да ги убият. И скоро много от селата били изравнени с земята. Тези, които оцелели започнали да се крият в пещери или сред руините на Старият град.
Когато Грегор разбрал, че няма да се справи със сила се обърнал към магията. Той проклел всички в Меония да се превърнат в Амга и да скитат като чудовища във всички светове. За щастие намерихме начин да премахваме проклятието в малки зали или пещери като тази, където да се крием и поне да се опитаме да живеем нормално.За това ни помагат онези цветни течности, които видя по-рани.
- Това е...интересна история – каза Ема изумена. Магии, проклятия, принцеси... Същинска приказка, на която не знаеше дали да вярва. – И все пак, къде се вписвам аз? Защо съм тук?
- Заради това – каза Питър и посочи малкото триъгълно бижу, което висеше на врата на Ема. Тя го свали и го сложи в дланта си, загледана в него.
- Искаш медальона? Но защо? Той е счупен.
- Знам. – отвърна Питър и извади подобно от джоба си.
За момент Ема се замисли. Това значеше ли, че...
- Ако ти го дам, ще ме пуснете ли да си отида в къщи?
- Първо трябва да намерим и третата част от него, но да. След това ще си свободна да направиш своя избор.
- Избор ли?
- Всичко с времето си. За сега това е достатъчно
Ема тръгна да излиза облекчена от това, че вече имаше представа какво ставаше около нея. И все пак медальона й беше подарък от майка й, винаги го е пазела като очите си. А и как можеше да им помогне? Майка й винаги го е носела на врата си, дали и тя е знаела за това? “Не, - каза си Ема, сигурно го е намерила някъде” Тази мисъл до някъде я успокои, че и майка й не е част от всичко това и прекара остатъка от деня в разговори с Аманда чувствайки, как двете започнаха да се сприятеляват.

добавена на 31.08.2007, 07:48

«предишна глава

следваща глава »