НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Дика > "Приказка за една принцеса"

Глава 4

Нощта бе спокойна за Ема. За пръв път откакто беше тук действително си почина и дори се събуди с усмивка.
Преди да излезе застана пред огледалото и се огледа. Опита се да махне още няколко листенца от дългите си кафяви коси – сякаш от деня в който дойде тук не можеше да се отърве от листа и клонки.
Ема беше обикновено момиче, имаше топли кафяви очи, права коса и златно сърце. Тя беше скромна и понякога готова да помогне дори на врага си. Рядко беше злопаметна и умееше да прощава.
Но сега като гледаше отражението си виждаше едно объркано момиче, което не знаеше в какво да вярва, сякаш беше изгубила себе си. Страхуваше се от ситуацията в която беше попаднала, но като че ли повече се боеше от това какво щеше да стане, когато се върнеше у дома. Как щеше да обясни къде е била през цялото това време?
“Сега не му е времето да мисля за това” – помисли си тя и изтри сълзите от лицето си. Тръгна към вратата, но изведнъж цялата стая се разтресе. Огледалото падна на земята и се пръсна на парченца, стената започна да се напуква, а тавана започна да се рони и малки камъчета да падат върху Ема. Тя изпадна в паника, можеше да чуе как хората отвън викаха. Изтича уплашена през вратата – около нея цареше същински хаос.
Децата крещяха и плачеха докато родителите им се опитваха да вземат всичко, което можеха от стаите си и след това хукваха към преградата.
Изведнъж някой грабна ръката й и я помъкна след себе си.
- Eма, ела с мен.
- Питър, земетресение ли има?
- По-лошо – откриха ни! Побързай!
Тя се подчини и продължи да бяга, докато нещо не я накара да спре – едно червенокосо момиче стоеше обляно в сълзи на прага на стаята си.
- Чакай! – извика за да спре Питър и изтича до Аманда.
- Аманда, какво има? – извика отново Ема за да е сигурна, че ще я чуе.
- Трябва да я изчакам. Ка...каза да я ч..чакам!
- Майка ти ли?
- Трябва да я изчакам, трябва да...
Горкото момиче едва говореше, не спираше да плаче, а сълзите й се стичаха бавно по лицето й. Дори не вдигаше поглед от земята.
- Аманда, - намеси се и Питър, - сигурен съм, че ще се срещнем с майка ти на изхода. Сега трябва да бягаме!
Трусът спря, но хората все още бягаха уплашени. Аманда погледна Питър в очите, после Ема. Явно не беше сигурна какво да прави, но реши да им се довери. Взе малка чанта пълна с дрехи и книги и хвана ръката на Ема.
Когато стигнаха до преградата изчакаха докато не излязоха всички, но не успяха да срещнат майката на Аманда. Вече трябваше да тръгват, но тя не искаше и да чуе.
- Аманда, тя ще е добре. Трябва да вървим!
Въпреки че продължаваше да плаче тя знаеше, че Ема и Питър бяха прави, затова им позволи да я изведат навън, оставяйки руини зад себе си.
Когато преминаха през странната врата Ема се оказа заобиколена от бели същества, макар отначало да не осъзна, че и Аманда се бе превърнала в такова. Синята светлина и звукът отново пронизаха сетивата на Ема за секунди и накараха всички да побягнат дори по-бързо от преди.
Когато стигнаха до едно голямо дърво Амга започнаха да минават през него. Не се блъскаха и всички пазеха реда си. Когато и Ема мина от там с Аманда се озова в огромна бална зала. Беше студено и тъмно, единствената светлина идваше от запалени свещи по пода. Освен това имаше наслагани и одеяла и всеки който влезеше си намираше място. В другия край на залата имаше голяма кръгла маса с няколко стола около нея, иззад която излязоха Мелинда и групата й и започнаха да настаняват хората.
- Какво е това място? – попита Ема докато оглеждаше изрисувания таван. Въпреки че беше красиво си личеше, че отдавна не се използва - от пукнатините по стените и пода излизаха растения и клони.
- Това е част от Стария град–понякога се крием тук. – отвърна Аманда, все още опитвайки се да мерне майка си с поглед. Ема я погледна с умиление. Що за живот беше това? Постоянно си изпълнен със страх и да се криеш из подобни места, но да го приемаш толкова спокойно, като нещо нормално. Някъде по това време Ема осъзна, че трябваше да спре да се тревожи за себе си. Ако можеше да помогне на тези хора, да им даде шанс да живеят нормално, дори и с нещо, което не разбираше, то тогава щеше да го направи. Нима тя заслужаваше да се върне в топлото си легло повече от тях?
- Добре ли сте? – попита Питър веднага след като влезе. Беше изчакал останалите за да им помогне да преминат.
- Да, нищо ни няма.
- Ами майка ми?
- Сега ще я потърсим. Ела.
И тримата започнаха да обикалят, да викат и да разпитват но не бяха единствените. Много от семействата се бяха разделили и сега се опитваха да открият онези, които бяха изгубили. Ема виждаше сълзите им. Сълзи от радост на тези, които бяха открили близките си и сълзи от мъка на тези, които знаеха, че повече няма да срещнат хората, които обичаха. Аманда също плака..., но не от радост.

.....

Вече пет дена бяха изминали от както пристигнаха във временното си убежище. Явно “водачите” им бяха предвидили подобна развръзка, но не са очаквали да се случи толкова скоро. Това е била и причината Мелинда да замине онзи ден – трябвало е да подготви залата.
Да, откакто Питър разказа на Ема за Меония и медальона вече й се доверяваха повече, а й Ема започваше да приема нещата по-спокойно.
- Ема, явно вече свикваш.
- Е, все още се надявам просто да съм си ударила главата и всеки момент да се събудя, но...
- Но?
- Но човек не може дълго да отрича очевидното, нали.
- Радвам се, че мислиш така.
- Да, и аз.
- Аз ще тръгвам. До скоро.
- Чао Мелинда.
Напоследък Ема наблюдаваше Мелинда. Въпреки че все тичаше по задачи винаги й оставаше време да попита хората как са и дали имат нужда от нещо. През останалото време стоеше зад масата заедно с Питър и още няколко души, опитвайки се да намерят начин как да стигнат до по-безопасно място. За съжаление това не беше лесно – Дред не беше глупав и знаеше, че му се е отворила възможност да ги залови. Беше пръснал наемниците си навсякъде и беше свел шансовете им до минимум.
Аманда ли? Тя също беше добре. В началото й беше трудно да приеме, че повече няма да види майка си, но беше силна. Освен това вярваше, че духа на майка й е в “Долината” – там отивали духовете на всички умрели за да намерят покой или наказание. Щом това я успокояваше Ема нямаше да й противоречи. Все пак тя самата не вярваше в подобни истории. Макар че всичко, което се случваше около нея може би трябваше да я е разубедило до сега, тя все още вярваше само на онова което можеше да види и да почувства. Точно както почувства студа и страха около себе си преди десет години, както видя майка й да се губи сред вълните на жестокото море. В този ден тя научи, че природата не прощава никому, дори и на тези, които обичаш с цялото си сърце.
Тогава Ема беше едва на шест – прекалено малка за да осъзнае какво точно се случваше, но достатъчно голяма за да запомни.... Да запомни ужаса по лицата на всички около нея когато кораба започна да потъва, запомни писъците им, страха в очите им...Но това, което пазеше най-ясно в съзнанието си беше топлата усмивка на майка си. Дори тогава тя й вдъхваше смелост. Това, което й каза преди да се разделят, беше че не трябва да се бои от другите, стига да не се бои от самата себе си. Ема се закле, че ще помни тези думи до края на живота си, дори и да не разбере какво са означавали. Тогава тя усети как някой я хвана и започна да я дърпа назад. В последния момент майка й сложи в ръката й студено парченце метал – медальона, заради който сега беше в тази каша.
Когато стигнаха до брега всички започнаха да я успокояват – “Горкото момиче” казваха едни, други – “Всичко ще бъде наред”. Но никой не разбра от какво наистина имаше нужда - от една прегръдка. Толкова ли беше сложно? Нима никой не се досети, че едно шест годишно момиче не би разбрало думите. Какво спокойствие можеха да й донесат след като знаеше, че е оставила майка си сама на онова ужасно място? Та тя никога вече нямаше да я види...
- Ема, добре ли си?
- Да, да...всичко е наред.
- Да не плачеш?
- Просто си спомних нещо, това е. – каза Ема и избърса блесналите си от сълзите очи. Вярно е, че спомените бяха болезнени, но повече щеше да я боли ако ги нямаше. Затова просто щеше да се усмихне и да отиде да провери до къде бяха стигнали с плановете за бягство.
- Ти ще дойдеш ли? – попита тя новата си червенокоса приятелка.
- Не, ще почета малко. Стоят на онази маса почти по цял ден откакто дойдохме тук, надали ще изпусна нещо.
И Ема тръгна да прекосява залата сама, оставяйки Аманда седнала на земята с книга в ръце.
Въпреки че всички в залата си говореха и шепнеха, ако се вслушаше внимателно Ема можеше да чуе за какво си говореха водачите им.
- ...ами ако заобиколим покрай реката?
- Не, ще се отдалечим прекалено много.
- Не можем да си го позволим, трябва да...
О, Ема, какво...правиш тук?
Мелинда беше доста мила, но за разлика от другите предпочиташе Ема да знае колкото може по-малко.
- Просто идвам да видя до къде сте стигнали. – каза Ема учтиво, макар да знаеше, че пак си бяха в задънена улица.
По цялата маса бяха пръснати малки метални кутийки – холограмни карти на района, както и намачкани листи с планове. На всички имаше по две точки. Едната сочеше мястото, където бяха в момента, другата – там, където трябваше да стигнат. Вече с дни обсъждаха всякакви варианти, чертаеха, пресмятаха и се караха, но единствения извод, до който стигаха беше, че…
- …изход няма. Шансът ни да преминем през стражите без да оставим жертви е минимален, а не можем да рискуваме да изгубим още невинни. Все пак идеята е да сме в безопасност. – Питър реши все пак да я осветли, но по изражението на Мелинда Ема реши, че тя не остана особено доволна.
- Стига, не може да нямате някакво подземни тунели или тайни проходи? – реши да се довери на фантазията си Ема. Все пак след като беше в свят, като излязъл от въображението на малко дете, няма да е излишно да започне самата тя да използва въображението си. Дори и на моменти да изглежда нелепо.
- Вече обмислихме този вариант. – намеси се едно момче до Ема. – Има канали, които можем да използваме, но наемниците са блокирали входовете тук, тук и тук.
Докато говореше сочеше по една от картите и се появяваха малки точки под пръста му.
- Няма начин да преминем покрай тях във вид на Амга. – продължи пълно сивокосо момче на име Алекс. - Тогава сме с половината си сили и дори да използваме заклинания пак няма да можем да се защитим или...
- Не тези канали! – кресна едно гласче зад Ема.
- Аманда, нали не ти се идваше?
- Онази книга съм я чела. – каза момичето очевидно отегчено. Ема само не знаеше дали беше заради книгата или заради монотонното дърдорене на Алекс.
- А ако минем през напоителните канали? – продължи си мисълта Аманда.
- Имаш предвид...
Питър изключи всички карти и изкара една ръждясал кутийка от сака. След това натисна едно малко копче отстрани и я остави на масата.
- Ами да! – възкликна едно момиче със синкава коса и се приближи до картата. – Тези канали не се използват от години и ще ни отведат достатъчно близо до входа! Войниците дори няма да ни усетят!
- Ще отида с екипа да проверя за стражи, за всеки случай – каза Мелинда и се изниза навън заедно със същите хора както винаги.
- Ема, ти си гений! – каза Питър радостен и я прегърна.
- А, не. Просто гледам много анимация.
- Какво е анимация? – попита Аманда, макар да беше по-заинтересована от картата отколкото от отговора.
- Отидете да си приготвите багажа, тръгваме веднага след като се върне Мелинда.
Всички станаха от масата, прибраха вещите от нея и с приповдигнато настроение започнаха да разделят хората на групи и да им обясняват какво да правят. Аманда си събра отново нещата и двете с Ема, както и всички останали в залата, зачакаха Мелинда да се върне. Дано новините да бяха добри.

добавена на 04.09.2007, 04:00

«предишна глава

следваща глава »