НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Александър Лютов > "Ридаещи камъни"

Глава пета

ЧАСТ ТРЕТА

= 1 =

Подскачаше поточето от високата гора и се спускаше надолу, кога лениво и ронливо, кога пенещо и страховито. Събираше половината капка от вододела на стръмния зъбер над боровете и помпеше мускули да се покаже на голямата река. Не се интересуваше от дебита и от други непонятни параметри, а клокочеше, така както го правеше вчера и онзи ден и винаги. Монотонно ромолеше и натякваше ежедневието в хорските души, на тези, които бяха така свикнали с него, както някои с тракащата влакова композиция от някоя оживена железопътна линия, в някое от предградията. И ако този или онзи завъртеше невидимото кранче на съдбата , то нито селото щеше да бъде същото, нито животът щеше да се повтаря и възпроизвежда така ритмично и естествено, както можеше да се случи само в Ещ.
Разсъни се утрото. Блесна слънцето с намерение да бъде усмихнато през целия ден. Всичко живо му повярва и запретна ръкави да бръкне в ежедневието. Забравеното село се разбуди и натисна копчето на живота от вчерашния ден.
Алберт се протегна в твърдото легло и скочи бодро, както го правеше всеки ден. Прибра завивките, рошав и неумит припна навън. Затича се нагоре към водата и както беше босоног, нагази в плитките води. Загреба шепи ледена вода и ги запрати към лицето си . Прогони съня и извика новия ден в себе си. Събуди се младежкият оптимизъм и животът, трудният и еднообразният, остана под колене, както студената и мъдра вода.
Когато подреди надве-натри импровизираната си стая, навлече измачкания черен костюм, обу големите обувки, с които зиме газеше през снега, а лете тъпчеше тревата и слезе в залата на храма. Празните пейки го чакаха, да ги спаси от вчерашните хорски следи. Започна да чисти откъм писаните стъкла на прозорците. Излъска пода там, където ходеше възбудено пастора и търсеше точните думи към жадните за слова. Продължи с предните места, които приютяваха нетърпеливите възрастни миряни. Тези, които по правило първи щяха да посрешнат смъртта се нареждаха в първите редици. Слушаха с внимание верния им водач и пускаха сълзи при по-затрогващите моменти. Някои, предвид възрастта подрямваха и само острите погледи на учителя ги връщаше в реалността.
Алберт подхвана втората пейка. Огледа се, дали е сам и започна да търка с усърдие. Обичаше тази пейка. Особено чувство го овладяваше, когато опираше ръцете си по излъсканото от седене дърво. То още пазеше топлината от вчерашния ден. Понякога си мислеше, че ако не се беше родил човек, искаше да се роди дърво. С готовност щеше да изпита болката да бъде отсечен, обелен, рязан, бичен, рендосан и закован за тази дървена пейка, защото всеки ден тук сядаше Мария, очарователната дъщеря на госпожа Шумахер. Тя премяташе елегантно дългата плисирана пола, поправяше изрядно бялото боне и никога не се облягаше назад. Седеше с изправен гръб и още младите й гърди щръкваха напред, създаващи привлекателен профил на фигурата. Гледаше само пред себе си, не изпускаше и думичка от словото, пееше вярно и звънливо. Не си позволяваше и да премести очи, защото от другата й страна седеше бащата – едрият господин Шумахер, майсторът на обувки, когото уважаваше цялото село. Алберт винаги си намираше работа около втория ред и всякаква изобретателност си заслужаваше труда, поне да погледне бегло фигурата й, да зърне за миг в тъмните, дълбоки очи, да види как бавно падат пищните мигли и как се отварят прекрасните устни, за да допуснат в залата вълшебния глас. В интерес на истината, Алберт не беше единственият, който изпитваше такива особени и забранени желания, относно това прекрасно дете. Но всички бяха безкрайно внимателни в държанието си и дори да ги биеха жестоко не биха признали опасните си замисли. За разлика от дъщеря си, старият господин Шумахер се оглеждаше притеснено. Знаеше какво имане пази до себе си, разбираше и мераците на иманярите и затова предпочиташе съкровището му да е повече скрито зад четирите стени на дома, въпреки сериозните гаранции, които даваше закона на тази общност.
С нежелание се прехвърли на третия ред и се намръщи. Калните стъпки на дървосекачите изискваха сериозно чистене. Те винаги идваха неподготвени, защото обикновено пристигаха в последния момент направо от сечищата. Кал, стърготини от допира на брадви и триони се смесваха със зелени борови иглички. Загребваше с лопатата, превърташе метлата и си припомняше дословно снощният им разговор:
“ - Двадесет и пет кубика, днес беше добре.
- Добре за кого, за твоя изморен гръб?
- Хайде стига, поне да изкараме зимата нормално.
- Материалът е добър, ще продадат много.
- Складът е пълен, ще оставят колкото е необходимо за селото.
- Не се радвай на хубав материал. Кой ще ти даде да го гориш?
- Поне ще оправим течовете по дървенията.
- Не знам...
- Тихо...”
Дърварите, вечно мърмореха и се оплакваха. Вярно, тяхната работа беше тежка, но и при разпределението получаваха повече.
Четвъртата редица още миришеше на розова вода и билкови благовония, които варяха жените през празниците. Тук сядаха вдовиците, поставяха отчаяните си лица и спазваха изключително благоприличие в обноските си за което наистина се изискваше талант. Алберт кихна от миризмите и си припомни как дългогодишните самотници обучаваха млада вдовица:
“Няма да идваш повече с тази дреха. Отворена е прекалено. И очите ти шарат непрестанно. Ти трябва вече да разбереш, че си жена на покойник и живота за теб е само тъга и мъчение. Като не умееш да страдаш поне слагай пепел под очите си!”
Младата клетница свеждаше смирено очи към пода и една сълза от мъка и яд се стичаше по гладкото и запазено лице.
Алберт отмина тази пейка защото не обичаше принудените сантименталности.
Вратата се отвори. Пристигна Полукс, както винаги ухилен до уши. Нагази с големите си крака в залата и поздрави щастлив.
- Стой, първо си избърши обувките! – извика Алберт, както правеше всеки ден.
- Д-д-добре - съгласи се новият помощник, както всеки път забравил за това и излезе отвън, за да се изтърка.
Полукс и Алберт се разбираха добре, макар да бяха твърде различни. Привличаше ги, може би това, че и двамата бяха отбягвани от хората. Единият заради таланта си, а другия заради обратното. Мислеха, че са приятели, но никой не бе сигурен в това. Просто се разбираха и липсата на единия пораждаше копнеж у другия да са заедно.
- Хващай парцала! – извика Алберт и му запрати предмета от далече.
Полукс подскочи да го хване, препъна се, пльосна се на пода и го улови. И двамата се заляха в смях, а смехът на Полукс беше дълбок и хрипав, сякаш по-скоро кашляше и мъчеше гърдите си до болка.
- Подхващай задните редици и стига си цапал пода с дрехите си. Аз ще се заема с официалните места.
Алберт отиде до страничните редици, където сядаха първенците. Беше въпрос на чест някой да седи в тези своеобразни ложи. Благоразположението идваше заради определени обществени достижения в името на селото и общността. Сега там сядаха ковчежникът – който беше успял да продаде изгодно някои суровини и беше напълнил добре хазната, с която щяха да посрещнат задължителните държавни данъци и такси, да закупят и ремонтират нови инструменти, да платят на обслужващия персонал и да разпределят суми на всяко семейство. Сядаха овчарите, които тази година бяха отгледали рекорден брой добитък. Така по всичко личеше, че няма да има глад. Доскоро тук сядаше селският учител, но когато пасторът научи, че разпространява забранена литература, го изпрати към задните седалки. Те представляваха последния трамплин към катарзиса на фермите. Тук имаше и места определени за гости, за каквито приемаха държавния административен персонал – кмета, пощаджията, жандармериста и общинския секретар. Във времето, когато изпълняваха тези държавни длъжности те не се причисляваха към общността, въпреки че правиха сериозни дарения от заплатите си. Тогава те живееха със семействата си в административните жилища, като отредените им от общността къщи се пазеха и поддържаха, докато изтече мандата. Обикновено тези, които седяха на ложите, оформяха съвета на общността, който решаваше стратегическите въпроси и имаше задължението и изключителните права да взема решения при форсмажорни и критични ситуации.
Нямаха право на места за сядане обслужващите служители, които не се числяха нито към общността, нито към държавния административен апарат. Това бяха Макс и Августинов. Първият беше със статута на приет от общността търговец, а вторият - на платен помощник на съвета, респективно на пастора, с обнародвана длъжност – пожарникар.
В този отсек Алберт чистеше с особено усърдие. Не беше нужно никой да го предупреди за това. Когато привършиха със залата, Полукс се качи да подготви камбанарията. Идваше време за сутрешната молитва и скоро миряните щяха да се стекат. Това най му харесваше. Обичаше да седи на такива високи и важни места, да гледа селото отгоре и понякога да си фантазира, че е на мястото на пастора и ръководи съвета на общността:
“- Т-т-ти, Августинов, т-т-тичай да ми д-д-донесеш в-в-вода да измия к-к-калните си ч-ч-чепици – мечтаеше си понякога Полукс, защото с Иван не се разбираха. Бесарабинът го хокаше, замерваше го с каквото му попадне и го наричаше “малоумник смотан”, “идиот” и “калпав пелтек”.
- К-к-ковчежникът да р-р-разпредели п-п-повече пари за с-с-супа – Полукс много обичаше супа.
- Т-т-тази неделя се з-з-забранява на Алберт д-д-да става р-р-рано...”
Може би заради тези му душевни желания, се беше прехвърлил да живее в руините на манастира, където се чувстваше както рицар в собствения замък.
Алберт тръгна надолу към складовете, защото започваше работата му с ковчежника. Заради това му задължение и предвид важността на операциите в делничните дни, двамата пропускаха сутрешната молитва. Господин Аконт отвори огромния, прашасал тефтер, може би използван от поколения, където трябваше да пресмята количества, кубометри, пари, разпределения, приходи, разходи и всички онези сухи неща, които правеха ковчежниците. Алберт се настани на стола до него и се загледа разсеяно към прозореца.
- 35,16+437,51+273,25+4425,80+952,20 – изговори счетоводителя.
- 6123,92 – съобщи сумата Алберт, който тук служеше за калкулатор.
- Колко беше вчерашният резултат, да не търся по страниците?
- 5935,60, като имаме прираст 188,32, което е с 18% повече отколко резултата през миналия месец...
- Чакай – бързаше да записва Аконт – осемна-а-адесет процента, така...
- 23% можем да разпределим, ако останалото продадем за 73,15 на кубик.
- Не, не 21% можем да разделим. Ето, аз съм го смятал снощи.
Алберт хвърли бърз поглед в тефтера и рече:
- Сгрешил сте в сумата на втория ред. Вместо 37 сте писал 31.
Ковчежникът поправи грешката и дори не си направи труда да провери. Отвори втората страница и започна:
- Така, вълната ... – постави пръста на желаната колона от цифри, прочете я и моментално получи новия отговор. Записа го надлежно и с доволна усмивка пристъпи към другата страница – Сега да сметнем трюфелите – след малко записа и тяхното число, но се наложи да го поправи, защото Алберт го подсети да извади процента от фира.
Тези занимания бяха скучни за младежа, но ги изпълняваше стриктно и без грешка. Ковчежникът едновременно беше доволен от работата, възхищаваше се от уменията, но го и мразеше, защото се чувстваше подтиснат и малоценен в служебните си задължения. Понякога, когато намираха грешка в сметките, той обвиняваше живия си калкулатор, но всички го поглеждаха с недоверие и не му вярваха.
- Добре, младеж, за днес свършихме – освободи го господин Аконт, като прибра тефтера и тръгна към склада за да приема новата стока.
Алберт се поклони на ковчежника и тръгна към края на селото, където днес трябваше да посети един болен старец, за да му почете от Библията. По-скоро, той трябваше да я рецитира, защото я знаеше наизуст. Когато поседна до леглото на възрастния човек, го лъхна киселата миризма, която помнеше от дядо си Константин и за което не искаше да си спомня.
- С какво ще започнем днес, господине?
- Разкажи ми от Лука!
Алберт затвори очите си и потърси подходящ абзац.
- ... чедата на тоя свят се женят и мъжат, но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат и да умират вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии. А чу мъртвите ще възкръснат и Мойсей го каза при къпината, когато нарече Господа Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Йаковов. Но Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи ...
- Алберт замлъкна, защото старецът спокойно заспа. Излезе на пръсти от стаята и махна за довиждане на угрижената му съпруга. Жената го повика с ръка, извади от пазвата си една ябълка и му я подаде за благодарност.
- Не, госпожо. Задръжте я. На вас ще е по необходима – и потегли. Извърна се и уточни – Утре пак ще намина.
Наближаваше обед и слънцето се беше покатерило нависоко. Така огряваше цялото село и домакините изваждаха вълнените одеала и покривки - да се напекат от небесния ултравиолет. Някои почистваха пътя пред тях, от където бяха минали животни. Там от високото се заниза нов керван с дървесина. На отсрещния скат пъплеше стадото овце, които от тук приличаха на бълхи, полазили по бежов балтон. Миришеше на прясна трева и на гозби. Стомахът напомни на Алберт, че е време за обяд и той се запъти към къщата на пастора. Обикновено той и Полукс обядваха тук, като им приготвяше едрата помощничка на пастора. Грик се хранеше, само, ако е поканил някой гостенин, а иначе изкарваше със закуска и вечеря. Когато имаше да решава сериозни проблеми се задоволяваше само с вечерята, както “освободените” от духовното училище, което беше завършил. Алберт не се интересуваше от хранителните навици на пастора, поне защото се храниха отделно. Но всички в селото знаеха, че въздържанието от прекомерно и необосновано ядене е признак на висока култура, що се отнася до разбиранията на общността.
След като похапнаха с пелтека, помогнаха на жената да прибере. Донесоха дърва. Почистиха печката. Пооправиха това-онова, което трябваше да се направи в никога не свършващата къщна работа и тръгнаха отново към храма. Беше време да се срещнат с пастора, който да им постави новите задачи за остатъка от изтичащия ден.
Полукс остана да поддържа градината, а Алберт беше изпратен да чете определените за деня книги, които пасторът много стриктно подготвяше като теми, заглавия и обеми. Всяка вечер записваше нещо в нарочна тетрадка, отнасяща се до това какво е прочел младежът, как се е държал, какви задължения е имал и как ги е изпълнил.
Алберт обичаше четенето. Правеше го много бързо и различно от останалите. Освен заради феноменалните възможности, достъпът и ползването на книгите предизвикваха възхищението и почитта у повечето хора. Не, не че го обичаха, по-скоро му предаваха необходимото уважение като син на техния пастор, като познания и интелект.
- Алберт, влез в приемната, там са книгите, чиито страници съм отбелязал за днес. Когато се освободя ще ми разкажеш какво си разбрал от текста и ще ми разясниш причините за неговото написване. След това можеш да отидеш на езерото, до вечерна молитва.
- Благодаря, падре – това беше най-голямата награда за момчето. Да погледа водата, да я докосне, да поплува, да чуе грохота на водопада и да остави мислите му да изтичат, да се сливат с отичащата се планинска течност и да го освободят поне за малко.
Когато беше зает със задълженията си, мислеше само за това, което върши. Но свършиха ли те в мозъка му ставаше невъобразима пяна от идеи, сметки, ситуации, които преживяваше с чувствата си като истински. Понякога се усещаше че разговаря сам със себе си и успяваше да се оттегли настрани. Плашеше го как се отнасяха навремето с Полукс, когато правеше несвойствени неща. Заведоха го за няколко дни в сградата под порутения манастир и онзи страшен доктор го прибра. Никой не знаеше какво става с клетия идиот, а Алберт стискаше зъби и мислено пътуваше с приятеля си през тъмни и страшни тунели, от където излизаха огнедишащи чудовища, хора с черни дрехи се миеха в дълга умивалня на някакъв двор всред снега, земята се тресеше, падаха стени и камъни, а Алберт измъкваше Полукс, почти мъртъв. След няколко дни докторът доведе младежа и рече:
- Чисто нов е, да...да. Фантастично! Това е най-добрият ми пациент. Моят шедьовър. Вижте го: цял целеничък, от плът и кръв, моята жива статуя, моето произведение на изкуството – Полукс се хилеше тъпо и наистина изглеждаше, както обикновено. – Предоставям ви го, до следващия път ...да...да – и доктор Кастълбаум изфуча със служебния пикап за провизии.
- Какво ти направи? – запита го после Алберт, когато останаха насаме.
- Ха-ха – изхили се тъпо Полукс, – з-з-задаваше ми в-в-въпроси. Много в-в-въпроси. А аз много п-п-п-пелтечех. Ха-ха...
- И само това ли? – остана разочарован Алберт, защото очакваше да е действително неговото страдание в тъмните тунели и неговата, макар и мисловна, защита да не е била напразна.
- И о-о-ще...
- Какво още, казвай! – трепереше от нетърпение.
- Р-р-рисувахме...
- Хайде стига глупости, Пол. И ти си един разказвач – обърна му гръб и го остави.

Когато завърши с четенето, очакваше само едно – мислите. Знаеше, че те са някъде наблизо. Крият се между страниците на книгите, слели са се с праха на пътя, шмугват се в тревата зад стъпките на дългоопашатия гущер и чакат само удобния момент да се хвърлят към главата му, да пролазят през ушите, да се вкопчат в мозъка и да започнат нелепата си игра. Идваха като полъх, при което замръзваше от студ. В душата му ставаше празно и пусто. Чувстваше се чужд и нежелан. Виждаше се клекнал до каменен гроб и ридаеше заедно с релефа на плачещия ангел. Не знаеше защо е там, но подозираше, че вътре е скрита майка му, която така и не познаваше. Обикновено те, мислите, както ги наричаше той, почваха така: някой го викаше, той се втурваше към него и все не го достигаше, защото не знае къде да го намери и има ли смисъл да го търси. После оживяваха героите от книгите, които бе чел. Ако някъде пред очите му играеха селските деца, мислите ставаха рицари. Ако беше гора – тръгваха армии в атака, към някакви абсурдни крепости, пазени от непознати и зли хора. След това идваше желанието да влезе вътре. Не в крепостта а в камъка от която е направена. Да се свлече с капките вода между хоросановите спойки и сам да стане капка. Да плъзне в лабиринта на материята, която беше подредена строго и тайнствено, като долмените наоколо, като седалките в храма на пастора, като дървените трупи в склада на господин Аконт, като книгите по рафтовете на пасторовия кабинет, като клавишите на пианото. Това последното винаги се явяваше като спасение и тогава отвътре го лъхаше топлина. Все едно се събуждаше от лош сън. Избърсваше капчиците пот от челото и сядаше на пианото да напише своите тревожни мисли по черните и бели плочки на клавишите.
- Падре, ще мога ли след вечерна молитва да посвиря?
- Добре, Алберт, давам ти един час, след това в леглото.
Свиреше мотиви от храмовите песни, това го правеше заради пастора, а когато усетеше духовното му или физическо отсъствие започваше да превръща мислите си в музика. Така те изтичаха обратно и се скриваха някъде наблизо, където започваха да дебнат до следващия път.
Поточето заглъхваше във вълната на вечерния мрак. Умираше ромона му за да се роди отново утре. Светът утихваше с последните тонове на пианото. Слънцето, отдолу на света, запалваше луната. Алберт захлупваше масивния капак и последен, несвързан акорд отекваше като хлопната врата, затваряща изминалия ден. С бавни и уморени крака поемаше към импровизираната спалня на импровизирания си дом на импровизирания си живот. Полягаше с дрехите на твърдото импровизирано легло и заспиваше без да сънува нищо, просто нищо. Поточето прозвънваше на арфата от паднали корени и съчки и сънуваше вместо него утрешния ден.

= 2 =

Засиви се небето и седмица вече не предвещаваше нищо по-добро, освен края на есента. Талази се изцеждаха над планината. Носталгичната сивота най-напред погълна гората, като я уви с воал от мъгла. После попари тревата, която не издържа и се предаде на сланата. Замириса на пушек от комините и всичко живо настръхна в очакване на дългата зима. Елен премина покрай Ещ. Размаха величествените си рога. Услуша се тревожно и сърцето му заби в уплах и съмнение. Пък хукна нагоре към безкрайната гора да дири в сивотата покой и сигурност за дните си. Естеството изпадаше в тревога. Светът заспиваше с надеждата да се прероди отново през пролетта.
Животът в селото тръгна в забавен ритъм. Сякаш изпадаше в меча летаргия. Мъжете се заседяваха в домовете си. В кръчмата влизаха все по-малко хора, защото парите не достигаха. Средствата, които беше разпределил ковчежникът, се стопиха бързо още в края на лятото за най-обикновени и належащи неща. Най-печален беше Макс.
- Ах, какво е кръчма без хо-о-ра – жалваше се той– Като оркестър без барабан, като вино без цвят, като ... като - мъчеше се да бъде поетичен в тъгата си и не намираше достатъчните думи.
- Стига си се размеквал, Максим – обади се от крайната маса Иван Августинов – аз не ти ли стигам. Я налей по още едно и седни при мене да убиеш мъката си. Тази година виното ти е добро. Но все пак дай от ланшното, като за наши хора.
Макс помисли, пък взе една кана и седна.
- Всяка година по това време се тюхкаш като обезчестена девица. Какъв ти е проблемът, питам аз, като тук конкуренция нямаш. Това ако го кажеш на някой колега от града, ще те заплюе по челото, като най-големия ментор.
- Хайде ст-и-ига братко. Все едно да откриеш локал в пустинята или... или сладоледен бар в Аляска, това е моят бизнес тук.
- Аз ще ти помагам.
- И много интересно как?
- Всяка вечер ще пия още по едно.
- Благодаря, безкрайно си любезен – тъжно въздъхна гостилничарят.
- Гледай оптимистично на нещата. Ние с тебе сме единствените паралии в това скапано село – изрази отношението си Иван, като преди това се огледа.
- Е, има кмет, секретар, пощаджия.
- Не им вярвай, те всичко си дават в касата.
- Та на теб драги за какво са ти тези пари. Защо ти е злато на див остров, когато туземците искат ножове, за да си отрежат банани.
- Ех, Максим. Личи си, че нищо не си видял в този живот. За какво ми били парите. Ами имам си ги. А преди в Бесарабия като ги нямах, беше същото, нали. Сега поне знам, че ако реша, мога да слеза в града и да си купя много неща – Иван се наведе над Макс – И жена мога да си купя. За няколко вечери дори.
- А защо не слизаш, Августинов? Града ли не знаеш къде е, рейса ли не помниш къде спира?
- Ти, драги съвсем не познаваш това чувство. Ти си капиталист. Съмнителен елемент. Подхлъзваш хората с твоята потосмукачна машина.
- Каква машина, бе Иване. Сам си пера чаршафите, сам почиствам стаите и мия чиниите. Сам си приготвям виното. Кажи-и-и на кого преча. Кого експлоатирам. Какъв капиталист съм аз.
- Добре де, говорих ти за чувството. Навремето, когато знаехме, че идва банкет, най-приятно беше очакването. Знаеш, че ще мине днес, ще мине утре, но до края на седмицата сърцето ти трепти от възбуда. Колкото повече приближава часът, толкова по-нетърпелив ставаш. Това е райско усещане, знаеш ли? И когато седнеш на дългата маса всред приятели, разкопчееш горното копче на ризата и свалиш вратовръзката – край. От там нататък след десет минути си под масата. А после, колкото си чакал, толкова време реанимираш. Е, това е същото. По добре да знам, че мога да си купя, пък... да не си купувам. Така ми е гот – Иван удари сериозна глътка и наля още от каната. – А тебе кой дявол те изпрати тук да правиш хотел – изведнъж му стана много смешно, – Хи-хи-хи ... Хилтън ... хи-хи-хи.
Макс го погледна трагично с малките очички и облегна двойната брадичка на пухкавата ръка.
- Ти си приятел, колкото и пожарникар. Защо човъркаш с мръсни пръсти в човешката душа – помълча и на Иван му се стори, че всеки момент ще заплаче – Исках да имам ресторант. Винаги съм искал, но не можех. Нямах нито място, нито капитал. От майка ми се научих да готвя и ти не можеш да си изкривиш душата, че не го правя добре.
- Така е Макси ...
- Само тук намерих моята реализация. Такъв ми бил късмета. Навремето готвех в онази милосърдна организация, пасторът ми предложи да дойда тук и да поема тази работа. Ще ти дам – казва – помещение, за което няма да плащаш нищо. Зарадвай – вика – хората с твоите специалитети. Понякога – рече – и те имат нужда от по-такава храна. Да, така си беше...
- Ето, ударил си келепира, трябва да целуваш ръце на падрето.
- А ти, от какво се оплакваш?
- Не, не въобще... ама въобще не се оплаквам... Ей – почука на дърво Августинов – тя каква можеше да стане ако го нямаше него.
- А, и ти ще целуваш ръце.
- Слушай, важното е да се крепим взаимно, брат ми – изказа откровението почти шепнешком, като го гледаше с кървясали очи. – Ако някой ден стане нещо с това шашаво село, ако, не дай Боже – прекръсти се Иван по православния начин – попа опъне петалата, ще пием по студена вода и ще ни духнат под опашката. Така да знаеш.
- Ах-ах, тъй ще стане.
- И къде ще идеш после, драги. Освен да те водя в Бесарабия. Вместо невяста, Августинов довел кръчмар от гурбета...ха-ха-ха ... представяш ли си. Ей...
На Макс не му беше до смях. Пийна прилично от собственото си вино и пак въздъхна, като вдовица.
- Слушай, не е тайна, че тук никой не ни обича. Тези така са обработени, сякаш татко Сталин е работил върху тях. Номера в една диктатура е да бъдеш откъм силната страна. Вярвай на стария си приятел, той от тези неща разбира. Колко го е горял огъня него.
- Тъй де ... – съгласи се Макс.
- Пък и защо да ни обичат. Кой обича лихваря и пъдаря.
- Така е бе, Ванко, ти душиш навсякъде. Шпионстваш, значи. Ми аз защо да съм лихвар.
- А де, хайде, хайде, ами версиите все с лихва ги даваш.
- Само покривам загубите, бе братко. И тук има инфлация. Това е международно зло.
- Ти тези ги разправяй на старата ми шапка. Ама да знаеш, много трябва да внимаваме. Ние сме тези, които трябва да си отваряме очите на четири. Ти, като че ли не виждаш по-далеч от прага на кръчмата.
- Какво имаш предвид?
- Попа е вече стар. Когато предаде богу дух, какво ще правим?
- Все някой ще го замести.
- От това ме е страх. Кого ще сложат, Полчо идиота ли? Стиснатия ковчежник? Ужас! Я виж какво стана с даскала, той поне беше интелегентен човек.
- Може да докарат някой отвън. Те тези работи обикновено са предварително уточнени.
- Ами ако сложат онова пичлеме – генийчето.... Мале, мале.
- Алберт ли? Оф!
- Чуй ми думата, надушвам че пасторът него готви. Обучава го като луд, а онова попива всичко.
- Да се надяваме, че ще попие и милостта на пастора.
- Глупости, дори пасторът го е страх. Нали виждам - притеснен е много. Пък и малкият много, много не е наред.
- Що бе, Ванчо? Момчето е скромно.
- Те такива са най опасни. Хващал съм го да си приказва сам. Нещо не е наред главата му. Баба му, Бог да я прости, умря в лудницата. Освен това, кой знае какво му е приказвал стария Коста, дето го интернираха горе на студеното. Чувствам, че малкият ще готви отмъщение. За баща си, за дядо си, пък и за майка си. Ще ни скапе пипне ли властта.
- Стига де, това не ти Бесарабия.
- Ще си приказваме ... И чудя се, да вземем да предупредим пастора, ли?
- Недей, Ванко, ще стане голяма беля! Той не е вчерашен.
- Не бе, Максчо, мен това ми е работата, да казвам каквото съм видял. Оня ден отивам аз да бройкам дърварите. Между другото, единия го хванах да влачи дърва през нощта. Та спрях след обяд да почина до водопада. Последното слънце беше пекнало, та чак се скрих на сянка. И гледам: Алберт седи на скалата и хванал главата си в ръце. После ги тръска към водопада и нещо си мърмори. Сякаш дирижира Ленинградската филхармония. Викам си, този магьосник ли е станал, зле ли му е, не знам. Ц-ц-ц. Ще кажа аз на пастора. Трябва. Дано да го шкартира на време, че спукана ни е работата.
- Ти си знаеш, но внимавай. Пасторът е опасен човек.
Пиха по още едно и се поуспокоиха. Намериха истината във виното и виното в истината. Скоро сякаш забравиха за проблемите, та даже Августинов изкара една бесарабска песен, на която Макс много се зарадва и дори му пригласяше с фалшивия си глас.
Еленът слезе отново в ниското и подуши пушека от комините. Зарови с копито заспалата земя. Заклати могъщата си глава и загледа котловината, като завоевател. Остана през нощта в ливадите над селото, сякаш се прощаваше с тези места. Когато мъгливото утро го прикри с тайнствената си пара, обърна последен взор надолу, изрева за кратко и гората го прибра. Тези места повече не го видяха.

добавена на 04.09.2007, 04:16

«предишна глава