НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Дика > "Приказка за една принцеса"

Глава 5

Вече бяха готови да тръгват. Мелинда се върна за да ги увери, че няма да имат проблеми. Това беше най-добрата новина която всички някога бяха чували, тъй като освен нуждата от сигурен подслон да се преместят ги принуждаваше и нуждата от храна и прясна вода, тъй като тук запасите им привършваха.
Ема и Аманда успяха да убедят Питър да ги сложи в една група, но въпреки това Аманда не остана доволна от резултата.
- Супер, при този дърдорко.
- Стига де, нали все пак ще ни заведе където трябва.
- Можеш ли да си сигурна? – каза Аманда и направи гримаса когато погледа й се срещна с този на Алекс.
- Държиш се като дете.
- Ами че аз съм си дете. Имам само още няколко години докато мина през инициацията и смятам да ги изживея по детински.
- Преди инициацията ли?
- Ами това е ритуал през който минава всеки, който е навършил...
- Не, не, стига! Без повече ритуали. Все едно не съм те чула.
- Нали искаше да знаеш повече за Меония?
- Да, но имам нужда от почивка. Още свиквам с това, което знам сега. Ако науча още нещо толкова скоро главата ми може да се пръсне!
- Е, щом казваш. – каза Аманда с безразличие и си взе чантата - тяхната група вече тръгваше.
Ето че тръгнаха. Бяха първи. Ема се наслаждаваше на слънчевите лъчи, или поне се опитваше...
- И все пак исках да сме с Мелинда. – Аманда продължи старата тема като видя, че Ема няма да запълни мълчанието с нещо ново.
- Не ти ли омръзна?
- Просто с нея винаги е забавно – отвърна намусено заради забележката, но дори това не можеше да я накара да спре. Някак това момиче имаше огромно желание да общува. Все имаше какво да каже, за кого да говори, просто винаги имаше отговор за всичко.
- Мелинда и без друго няма да води група.
- Защо?
- До колкото разбрах има по-важна работа.
- Сигурно е на някоя супер секретна мисия с екипа си, ще се борят със злото или ще освободят още хора...
- Да ги освободят ли?
- Нали не искаше да знаеш? Какво стана с “Трябва ми почивка, главата ми ще се пръсне!” – опита се да я имитира, и макар според Ема да беше доста несполучливо няколко души около тях тихо се изсмяха.
- Стига де.
- Добре, добре. Накратко – ние може да живеем в мизерия, но има и такива които са по-зле от нас. По времето, когато е завладял Меония Дред е унищожил голяма част от кралството и сега е в руини, онази зала не е единствена.
- А за какво му е на крал гробище.
- Именно. Използва затворниците като роби за да построи новата си империя, отвъд границите на кралството, където до сега никой не е стъпвал.
- В смисъл, че пътувате из други светове но никога не сте излизали извън тези граници?
- Не, никога не сме се нуждаели от това. Както и да е, сега Мелинда се опитва да спаси тези, които не са успели да избягат навреме. Тя е нашата героиня. – завърши речта си с широка усмивка.
- Да. – съгласи се Ема. – Но Мелинда надали ще прави точно това.
- Защо мислиш така?
- Защото я видях да тръгва сама.
- Какво ли ще прави сама? – попита Аманда и след като се замисли за момент каза: “Във всеки случай трябва да е нещо много важно и трудно” и доволна от отговора си продължи напред, като остави Ема да осмисли думите й. И докато Ема се оглеждаше, вслушана в стъпките на Амга, забеляза, че нещо липсваше.
- Зивотни ли?
- Не, Животни. Нямате ли птици, насекоми, бозайници?
- Ема, нямам ни най-малка представа за какво говориш.
- Стигнахме – прекъсна ги Алекс.
- Сигурен ли си? – попита някой отпред. Ема и Аманда си проправиха път между останалите, но когато стигнаха отпред вместо да видят врата стояха пред нещо, което на Ема й беше омръзнало да вижда – купчина листа, лиани и храсти. Макар да обичаше природата вече започнаха да й липсват дните когато за да влезе някъде не трябваше да минава през невидими портали или други подобни. Но Алекс започна да отмества листата и Ема разбра, че случаят не е точно такъв – зад разноцветната растителност започна да се показва ниска метална врата. До тук добре, но вратата нямаше нито дръжка, нито ключалка. И как щяха да влязат тогава? Без Ема да е попитала Алекс и отговори. Той извади малка кесийка пълна с разноцветни камъни и извади един малък розов кристал. След като го постави на вратата започне да шепне нещо. Колкото повече говореше, толкова по-ярко започваше да свети кристала. Когато спря обаче, не само че бижуто си върна първоначалния облик, но и вратата се открехна със скърцащ звук.
- Преди да влезем, - каза той високо, - трябва да ви предупредя да сте много тихи. Тези канали минават под цялото кралство и всеки излишен шум може да ни изправи пред непредвидена опасност. Освен това, - добави набързо, като забеляза, че групата беше доста пръсната, - трябва да стоите възможно по-близо един до друг. Каналите са изградени като лабиринт именно за да не бъдат използвани по начина, по който ще ги използваме ние. За щастие имаме напредък в областта на технологиите, но дори и с нашите карти е лесно да се изгубим, затова не се отдалечавайте и стойте по двама.
Предупреждението му прозвуча достатъчно убедително и всички се подредиха в гъста редица по двама. Ема и Аманда също изпълниха заръката му и той отвори вратата. Вътре гледката не беше чак толкова приказна.
Беше тъмно и Ема едва виждаше хората точно пред нея. Тя хвана здраво ръката на Аманда за да се увери, че е достатъчно близо. Подът беше мокър и хлъзгав, а тавана беше нисък и трябваше да се навеждат. Освен това от него висяха противни нишки. Приличаха на паяжина, но Ема вече беше разбрала, че там няма насекоми. Поне можеше да се успокои, че някой огромен паяк няма да изскочи на пътя им.
Но макар да не беше най-приятното място на което някога е била Ема трябваше да продължи да върви. Нямаше време да се разсейва, трябваше да бърза, защото изпуснеше ли дори един завой щеше да се изгуби и надали някой щеше да успее да я намери. Каналите действително приличаха на мръсен лабиринт – сигурно имаше десетки пътища от където да минат, а след като намерят правилния – още толкова. Точно сега единственото което я тревожеше бе дали Алекс щеше да успее да открие пътя, който да ги отведе до изхода.
Изведнъж Ема чу шум. Беше доста слаб, но наоколо цареше пълна тишина и тя разбра, че нещо не беше наред. Избута останалите и заедно с Аманда се приближи до Алекс.
- Какво става? – прошепна Ема.
- Не знам...картата...мисля, че се счупи. – отвърна й Алекс уплашен. Вярно е, че картите бяха стари, но трябваше ли това да се случва точно сега?
- Какво!? Как ще намерим пътя ако нямаме карта!
- Не знам Аманда, само бъди по-тиха!
- Другите искат да знаят какво става. Какво да им кажа? – попита Ема. Тримата се бяха отдалечили от тълпата, но след като бяха спрели по средата на пътя беше ясно, че нещо не беше наред.
- Нищо! Ще изпаднат в паника. Толкова сме близо, само ако можех да си спомня пътя...
- Аз го помня. – каза Аманда неочаквано.
- Как така го помниш? – попита Алекс изумен.
- Понякога ако се вгледам в нещо за по-дълго...просто го помня.
- Значи си запомнила цялата карта само докато си я гледала на масата?
- Да. Сега като си затворя очите виждам всичко – завоите, точките, задънените улици, сякаш са пред мен. Обаче не знам на къде...
- Аз знам. – каза Алекс и й подаде една пръчка, - Затвори си очите и ми начертай това което виждаш.
Ема гледаше учудена – тя също беше виждала картата и реши, че трябва да е ужасно трудно за Аманда да си спомни нещо подобно. За нейна изненада обаче само след няколко секунди Аманда си отвори очите и започна да чертае различни линии в калта. Първо направи няколко, после пак си затвори очите и така докато рисунката не заприлича напълно на картата!
- Отлично Аманда! Сега знам накъде да отидем. Елате.
Обърнаха се наляво и продължиха да вървят. Останалите ги последваха, очевидно доста притеснени.
Въпреки това те продължиха да вървят и почти на всеки завой Аманда чертаеше малка карта на земята за да видят накъде да продължат. И скоро я намериха – същата ръждясала кръгла врата, но този път с дръжка. Алекс се протегна и я отвори...

добавена на 30.09.2007, 10:35

«предишна глава