НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Дика > "Приказка за една принцеса"

Глава 6

Когато отвориха вратата лъч светлина нахлу вътре и прониза тъмнината. Макар да й трябваше известно време за да свикне, Ема се радваше отново да види слънцето. Сега им оставаше само да открият входа.
Той всъщност представляваше метален капак, естествено покрит с листа. Слязоха по въжена стълба и след като вървяха един два метра Ема забеляза, че пътя скоро свършваше но вече знаеше какво да прави.
- Супер! – каза Аманда.
Всички вече си бяха хора и си говореха развълнувано.
- Какво има? Кое е “супер”
- Кое ли? Чакай само да влезем! Ще обикнеш това място!
Ема не я разбра. През целия път си представяше как накрая ще се озове на поредното влажно и студено място, отделено от външния свят, но не знаеше колко греши.
- Толкова е...
- Красиво?
- Да, и различно.
Веднага щом мина през стената Ема се оказа по средата на голяма поляна, оградена от скала, а срещу “невидимата” страна на вратата се спускаше водопад. Тя никога не бе попадала на подобно място!
- Е, харесва ли ти? – попита Аманда с широка усмивка след като седнаха на сянка под едно голямо дърво.
- Дали ми харесва? Обожавам го! Как можете да се криете из пещери след като имате на разположение такава прелест?!
- За да е по сигурно сменяме убежищата на няколко години.
- Невероятно е!
- Мм, да. – каза отново Аманда и се излегна назад със затворени очи.
Ема погледна небето – слънцето скоро щеше да залезе. Това беше любимото й време в денонощието. Имаше чувството, че при залез денят се срещаше с нощта, можеше да се усети как светлината се променя, как самото небе се менеше бавно. А тук беше дори още по-красиво… Наблюдавайки това Ема се почувства странно.
Сякаш беше добре, дори отлично. Не се тревожеше за нищо, беше... беше си като у дома. Толкова лошо ли беше това? За нея Аманда беше като сестра. Тя беше нейното семейство, тя и всички около нея. Откакто загуби майка си не се беше чувствала така. Дори баба й, която остана единствената й роднина, не можеше да запълни празнината в сърцето й. Тогава как хора, с които я свързваше само ръждясало парче метал успяваха? Не знаеше отговора и не се интересуваше! Че и защо й беше да се интересува? Нали беше щастлива. Само като си помислеше, че преди искаше да се махне толкова отчаяно, дори се страхуваше... Но сега не би имала против да остане още малко. Не завинаги естествено, просто искаше...
- Въобще знам ли какво искам?
- Какво каза?
- Че...искам вода.
- Можеш да пиеш от реката. Водата е чиста. – каза Аманда в просъница и пак легна назад.
Ема само въздъхна и отиде до реката. Как само и липсваха чашите...
- Почиваш ли си?
- Питър! Кога пристигна?
- Току що. Е, какво мислиш за мястото? Не е зле, а?
- Да, доста е хубаво, но...
- Но?
- Къде ще спим?
- Ела. – каза усмихнат и я хвана за ръката. Минаха покрай последната група и се спряха пред водопада.
- Не разбирам. – каза Ема, взирайки се във водата. Питър не каза нищо, просто я издърпа след себе си и минаха през...да, през водата!
Ема я усети, как се стичаше по нея, но когато излязоха от другата страна и двамата бяха напълно сухи! А къде бяха – в огромно помещение, което приличаше на пещера, но беше чисто и подредено, беше и много по-широко. Стаите бяха разположени една над друга и всяка си имаше малка тераса, добре направена врата и прозорец. Но Ема не се интересуваше толкова от обстановката.
- Как е възможно? Нали пих от водата, значи е истинска.
- Истинска е разбира се, водопадът също. Просто е омагьосан.
- А, пак магия. – каза Ема малко разочарована и седна на една от пейките. Да, дори имаше пейки!
- Ти май не харесваш магиите много, а? – отвърна загрижено Питър и седна до нея.
- Не, не че не ги харесвам, просто... От както съм тук все за магии и ритуали се говори, а аз...
- Какво?
- Не съм сигурна, че ги разбирам. Чела съм приказки и подобни неща, но това е различно. И е истинско.
- По принцип във вашите “вълшебни” приказки има доста истина.
Но като видя, че това не я окуражи достатъчно Питър направи нещо странно. Извади малка книжа от джоба си и я остави в ръката на Ема. След това хвана другата й ръка и я обърна с дланта към земята.
- Какво...правиш? – попита Ема доста учудена.
- Довери ми се. Прочети това. – каза той и й показа малко стихче на една от страниците.
- Сега какво? – попита след като прочете странните думи и нищо не стана.
- Не, на глас.
- Щом казваш. – каза тя недоверчиво и започна да чете, макар че се чувстваше доста глупаво. Ето какво всъщност беше написано:

Призовавам всички духове земни
Чуйте молбата ми необикновена
Нека в студената земя
Открия късче живот и красота.


- И сега какво?
- Погледни надолу.
Ема сведе поглед и не повярва на очите си.
- Ти ли го направи?!
Точно под дланта й бе израснало красиво бяло цвете. Просто така, от нищото. Питър се наведе и го откъсна.
- Заповядай Ема, първата ти магия.
- Ама ти сериозно ли...
- Напълно. – каза той, оставяйки цветето до нея.
То изглеждаше толкова истинско, Ема дори усещаше аромата му.
- Не е възможно! Аз не съм...аз съм...
Тя стана и започна да крачи напред-назад. Когато обаче усети, че се държи глупаво се спря, пое дълбоко въздух и се обърна към Питър.
- Защо?
- Някои предмети притежават магически сили.
Ема обхвана медальона си с ръка.
- Да, той също. Носила си го с години, нормално е да си придобила част от силите ми, все пак е много мощен.
- В какъв смисъл мощен?
- Виж, принцесата била изпратена на Земята, тъй като там магията била отдавна забравена. Тя не можела да се върне, но все още можела да помогне на народа си. След като събрала всичките си сили в този медальон се опитала да го изпрати в Меония през портал. Порталът обаче бил твърде нестабилен...
- ...и медальонът се строшил...
- ...на три парчета. Едното останало на Земята.
- Второто е у теб.
- Да, но преди това е имало много други, които са го пазили. Както медальонът дарява сила на пазителя си, така човекът, който го носи също го “зарежда”. Затова смятаме, че когато отново го съберем ще бъде с пъти по-силен.
- А къде е третата част?
- Именно там е проблемът. Мислим, че Грегор вече го е открил. Но имаме план.
- Какъв?
- Ема, някои неща трябва да останат скрити. Поне за сега.
Той тръгна да излиза и Ема се сети още нещо.
- Питър, разбра ли за Аманда?
- За картата ли? Да, Алекс ми каза.
- Как е могла да запомни всичко?
- Вече й обясних, по-добре питай нея. Имам чувството, че изгаря от нетърпение да се похвали на някого.
И усмихнат, както винаги, излезе.
Ема понечи да вземе цветето, но се спря. Осъзна, че Питър не си взе книгата обратно, тя все още беше в ръката й. Прелисти набързо страниците и не успя да повярва, че е способна да направи толкова много неща.
- Ема, познай какво ми каза Питър преди малко! – каза развълнувана Аманда след като влетя през водата.
- Ами...
- Явно няма да се сетиш, чакай да ти кажа. – каза моментално и се настани до Ема. – Оказва се...
- Да.
- ...че съм запомнила картата и всички други неща...
- Да?
- ...и понякога дори местих неща без да ги докосвам и си мислех, че просто си въобразявам или...
- Аманда, дай по-кратко.
- Ами, явно съм чародейка.
- Това е страхотно! – каза Ема, тъй като знаеше, че Аманда ще очаква подобна реакция. И все пак...- Какво е това?
- Да речем, че подсъзнанието ми е на много високо ниво. Ще мога да местя предмети и такива работи, обаче ако се упражнявам може и да започна да летя, да паля неща... Представяш ли си... Я чакай малко.
Аманда започна да мести погледа си от книгата, на цветето, после пак на книгата, после върху Ема...
- Това да не е...- и тогава явно се усети, - Ти да не си вещица?!
- Ами да. Май. Не съм много сигурна.
- Страхотно! Мога да ти дам книги, и ще се упражняваме заедно и...
- Чакай, чакай малко. Не бързай толкова.
- А да, трябва да свикнеш. – каза Аманада с нацупена физиономия.
- Още ми се струва малко странно. – каза Ема, но любопитството й надделя. – Наистина ли имаш книги?
- Ела, ще ти ги покажа.

* * * *

- Ема, това са елементарни заклинания, но въпреки това трябва да се съсредоточиш. Не всичко е думи и...Кой е?
Вече поне от час Ема беше в стаята на Аманда за да разгледа няколко книги. Започна директно с магиите но макар и “елементарни” всичко и изглеждаше прекалено сложно. Реши като за начало поне да научи малко за основните светове, когато някой почука на вратата.
- Питър е, отворете ми.
Ема тръгна към вратата, но Аманда я спря и притегна ръка към ключалката. Дръжката започна леко да се поклаща, но след няколко секунди Питър пак почука.
- Аманда, не му е сега времето!
- Добре де, добре. – каза момичето разочаровано от това, че трябва да отключи по “нормалния” начин.
- Да сте виждали Мел?
- Не. Защо, няма ли я?
При тези думи Питър пребледня, подпря се на вратата, сякаш всеки момент щеше да падне.
- Питър, добре ли си? – попита Ема загрижена от другия край на стаята.
Той не отговори. Започна да слиза надолу по стълбата, колкото можеше по-бързо, без да обръща внимание на виковете на Аманда. Двете с Ема го последваха навън. Там той събра няколко души и започнаха да минават през вратата.
- Лу, какво става? – попита Аманда едно момиче, което с още няколко души наблюдаваше ставащото.
- Май са хванали Мелинда. Питър ще ходи да я спасява.
Когато чу това Аманда се вцепени. За нея Мелинда беше като герой от комикс. Не можеше да приеме, че сега беше някъде безпомощна, че не беше тази, която помага на другите, а онази, която имаше нужда от помощ.

* * *

Луната бе изгряла в бледата си премяна отдавна и скоро щеше да се съмне, но Аманда не искаше да се прибере. Цялата нощ прекара на един студен камък, чакайки Питър да се върне. От време на време ставаше само за да се раздвижи и после пак сядаше там, все така втренчена във вратата.
- Аманда, вече е късно, а и става студено. Сигурно ти се спи...
- Не, ще ги изчакам. Може да имат нужда от помощ като се върнат. Ще ги изчакам.
- Манди...
- Името ми е Аманда. Ти ако искаш си върви но аз...
- Какво стана?
Аманда изведнъж млъкна и остана с отворена уста. Ема се обърна и разбра какво гледа – спасителната група се беше върнала, а Мелинда и едно момче от обичайното й обкръжение лежаха на носилки. Нямаше никой друг от тях.
- Те нали са...тя нали е...нали не е...Къде са другите? – Аманда се опита да попита Питър когато минаваха покрай тях, но сякаш си беше глътнала езика.
- За съжаление не са...оцелели. Поне Мелинда и Арън скоро ще се оправят. - отговори й Питър доста омърлушен. Не каза нищо друго.
Аманда ги проследи с поглед докато не минаха през водопада, след това се протегна и се обърна към Ема.
- Става късно, пък и е студено. По-добре да си лягаме.
Ема отвори уста но не намери какво да каже, затова макар изгрева да наближаваше реши, че е време за почивка.

добавена на 02.11.2007, 07:29

«предишна глава

следваща глава »