НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Соня Петкова > "Дъщерите на Дьо Тулуз"

I. Част: Сесил дьо Шатийон

Първа глава

Това беше един от поредните парижки балове. На него се бяха събрали всички онези знатни личности, които не пропускаха такова събитие. Из празнично украсената бална зала се носеха уханията на тежки парфюми, които богатите парижани не щадяха в употребата им. Страната беше в икономическа криза, народът гладуваше, но тук сякаш никой не се интересуваше от това. Дамите, окичени със скъпи бижута, облечени по модата с рокли от брокат и дантела и с онези ‘същински кошници’, както се бе изказал един бележит техен съвременник, имайки предвид кринолините, под полите си, заради които дори се бе наложило да се правят специални кресла, кокетничаха с изтупани господа, които криеха оределите си коси под напудрени перуки.
Графиня дьо Шатийон, 20-тина годишна млада дама, привидно нехайно обикаляше салона, леко усмихвайки се и кимайки на другите гости. В действителност тя търсеше точно определен човек. Когато най-после го зърна, тя трепна неволно, но бързо успя да се овладее. Обекта на нейното внимание беше херцог дьо Тулуз, около 25-годишен особено красив млад мъж, който заобиколен от няколко млади дами, ги развличаше, разказвайки им забавни истории. Той също я забеляза. Разбраха се за части от секундата.Тя тръгна към терасата, след малко той се извини пред дамите и уж случайно я последва.
На широката тераса имаше още няколко души, излезли да подишат свеж въздух, да подебатират на спокойствие или просто да пофлиртуват далеч от чуждите погледи. След като Сесил се убеди, че дьо Тулуз се приближава, тя, уж без да забележи, изтърва ръкавицата си. Херцогът я вдигна и застигна графинята.
- Мадам, ръкавицата ви…
Дьо Шатийон направи благодарствен жест и в същото време тихо изговори:
- В апартамента ми, тази вечер…
Дьо Тулуз й целуна ръка, леко се поклони и се отдалечи. Сесил продължи разходката си. След малко я зърна госпожа дьо Брьотой, братовчедка на майка й и я заговори. Херцогът остана на терасата, където много скоро беше открит от младите дами, които развличаше и те бързо го наобиколиха.
- Ето къде сте бил!
- Опитахте се да ни избягате!
- Нищо подобно! Просто сладкото вино за миг замая главата ми и трябваше да поема глътка свеж въздух.
- С какво да го накажем? – Смееха се дамите.
- Предлагам да танцува с нас до края на вечерта.
- Но моля ви, имайте милост! Благоприличието ми го забранява. Все пак имам тежко болна жена…Не подобава аз да се забавлявам докато тя страда.
- Не, не – звънкият смях на младите жени огласяше балкона. – Не приемаме никакви извинения!
И те го задърпаха към салона.
В балната зала, привидно разхождайки се, Сесил тайно наблюдаваше дьо Тулуз. Тя вътрешно ликуваше – той беше неин,само неин! Младата графиня със задоволство наблюдаваше как другите дами тайно му хвърлят погледи с надеждата и херцогът да ги удостои с такъв, да пофлиртува с тях, но те незнаеха, че той има очи само за нея. Той й се беше заклел, че обича само и единствено нея, че другите не значат нищо за него. Сесил притежаваше най-неустоимият мъж в цял Париж!

Тази вечер те се любиха - страстно и до забрава. В тези мигове на необуздана страст Сесил забравяше за всичко - за всичко, което я терзаеше и измъчваше. Забравяше за угризенията си, за съпруга си, когото мамеше с друг мъж, за страха си, че може да ги разкрие, за това, че щом стъпеше в църква, сякаш чуваше стените да викат: ‘Прелюбодейка! Прелюбодейка!’. Омъжена на 18 години за мъж, когото не обичаше и който беше два пъти по-възрастен от нея, тя лесно беше попаднала в капана, в който попадат онези млади неоткрили в брака любовта жени. Тя се бе влюбила в мъж, който не й принадлежеше.
Херцог дьо Тулуз беше син на един кралски наместник, който, изпаднал в немилост заради тъмни сделки със зърно, се бе разорил, раздавайки щедри подкупи, за да избегне затвора. Въпреки това той беше дал отлично образование на сина си, което беше силен коз в намирането на добра партия. Освен това дьо Тулуз притежаваше и нещо много специално – онова, което хората наричаха ‘чар’. Висок, строен, с черна, стигаща до раменете начупена коса, която той гордо показваше, с приятен тембър и великолепни обноски младият херцог можеше да плени всяка жена. Много дами мечтаеха да го имат в обятията си, той беше достатъчно умен, за да знае как да се възползва от това, с което природата го бе надарила. Неговият удар беше блестящ: дъщерята на херцог дьо Ламейре, 16 годишна, единствена наследница на огромно състояние. Тя беше едно болнаво същество, което прекарваше времето си в извършване на лечебни процедури, назначени й от знатни по-знатни лекари, и в обикаляне на Европа, където също толкова известни лечители й обещаваха пълно излекуване я с пиенето на горчиви отвари, я с къпането в лековити води. Крайният резултат беше не подобряване, а влошаване на състоянието й, заради което трябваше да се оттегли в родното си имение в провинцията и да се лиши от всякакви светски забави, които отдавна не бяха по силите й. Това напълно устройваше дьо Тулуз, който можеше да води разгулен живот в Париж далеч от нейните очи.
Сесил дьо Шатийон беше една от неговите жертви, но младата графиня, крайно наивна, съвсем не подозираше това. Тя мислеше, че е единствената, която той обича. Вярваше на всяка негова дума, всяко обещание, всяка клетва. Животът в глухата провинция я беше лишил от поне малко прозорливост и разбиране на истинската страна на живота. Романтична по натура тя рисуваше във въображението си вълшебна приказка и не допускаше развитието й в драма. Сесил знаеше, че бракът на дьо Тулуз е по сметка и че той не обича съпругата си и наивно вярваше, че само тя го прави щастлив, че са предопределени един за друг. Тя проклинаше съдбата, която ги бе разделила, събирайки ги с хора, които не обичат. Младата жена страдаше, измъчваше се заради чувствата, които не биваше да изпитва, но всяко душевно страдание изчезваше щом се окажеше в обятията на своя любим.

Втора глава

Дьо Тулуз беше заминал със съпругата си за Нормандия, където госпожата беше чула, че се прилага успешно лечение на много болести чрез морски бани. Щяха да отсъстват поне 2 месеца. Тъй като вече нищо не задържаше графиня дьо Шатийон в Париж, тя се оттегли в семейното имение в провинцията.Съпругът й отсъстваше. Беше заминал за провинция Анжу, където оглавяваше данъчното откупуване.
Колкото и да се стараеше да не тъгува по дьо Тулуз, той постоянно беше в мислите на Сесил – дотолкова, че тя загуби апетит, започна да страда от безсъние, стана нервна и раздразнителна. Единственото, което правеше, беше да брои дните до неговото завръщане и да се надява, че ще й пише.
- Госпожо, имате писмо.
Развълнувана, графинята грабна плика от подноса. Тя изчака камериерката да се отдалечи и с треперещи ръце го разпечата. Вълнението й се смени с униние – беше от съпруга й.
Времето минаваше, а нямаше вест от дьо Тулуз. Сесил линееше все повече, мъката по Антоан я съсипваше. Започнаха да се редуват силни главоболия, често й се гадеше. Слугите бяха силно обезпокоени, но тя отказваше да повикат лекар – тя знаеше, че за нейното страдание няма лек. Стигна се дотам, че младата жена не можеше да стане от леглото. След като на два пъти отпращаше лекаря, повикан от личната й камериерка, на третия път тя се съгласи да бъде прегледана.
Доктор Мазарен беше крайно озадачен от нейните оплаквания, но не понечи да направи предположение за вида на болестта й по време на прегледа. След като й зададе няколко въпроса, (някои от които накараха графинята да поруменее), докато си прибираше лекарските инструменти, той остана за минута мълчалив. Мазарен изглеждаше смутен.
- Госпожо, - заговори бавно той, - по всичко личи, че вие очаквате дете.
- А! – Камериерката извика от изненада и изтърва подноса с вода, който тъкмо се канеше да изнесе. Водата се плисна и поля краката на доктора. Съвсем смутена тя започна да се извинява и да се тюхка как би могла да изсуши дрехите на Мазарен.
- Господин доктор, напълно ли сте сигурен? – Сесил беше пребледняла.
- Само след няколко месеца ще разберем. Дотогава ще ви препоръчам да престанете да изтезавате тялото си, да започнете да се храните редовно, със силна храна. Вечерните разходки ще спомогнат да спите по-добре. Отново ще ви посетя след месец. Междувременно, ако се появят нови оплаквания, пратете да ме повикат.
С лек поклон докторът излезе от стаята, последван от камериерката, която беше отпратена от Сесил.
Очаква дете! Това беше най-страшното наказание за греха й. Много скоро всеки в околността, а защо не и в Париж, щеше да узнае за изневярата й. Най-страшното беше позорът, който съпругът й щеше да понесе. Той вече няколко месеца отсъстваше от дома и дори най-простият щеше да се досети, че детето не е негово. Дьо Шатийон беше благороден човек и не заслужаваше такъв позор. Сесил беше отчаяна.

Трета глава

Лятото наближаваше своя край. От дьо Тулуз вече трети месец нямаше вест, но Сесил беше чула прислугата да си говорят, че херцогът и съпругата му се канели да се отбият в Баньоле на път за Париж. Имението Баньоле беше закупено от дьо Ламейре за сватбен подарък на младата двойка.То беше недалеко от Шатийон и именно това беше спомогнало за задълбочаване на познанството между графинята и дьо Тулуз.
Сесил беше по-нетърпелива от всякога. Беше пратила един слуга до замъка да узнае кога точно се връщат господарите. Тя трябваше на всяка цена да говори с херцога. Той щеше да я утеши, да се опита да намери някакво решение. Той знаеше. Той имаше отговор за всичко.
В деня на пристигането на херцозите Сесил вече чакаше в салона на Баньоле, където я бяха поканили. Тя нетърпеливо надничаше ту от един, ту от друг прозорец – чакаше вече два часа. Слугите вече бяха почнали да си шушукат, чудейки се на нейната упоритост – кой чакаше толкова дълго и защо след като не бяха приятелки с господарката?
Най-после се чу тропот на каляска. Сърцето на Сесил заби силно. Тя се опита да се успокои, поемайки дълбоко въздух. Няколко минути по-късно в салона влязоха херцогът и бледата му съпруга. Дьо Тулуз не изглеждаше много очарован.
- На какво дължим това посещение?
- Сигурно госпожа дьо Шатийон е дошла да ни поздрави с добре дошли. Тук в тази пустош е трудно да се намери приятна компания. – Младата херцогиня говореше бавно, на пресекулки.
- Наистина много мило, но се боя, че сме крайно уморени, особено милата ми съпруга. Това продължително пътуване беше изтощително за нея. Скъпа, мисля, че ще е най-добре за вас да отидете да си починете.
- Дано не го сметнете за неуважително, госпожо дьо Шатийон. Бихте ли обаче ни оказали честа някой път да вечеряте с нас?
- Много мило, госпожо.
Дьо Тулуз придружи жена си до вратата, където я повери на камериерката й, за да я отведе нагоре по стълбите към спалнята й. След като затвори вратата и се обърна, любезната му усмивка беше изчезнала.
- Ще ми обясните ли какво правите тук? Каква е тази наглост?
Сесил се втурна към херцога и падна в нозете му.
- Простете ми, Антоан, но се случи нещо… нещо много неприятно и трябваше да говоря с вас на всяка цена.
- Нещо неприятно? Съпругът ви е разбрал за нашата връзка?
- Уви, по-лошо. – Сесил хлипаше. – Очаквам дете от вас.
Дьо Тулуз застина. Той я погледна студено.
- И какво очаквате от мен?
Тя го погледна изненадано. Такава реакция не беше очаквала.
- Не зная. Толкова съм объркана, не зная какво да правя…
Сесил очакваше той да я прегърне, да я утеши, но уви, херцогът стоеше настрани и мълчеше.
- Антоан!
- Не мисля, че бих могъл да ви помогна. Намирам, че това е единствено ваш проблем.
Сесил беше спряла да хлипа и го гледаше с широко отворени от изумление очи. Нима това беше Антоан, нейният любим, който й се кълнеше, че в добро и в лошо ще бъде с нея, ще я подкрепя, ще я обича?.. Тя не можеше да повярва на очите и ушите си: пред нея стоеше един съвършено различен човек – един безчувствен човек. Не може да е била влюбена в това чудовище!
Младата жена избърса сълзите си и се изправи.
- Така ли? Тогава се боя, че ще трябва да уведомя обществеността кой е бащата на детето ми. Не зная как вашата съпруга ще понесе позора.
Дьо Тулуз, ужилен, присви злобно очи и дръпна Сесил за ръката така силно, че тя изпищя от болка и се опита да се освободи от хватката му.
- А не искате ли да осведомим обществеността и за малкия проблем на вашия съпруг?
Сесил изстена. Само това не! Дьо Тулуз ликуваше.
- Напуснете дома ми, госпожо и никога повече не прекрачвайте прага му!
Младата жена се затича към вратата хлипайки, но херцогът я застигна и отново грубо я дръпна за ръката.
- Никакви сълзи! - Заповяда й той.
Тя тихо се подчини.
Херцогът отново бе сложил любезната си усмивка.
- Изпратете графинята – обърна се той към един от прислугата. – Всичко хубаво, госпожо!

Четвърта глава

Беше студена януарска нощ. Граф дьо Шатийон седеше в библиотеката и се опитваше да чете книга. Но някак не му се удаваше. В този момент съпругата му раждаше. Раждаше детето на дьо Тулуз. В главата му бяха нахлули куп мисли. Правилно ли бе постъпил решавайки да приеме чуждото дете, да го признае за свое? Не беше ли редно да извика херцога на дуел, за да защити честа си? Толкова пъти беше мислил над тези неща през последните месеци. Дьо Тулуз беше негодник и трябваше да си получи заслуженото, но графът не беше отмъстителен човек, напротив, характерът му беше твърде благ. Той дори не се разгневи, не се развика, когато узна истината от жена си. А и защо трябваше да го прави? Той също имаше своя дял от вината. Водил разгулен живот на младини, сега графът носеше своите последствия – страдаше от сексуална немощ. Дьо Шатийон знаеше това прекрасно, когато си взе за жена два пъти по младата от него Сесил. При тези обстоятелства трябваше ли да се учудва, че тя си е намерила любовник?
На вратата се почука и в стаята влезе личната камериерка на Сесил.
- Момиче е, господине – каза тихо тя.
Дьо Шатийон беше помолил да не го безпокоят през време на раждането. Искаше единствено да му съобщят пола на детето.
Той нищо не каза и прислужницата, след като се огледа плахо, излезе.

добавена на 29.01.2008, 03:17

следваща глава »