НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Соня Петкова > "Дъщерите на Дьо Тулуз"

II. Част:17 години по-късно: Катрин дьо Шатийон - глави 1-5

Първа глава

Катрин израсна като едно крехко и наивно същество, непознаващо пошлостта на Париж и неговите нрави. Тук, в провинцията животът имаше друг ритъм. След като бе изкарала няколко години в пансион за девойки от благородни семейства, където строги монахини неуморно полагаха усилия техните възпитаници да усвоят всяка една добродетел, подобаваща на благородното им потекло, Катрин се бе завърнала в родния дом. Провинциалният начин на живот не й предлагаше много забавления, но и тя не търсеше такива. Достатъчни й бяха разходките и книгите, които тя жадно поглъщаше. Романтична по натура Катрин копнееше да срещне любовта – тази любов, за която се разказваше в книгите, които четеше. Тя никога не се бе влюбвала. E, имаше нещо между нея и коняра: сърцето й се разтупкваше щом го забележеше, че я гледа, а той се изчервяваше. Но Пиер беше толкова недодялан, един комплимент не можеше да направи, да не говорим, че миришеше на смесица от обор и пот. Не, това не можеше да бъде любовта. Любовта имаше уханието на пролет, на цветя, любовта беше музика за ушите, нежна симфония. Дори речта тогава не е просто думи, а поезия. Катрин се опитваше да си представи как би изглеждал нейният любим, измисляше си диалози, в които двамата си разкриваха пламенните си чувства, споделяха мечтите си. И докато тя бленуваше, нейните родители се бяха натоварили с нелеката задача да й намерят подходящ съпруг. По тяхно мнение младите не беше задължително да се обичат, дори не беше задължително съпругът да бъде млад. Важното беше да е заможен, да не е комарджия, (защото комарът беше порок, водещ до бързо обедняване), и да произхожда от род с добро име. Семейството й възнамеряваше да я представят в Париж – там отиваха мнозина от аристокрацията, които си търсеха половинка. Освен това именно в Париж те можеха да се осведомят за свободните от ангажименти мъже, за тяхното финансово положение, род и прочие. Катрин беше млада и красива, освен това дьо Шатийон предлагаше добра зестра за дъщеря си. Всичко това предполагаше добри кандидатури за нейната ръка. Младата графиня също се вълнуваше. Тя нямаше търпение да отидат в Париж и на някой бал да срещне своя принц.

Втора глава

Едно от любимите места на Катрин беше един полуразрушен параклис в близката гора. Хората разказваха , че млад благородник го бил построил за своята любима. В него тя е трябвало всеки ден да се моли за него докато той бил на война. Врачка му била предсказала, че ако любимата му дори един ден пропусне, той щял да загине. Младата девойка най-старателно идвала в параклиса да се моли, нищо не я спирало – дори и най-страшната снежна буря. Но един ден тежко се разболяла – дотолкова, че не можела дори да стане от леглото, и така – 3 дни. Веднага щом се почувствала по-добре пак тръгнала към параклиса – ходела всеки ден в продължение на години, но нейният любим така и не се завърнал. Тази история оживяваше във въображението на Катрин всеки път щом прекрачеше прага на разрушената от времето църква. Представяше си къде точно е коленичила младата жена, представяше си сълзите й, стичащи се по красивото й лице, шепнещите молитва устни. Представяше си как младият мъж се бие храбро на бойното поле, знаейки, че неговата любима се моли за него. Копнеещото й за романтика сърце жадуваше за подобно преживяване, но разбира се, с благополучен завършек. Тя беше убедена, че ако това й се беше случило на нея, тя не би пропуснала и ден и че дори болест не би я спряла.
Картин беше набрала букет полски цветя каквито редовно оставяше в параклиса. Тя влезе в осеяния със слънчеви зайчета храм и тръгна към полуразрушения олтар, където се белееха увехналите цветове на букет маргаритки. Изведнъж тишината бе прорязана от странен шум и на Катрин й се стори, че видя сянка зад една от колоните. Тя толкова се уплаши, че изпищя и изтърва цветята. Те се пръснаха по пода. Иззад колоната надникна непознат мъж, който също изглеждаше изненадан. Той имаше красиви черти макар да беше поне два пъти по-възрастен от Катрин. Непознатият бързо смени изненадата с усмивка.
- Простете – каза той. – Съвсем не исках да ви уплаша. Често ли идвате тук?
Първата мисъл, която дойде в ума на Катрин беше, че това може би е младият благородник от легендата, но тя бързо я отхвърли и дори й стана смешно за глупавата идея. Ненавикнала да говори с непознати, младата девойка силно се смути, когато мъжът я заговори.
- Аз… - Катрин се запъна, несмеейки да вдигне очи. Тя почувства как силно се изчервява и за да го прикрие, бързо клекна и започна припряно да събира цветята по пода. За голямо нейно нещастие непознатият се приближи и започна да й помага в събирането на цветята, така че те се оказаха лице в лице. Катрин не смееше да вдигне очи. Тя беше убедена, че той я гледа, което я караше още по-силно да се изчервява. Букетът беше най-после събран и младата графиня направи още един опит да прикрие смущението си – отиде да остави цветята на олтара.
- Някога аз също обичах да идвам тук… - непознатият имаше приятен глас - … с моята любима.
В ума на Катрин отново се прокрадна мисълта, че може би все пак това е онзи млад мъж от легендата. Сякаш прочел мислите й, непознатият заговори:
- Не ви се представих. Антоан дьо Тулуз. А дали бих могъл да узная вашето име, прелестна госпожице?
- Катрин дьо Шатийон, господине.
Девойката доби повече смелост и успя да запита без да заекне:
- Вие сте господарят на Баньоле?
- Напълно вярно. Значи сте чувала за мен?
- Уви, твърде малко. Със съпругата ви не се отбивате често тук.
- Така е. А тепърва, предполагам, съвсем ще спра да идвам.
- Мога ли да попитам защо?
- Това място ме потиска, навява ми толкова спомени… - той направи кратка пауза. – Преди седмица почина съпругата ми.
- Съжалявам, господине.
- Когато наредя нещата тук, мисля да се върна в Париж. Там е мястото, където най-лесно се забравят грижите, а моите не бяха малко през последните години.
- Чувала бях, че госпожата тежко боледува.
- Така беше. Затова и не ми остави наследник. Сега съм сам, съвсем сам… - в думите му имаше тъга.
Катрин също се натъжи. По някакъв странен начин херцогът й беше станал симпатичен. Освен, че имаше приятна външност и глас, всичко в него говореше за добри маниери.
- Е, ще ви оставя. Не бих искал повече да ви натрапвам присъствието си.
След кратък поклон херцогът напусна параклиса. Дълго време след това Катрин чувстваше как все още се вълнува от тази случайна среща. Мислите й отново и отново се връщаха към галантния господин. Той беше в контраст с всичко, което виждаше на село: дрехите му бяха по последна мода, обувките – чисти, косата беше измита и прибрана, беше избръснат и ухаеше приятно на скъп парфюм. Малкото благородници, които познаваше и най-вече баща й, който се бе занемарил покрай провинциалния начин на живот, въобще не можеха да се сравняват с херцога. Постепенно дьо Тулуз стана за Катрин пример за истински мъж и благородник. Тя с досада чакаше края на лятото, когато щяха да заминат за Париж, където с нетърпение очакваше да се запознае с още много такива благородници и с един от тях да свърже живота си.

Трета глава

Дьо Шатийон бяха наели къща в Париж, недалеч от Версай – изборът не беше случаен – градините на двореца бяха чудесно място за разходки. След пристигането им
вълнението на Катрин беше се примесило с известна доза разочарование: Париж не беше толкова бляскав, колкото бе очаквала. Улиците бяха неимоверно шумни поради каляските, които преминаваха по тях, търговците, които с пълно гърло хвалеха стоките си и хората, които не спираха да бъбрят, разнищвайки най-новите клюки. Народът имаше навика да се тълпи, щом му се предоставеше подобаващо зрелище, което на една разходка ужасно изплаши Катрин, когато тя и майка й се оказаха блъскани и едва не смачкани от поток от хора, стичащи се към един площад, като повечето от тях дори не знаеха за какво събитие става дума и се трупаха от чисто любопитство. Освен това в Париж се подвизаваха множество просяци и безделници, както и можеха да се видят дами с не особено почтително облекло и държание и с още по-малко почтително занимание, за които Катрин доскоро само бе чувала. Въпреки това Париж имаше с какво да се похвали. Парижките дами бяха издокарани по най-новата мода, всичко в тях говореше за изтънчен вкус, господата имаха изискани обноски и галантни маниери – всички те придаваха особена красота на града. Освен това за развлечението на парижани се грижеха множество улични музиканти, акробати, подвижни театри с кукли на конци, които изнасяха своите представления по площадите. Градините на Версай бяха прелестни, а разходките в Булонския лес – вълнуващи – именно там Катрин за първи път размени срамежливи погледи с неколцина млади благородници, чието внимание беше привлякла с хубавата си външност.

Първото посещение беше от лелята на Катрин, Жозефин д’Аржансон, братовчедка на майка й, и нейната дъщеря Софи. Те живееха в околностите на Париж, благодарение на което идваха често в града и се обличаха винаги по модата. Софи беше едва 15-годишна, но с държанието си превъзхождаше Катрин, която, живяла на село, не умееше да се държи в обществото. За разлика от нея Софи не само перфектно владееше етикецията, но и се държеше свободно, беше общителна и не се изчервяваше, щом я заговореше мъж.
- Колко е пораснала само! – любуваше й се леля й. – Откога не сме се виждали? Пет години ли? Направо невероятно! Катрин е станала още по-хубава от преди. Скъпа Сесил не бива въобще да се безпокоите. Вашата дъщеря ще има безброй достойни кандидати, в това съм уверена.
Тези думи, изречени съвсем искрено, ласкаеха майка и дъщеря.
- Намерихте ли си вече шивачка? Скоро започват баловете. Това дете трябва да бъде облечено по най-новата мода. Макар че бих казала, че всичко е суета – с това нежно лице, с тази изящна фигура Катрин би запленила всеки младеж.
- Мама, защо не им препоръчаме нашата шивачка?
- Да, наистина. Ние имаме отлична шивачка. Шие не по-зле от шивачките на кралицата. Ще я попитам дали ще може да се заеме и с вашите тоалети.
- Много ще сме ви задължени.
Катрин слушаше без да смее да се обади.
- Париж съвсем не се е променил – каза Сесил.
- Така е. Някога толкова обичахте да бъдете в Париж…Така и не разбрах тази внезапна промяна във вас. Прибрахте се на село уж само за лятото, а после така и не се върнахте.
- Ах, знаете, с раждането на едно дете възникват толкова грижи.
- Помните ли дьо Морвил? Беше ваш страстен обожател. Поднасяше ви най-хубавите рози в Париж, за което аз тайничко ви завиждах. Издигнал се е. Сега е министър на външните работи. А някога имаше само 10 000 ливри доход.
- Дъщерята на господин дьо Морвил е на моите години – обади се Софи. – Толкова е хубава и е много добре възпитана.
- Има и син. Жалко, че е по-малък от Катрин. Щяха да бъдат добра партия. Мило дете, не казвате нищо. Как се чувствате в Париж?
- Много съм развълнувана, госпожо.
- Разбирам те. Париж носи много вълнения, особено за младите.
Уговориха се да се видят на следващия ден вечерта на представление в Комеди Франсез, където д’Аржансон имаха запазена ложа.


Четвърта глава

Последваха дни на трескава подготовка – шивачки и обущари се суетяха около Катрин, следваха досадни проби, уточняване на нещата до най-малкия детайл. И така до денят, в който младата графиня за първи път щеше да бъде представена в обществото. Катрин колкото се вълнуваше, толкова се и страхуваше. Щеше да има толкова много хора на едно място; щеше да има изискани дами и взискателни господа и тя се боеше, че нито на едните, нито на другите щеше да се хареса. Утешаваха я единствено думите на леля й, че с хубостта си щеше да спечели внимание.
По-прелестна от всякога Катрин беше готова за бала. Пред празничната зала, в която щеше да се състои приемът, Сесил не пропусна да окуражи дъщеря си.
- Изправи раменете, скъпа, вдигни главата, дишай дълбоко и не забравяй да се усмихваш.
Тя самата беше със свито сърце и също трябваше да се насили да изглежда непринудено – толкова години бяха минали, когато за последен път беше на бал в Париж. При спомена за това време Сесил неволно потръпна.
Приемът беше бляскав, или поне такъв се струваше на удивената Катрин. Въпреки силното смущение, тя бързо откри, че тук й харесва и реши, че баловете са най-красивото нещо на света. Последваха запознанства с познати и далечни роднини на родителите й, чиито имена девойката скоро съвсем оплете и забрави. От тяхна страна Катрин беше затрупвана от хвалби, а от своя страна тя ги даряваше с мълчанието си, което беше прекъсвано единствено с: ‘Да, госпожо.’, ‘Не, госпожо.’, ‘Благодаря, господине!’. Всички бяха възхитени от красотата и младостта й. Госпожа Парис, далечна братовчедка на господин дьо Шатийон дори настоя девойката да бъде представена на краля.
- Трябва непременно да я представите в двора. От това прекрасно създание ще излезе достойна придворна дама. Такава красота не бива да се държи на село.
Скоро към тях се присъединиха госпожа д’Аржансон и дъщеря й, в чиято компания Катрин се поотпусна. Младата графиня се съгласи Софи да я разведе из залата. Това беше важен ход – така можеше да огледа младежите, както и тя самата да бъде огледана от тях. Но всеки път, щом погледът й се срещнеше с този на някой младеж, страните й пламваха и Катрин едвам успяваше да прикрие смущението си. Един млад мъж има смелостта да попита:
-Госпожице Софи, мога ли да ви помоля да ме представите на вашата прелестна приятелка?
- Катрин, нека ти представя граф дьо Шартр. А това, господине, е моята братовчедка госпожица Катрин дьо Шатийон.
- Моите почитания, прекрасна госпожице. Още щом ви зърнах, бях очарован от вашата хубост, че едвам се сдържах да не хукна веднага при вас и риск да бъда счетен за невъзпитан да запитам за името ви.
При тези думи девойката се смути още повече и заби поглед в земята без сили да отвърне каквото и да било. Младият мъж изглеждаше доволен, беше сигурен в успеха си. Софи обаче ловко спаси приятелката си и под предлог, че трябва да вземат малко свеж въздух, те се отдалечиха от дръзкия ухажор.
- Пази се от дьо Шартр. Носи му се лоша слава сред жените. Езикът му умее да ласкае, но е разбил немалко женски сърца.
- Откъде знаеш това?
Софи се усмихна.
- В Париж няма тайни.
Те се върнаха при родителите си. Дьо Шатийон запита дъщеря си:
- Как се чувстваш, мило дете? Забавляваш ли се?
- О, да, папа! Толкова е хубаво тук!
В този момент край тях мина току-що пристигналия дьо Тулуз. Щом го зърнаха Сесил и мъжът й застинаха, поздравиха се хладно и херцогът, хвърляйки бегъл поглед, в който се криеше усмивка, върху Катрин, се отдалечи. Реакцията на родителите й не убягна на младата девойка. Тя се учуди на този студен поздрав. Херцогът й беше симпатичен и сега, когато той беше тук, дори се чувстваше по-уверена в себе си – все пак имаше някой, когото познаваше на бала. Родителите си обаче не посмя да попита на какво се дължи тази неприязън към дьо Тулуз. Много скоро дори убеди себе си, че само й се е сторило.
Започнаха танците и двете девойки веднага си намериха кавалери. Картин беше много щастлива от възможността да потанцува, макар че постоянно се притесняваше да не обърка стъпките. След танците дойде и жаждата и младата графиня, след като жадно изгълта цяла чаша вино, почувства как й прилошава. Тя се хвана за майка си.
- Мама!!!
- Катрин, какво ти е, дъще?!
- Нещо ме сви стомаха. Краката ми се огъват.
- От виното ще е – каза госпожа д’Аржансон. – Горкото дете. По-добре излез на балкона да подишаш свеж въздух.
Докато стоеше на балкона, Катрин чу стъпки зад себе си. Тя се обърна. Беше дьо Тулуз.
- На тази лунна светлина виждам едно очарователно създание с лице на ангел.
Катрин се усмихна засрамено, но тук в полумрака се чувстваше по-уверена.
- Ето, че пак се срещаме. Е, намерихте ли си избраник за вашето сърце?
- Още не, господине.
Херцогът въздъхна.
- Как бих искал да бях с 20-тина години по-млад.
- Какво бихте направили, господине?
-За начало бих ви поканил на един танц.
Катрин се изчерви, но в тъмното не й пролича. Тя се досети, че не е благоприлично да разговаря насаме с мъж, още повече, че той не й беше официално представен, както изискваше етикета и побърза да се оттегли.
- Мама сигурно вече се притеснява за мен.
След лек поклон девойката с бързи крачки се отдалечи, за да се върне в балната зала.


Пета глава

Две седмици след пристигането им в Париж изведнъж граф дьо Шатийон се почувства зле. Родителите й решиха веднага да заминат при един прочут женевски лекар, който беше станал известен с нестандартните си методи на лечение. Вземал скъпо, но хората говореха, че не една-две сериозни болести е успял да излекува. За да не пропусне Катрин баловете, които тъкмо започваха, леля й предложи да отиде при тях в имението им край Париж. Тази идея се понрави на девойката, защото обичаше спокойствието на провинцията. Там щеше на воля да се разхожда и дори да язди. Софи също много се зарадва – тя веднага беше обикнала Катрин и сега щеше да има приятелката си до себе си. Бащата на Софи, откупвач на данъци също като господин дьо Шатийон, отсъстваше. Единственият мъж, на чиято компания щяха да се радват, беше частният учител на госпожица д’Аржансон, господин Бернар, който беше на 27 години.
Топлата есен позволяваше уроците да се провеждат в градината. Катрин скоро видя, че уроците не са това, което си бе представяла. Софи, своенравна, лековата и весела по характер, не позволяваше на клетия учител да си предаде урока, а го разпитваше за неща, които нея я интересуват. Майка й, уверена от господин Бернар в ученолюбието на дъщеря й, не си правеше труда да провери това дали е така. А Катрин, навикнала да учи под строгостта на монахините, откри колко е забавно да учиш само това, което на теб ти се иска.
Днес желанието на Софи беше Бернар да им почете любовни стихове, които той сам бе съчинил. Тя обичаше играта ‘съчиняване на стихове’ и с помощта на своя учител също се опитваше да пише, но нищо благозвучно не се получаваше.
- Aх, скъпа Катрин, съвсем не ставам за поетеса. Не ми идват наум никакви рими. Ето например ‘любов’ мога да римувам само с ‘картоф’.
- А защо не ‘зов’? – Попита Бернар. – ‘Любов, любов, нека чуя твоя зов!’.
- Ето, виждаш ли, господин Бернар е истински талант, а аз…
- Какво говорите, госпожице Софи. С малко упражнения нищо не е невъзможно.
- Вярвате ли в любовта, господин Бернар? – Софи рязко смени темата.
- Любовта не съществува, мило дете. Тя е само плод на нашето въображение. Любовта е като вятъра. Да намериш любовта е като да хванеш вятъра в шепите си.
- Да, но вятърът не е плод на въображението ни – обади се Катрин. – Той наистина съществува.
- Но никой не е успял да го хване.
- О, скъпа Катрин, не слушай този песимист. Бернар е преживял любовно разочарование…подробностите за което категорично отказва да ми разкаже.
- Софи, не започвайте пак!
- Но дори това, че сте преживели любовно разочарование – отново се включи Катрин – доказва, че любовта съществува.
- Любовта е измислена за наивните хора, които жадуват за романтика, бягайки от действителността. Ако човек откаже да приеме реалния свят такъв, какъвто е, а именно суров и горчив, то той, струва ми се, е загубен.
- О, Бернар, престанете! Оставете ни да помечтаем!
- Това е чудесна идея! Да поговорим, например, за физика…
- Физика?!
- Представяте ли си един ден да бъде измислена каляска, която да се движи сто пъти по-бързо от съвременните?
- Какво говорите!
- Ако конете бъдат заменени с някакъв задвижващ механизъм, това е напълно възможно.
- Звучи ми невероятно.
Софи се прозя.
- Знаете ли, мисля, че за днес толкова занимания стигат. Да се разходим в парка!
Катрин беше много доволна от престоя си у д’Аржансон. Дори съжаляваше, че от пет години не бе им гостувала. И двете със Софи бяха достигнали до тази възраст, когато момичетата търсят своя довереница и това спомогна между тях да се скрепи силно приятелство, каквото дотогава нямаха. Госпожа д’Аржансон беше много приятна жена, а Бернар – пълен с интересни идеи и факти, така че Катрин не скучаеше в тази компания, напротив, прекарваше си по-добре от всякога.

добавена на 11.02.2008, 03:28

«предишна глава

следваща глава »