НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Соня Петкова > "Дъщерите на Дьо Тулуз"

ІІ. Част 17 години по-късно: Катрин дьо Шатийон - глави 6-14

Шеста глава

Катрин често яздеше из околността. Софи и Бернар не й правеха компания, защото и двамата предпочитаха разходките в парка, където надълго и нашироко обсъждаха съществуващи и несъществуващи проблеми. Катрин беше открила едно красиво място: беседка, неизвестно от кого построена, край една рекичка малко по-нататък вливаща се в Сена, която на това място образуваше своеобразен водопад. Девойката обичаше да отпочива тук, слушайки шума на падащата вода и любувайки се на красивата гледка.
Катрин беше леко задрямала, когато нечии стъпки я събудиха. Каква беше изненадата й, когато видя дьо Тулуз насреща си. Той също изглеждаше изненадан.
Херцогът се усмихна.
- Изглежда обичаме да посещаваме едни и същи красиви места.
Катрин се усмихна засрамено.
- Простете, че прекъснах дрямката ви. Не очаквах да намеря някой тук. Ще дойда някой друг път.
Девойката скочи.
- Не, не, стойте! Нищо не сте прекъснали. Това беше една съвсем неволна дрямка. Аз…
Дьо Тулуз се усмихна и с нейно позволение седна в беседката.
- Мога ли да попитам какво правите в околностите на Париж?
- Тук съм на гости у леля ми. Д'Аржансон бяха така любезни да ме поканят да отседна у тях.
- Мислех, че сте отседнали в Париж.
- Така беше. Дори бяхме наели къща, но баща ми се разболя и родителите ми спешно заминаха за Женева, където имало един много добър лекар…
- Много добър лекар! - Херцогът направи горчива гримаса. - Със съпругата ми обиколихме всички добри лекари, а виждате какво стана… - После побърза да успокои посърналата Катрин. - Но моля ви, не се безпокойте! Уверен съм, че баща ви скоро ще се оправи.
- Ах, дано!
- Виждам, че много го обичате!
- Така е. Той е много добър баща.
- Хубаво е да чуеш млад човек да говори с уважение за родителите си.
Поласкана, Катрин смутено сведе глава.
- Мога ли да запитам какво вас ви е довело насам?
- Аз живея тук. Недалеч от д'Аржансон. Това значи, че често ще се виждаме…, ако нямате нищо против?
- О, ни най-малко. Даже ще ми е приятно.
- Радвам се да го чуя.
Младата графиня се прибра развълнувана - херцогът не й излизаше от ума. По време на вечеря беше толкова разсеяна, че това направи впечатление на всички. Едва дочакала края й, Катрин под предлог, че не се чувства добре, се прибра в стаята си, където се отдаде на разни 'опасни' мисли, както ги наричаха монахините в пансиона. Тя усещаше, че не е правилно да мисли за дьо Тулуз или по-точно по начина, по който мислеше за него, но неговият глас, неговият поглед отново и отново изпълваха съзнанието й и тя се чувстваше неспособна да отхвърли сладката идея за него и нея…

Седма глава

За разлика от дьо Шатийон домът на д'Аржансон беше често посещаван - но не толкова често, колкото се искаше на госпожата. Тъй като живееха извън Париж много техни приятели се въздържаха да ги посещават, особено в зимните месеци. Именно затова майката на Софи прекарваше по-голямата част от времето си в ходене на гости, където се осведомяваше за най-новите клюки, които после с удоволствие споделяше с дъщеря си, а сега и с Катрин.
Днес очакваха посещение от херцогиня дьо Белфон и синът й, 20 годишен младеж. Когато съобщиха за пристигането им, младите дами бяха в градината. Гостите бяха приети в салона, затова девойките се насочиха натам. По пътя Софи весело подметна на Катрин:
- Посещението им не е случайно. Младият дьо Белфон е силно увлечен по теб, скъпа ми приятелко.
При тези думи Катрин леко се изчерви, но с нехайност в гласа попита:
- Откъде знаеш?
- Мама ми каза. С госпожа дьо Белфон са близки приятелки и тя го разказала на мама. Младия херцог й споделил, че откак те видял на онзи бал, не можел да спре да мисли за теб. Бил пленен от хубостта ти и много се надявал ти също да го харесаш.
Сърцето на Катрин заби силно от смущение.
- Но защо не ми казахте по-рано?
- Мама реши, че това ще те притесни и ти ще вземеш да се скриеш в стаята си.
Младият херцог не беше нещо особено: стеснителен, не особено духовит, на външност приятен, но не и красив. С една дума, ако нещо струваше в него, то това беше богатството, което щеше да наследи.
След като пиха чай по английски маниер както беше модно, по време на който си размениха обичайните любезности, всички се отправиха на разходка в парка. Бяха се подредили по двойки: отпред - двете госпожи, които имаха да си разменят клюки, следваха ги Софи и Бернар и накрая - Катрин и младия дьо Белфон, което си беше истинско изпитание и за двамата по природа срамежливи. Разговорът между тях вървеше трудно, през повечето време просто безцелно гледаха наоколо.
- Значи Париж ви е харесал?
- Като изключим шума и безделниците, да, господине.
- Обичам Париж. Макар да съм израснал в Бордо, в провинцията се прибираме само за лятото. Тогава в Париж не остава почти никой заради горещините. Да знаете само какъв прах се вдига по улиците, но колкото и да поливат с вода, не помага.
Катрин отегчено слушаше.
- Би ли ви харесало да живеете в Париж?
- Не съм уверена.
- Ама, разбира се, за толкова кратко време е трудно човек да прецени. Бяхте ли вече във Версай?
- За съжаление, не.
- Там е приказно красиво. Надявам се поне да сте се разходили из градините му.
- Не съм виждала по-хубаво място.
- Еленовия парк ми е любимо място за разходки. Жалко, че не сме се срещали там.
След като дьо Белфон изчерпа всички възможни теми за разговор смутено замлъкна. За радост на Катрин разходката свърши и цялата компания се събра отново заедно.
По-късно, когато момичетата останаха насаме, Софи игриво попита:
- Е, как намираш дьо Белфон?
- Възпитан младеж.
Софи изглеждаше разочарована.
- Само това ли? Ако бъдеш напълно искрена с мен, обещавам ти, че нищо няма да кажа на мама, ако от това се боиш.
- Е, добре. Намирам го за скучен и не особено привлекателен.
- Щом е така, тогава и аз ще ти призная, че мисля същото за него.
Двете момичета се засмяха.
- Какъв мъж би харесала? - Попита я Катрин.
- Може би някой като Бернар.
- Като Бернар?!
- Но защо се учудваш? Той е умен и приятен. Освен това изпълнява всеки мой каприз. - Девойката се засмя.
- Ах ти, Софи! Горкият Бернар!
- Защо горкият? Аз пък мисля, че той няма нищо против и че дори му харесва да бъде воден от жена, или поне от мен. Той винаги, когато поиска, би могъл да бъде строг с мен и дори да ме издаде на мама, че съм мързелива в ученето, но той не го прави и дори ме прикрива, с което става мой съучастник.
Катрин не можеше да не се удиви на Софи: при толкова младежи, които имаше възможността да познава - все от знатни родове, с отлично образование и възпитание - тя имаше за свой идеал Бернар - един обикновен учител. Може би беше твърде разглезена и трудно някой можеше да отговори на очакванията й. Интересно, какво ли щеше да каже за дьо Тулуз? Но Катрин не се осмели да попита.

Осма глава

След срещата с дьо Тулуз в беседката Катрин започна по-често да идва на това място. Тя таеше в сърцето си надеждата отново да го срещне. Уви, той така и не се появяваше. До един ден, когато Катрин откри на пода на беседката изгорен лист хартия - писмо може би? Дали не беше изгорено от херцога? Това усили надеждата й, че той все пак се отбива тук и тя реши да идва на това място и предиобедите. Това изглеждаше странно за домакините й, но тя им го обясняваше с все по-силното желание да язди. Една сутрин тя го зърна: дьо Тулуз четеше нещо в беседката. Все още не беше я усетил. Изведнъж у Катрин се появи силното желание да обърне коня си и да избяга. Сърцето й заби лудо. Херцогът обаче, явно дочул стъпките на коня й, внезапно се обърна. Той стана, припряно пъхна някакво писмо в джоба си и й се усмихна.
- Каква приятна изненада, госпожице!
Катрин гледаше гузно сякаш се страхуваше дьо Тулуз да не отгатне, че точно заради него идва тук.
- Боя се, че аз ви прекъснах…
- Мислех, че идвате тук само следобед?
- Аз… - Девойката се изчерви. Не беше очаквала да получи подобен въпрос и сега не знаеше как да излъже.
Видял смущението й, дьо Тулуз не дочака отговора й.
- Явно това място ви е станало любимо.
- Така е, господине. Тук идвам всеки ден.
- Приятно ми е да го чуя. От суета ще ви призная нещо: аз наредих тази беседка да бъде построена. Май се изненадахте? - Херцогът чистосърдечно се засмя. - Ето виждате ли, това място ми беше любимо като дете и когато пораснах, пожелах тук да има беседка, където да отпочивам.
При това признание Катрин се почувства още по-неловко. Досега не се бе замисляла чия може да е тази беседка, че дори земята наоколо може да е чуждо владение, в което не можеше току-така, без разрешението на собствениците да навлиза и да разполага с притежанието им. Тази беседка беше на дьо Тулуз, място, където той търсеше усамотение и разтуха. Тоест Катрин беше навлязла в нещо много лично, интимно дори. При мисълта за това тя пламна цялата от срам.
- Аз… толкова съжалявам, господине. Аз не предполагах, че е ваша. Простете…
Девойката понечи да си тръгне.
- Стойте! Не исках да ви прогоня.
Херцогът се приближи и й подаде ръка.
- Направих ви това признание единствено с желанието да ви кажа, че се чувствам поласкан, че една такава прелестна млада дама е харесала скромната беседка на един остаряващ господин.
- Но какво говорите, господине! Вие изглеждате много млад!
- Много бих се надявал. Дано не го казвате само от любезност!
- Но моля ви!
- Тогава ще приема комплимента ви. Младостта не умее да лъже. Тя не притежава пороците на старостта…, простете, на зрелостта.
- Така е по-добре.
Без Катрин да се усети, дьо Тулуз вече я водеше на разходка край реката. Най-вълшебната разходка!

Девета глава

Младата графиня се прибра по-развълнувана от всякога. Май беше влюбена. А дьо Тулуз дали изпитваше същото? В неговото държание тя беше усетила нещо ново, нещо различно - беше по-мил с нея, по-сърдечен и откровен. Дали това не бяха признаците на зараждащи се в него чувства? Ах как й се искаше да узнае!
Катрин дори не можеше да предположи какво ставаше в ума на дьо Тулуз. В началото, макар и оценил красотата й, тя му беше съвсем безразлична. Но сега! Сега той беше доловил нещо в нея - под привидния момински срам със своя развит нюх на ловец херцогът беше доловил увлечение. Девойката без съмнение изпитваше нещо повече от симпатия към него. И в дьо Тулуз като истински хищник се събуди желанието да притежава тази млада газела. Докато хищното животно е сито, то не търси нова плячка. Така беше и с дьо херцога. Но ето, че наскоро той се бе освободил от вече станала му досадна връзка с една дама, чието предпоследно писмо беше изгорил в беседката и чието последно се канеше също да изгори, ако Катрин не се беше появила миг преди това. Дьо Тулуз намираше забавна мисълта, че неговата нищо не подозираща жертва сама си бе потърсила капана. Каква лесна плячка! Оставаше само да се пресегне и да откъсне вкусния забранен плод…
В това време Катрин бленуваше за любов и романтика с нейният… Държеше в ръцете си книга, която се правеше, че чете, но всъщност не виждаше нищо друго освен него. Тя дори не усети кога в салона влезе един прислужник, който обяви пристигането на някой си маркиз дьо Брьотой.
- О, не! - Възкликна Софи и изтърва гергефа, който бродираше.
- Какво има, скъпа Софи? - Попита я учудено Катрин.
- Дьо Брьотой е един мой ухажор, когото не мога да понасям. Ах, какво да правя сега? Сетих се! Ти ще ми помогнеш, скъпа ми приятелко.
- Аз?! Но как?
- Много просто. Дори няма да ти се наложи да се преструваш. Бъди такава, каквато си и той скоро ще си отиде. - Софи се обърна към прислужника. - Поканете го да влезе.
- Софи, не разбирам. Какво имаш предвид?
Приятелката й обаче не й отговори, а се направи, че съсредоточено бродира. На Катрин не й остана нищо друго освен да се престори, че усилено чете, в което състояние ги завари маркизът. След взаимен поклон всички седнаха.
- Виждам, скъпи дами, че усърдно се занимавате.
- При това лошо време е невъзможно да излезеш на разходка.
- Права сте, скъпа ми Софи. Смея ли да запитам как е майка ви?
- Тя се радва на отлично здраве Днес отиде да посети приятелка в Париж.
- Колко жалко! Нейната компания ми е толкова приятна.
Докато дьо Брьотой говореше, Софи цялата почервеня.
- Но какво ви е, госпожице Софи? - Притесни се маркизът.
Той не можеше да види как находчивата девойка под гергефа забива тъпото на иглата в ръката си. Катрин също истински се уплаши. Тя скочи от мястото си.
- Софи, какво ти е?
- Ах, мисля, че ми прилошава… Може би е от времето. Ах…
Тя се опита да си поеме въздух.
- Да ви наплискам ли с вода? Ще ви освежи.
- Ще отворя прозореца да влезе свеж въздух.
- Катрин, недей! Няма нужда. Предпочитам да се прибера в стаята си.
- Да те придружа ли?
- Няма нужда. Толкова съжалявам, господине.
- Но моля ви!
Дьо Брьотой я изпрати с замечтан поглед. После двамата с Катрин седнаха и млъкнаха. След малко маркизът се обади:
- Дали да не изпратим да повикат лекар?
- Не съм уверена, господине. Може би трябва да се кача при нея ида я попитам?
- Не бих искал да я безпокоите. Само ми обещайте, че ако състоянието й се влоши, веднага ще повикате лекар. Или може би ще е по-добре да дойде хирург. Казват, че кръвопускането много помагало.
Катрин потръпна при тази мисъл.
- По-добре да дойдат и двамата - заключи дьо Брьотой.
После отново се умълчаха.
- Как беше през деня госпожица Софи? Стори ми се малко бледа като влязох.
- Чувстваше се много добре през целия ден. Даже аз много се изненадах, когато тя…
- Ах, горката… Сигурно внезапно й е прилошало. Може да е от храната или лошо храносмилане. Оплаквала ли се е преди?
- Не мога да знам, господине.
Целият разговор се въртеше около Софи и вероятните причини, предизвикали неразположението й. С изчерпването на темата настъпи дълго мълчание. И двамата се чувстваха неловко. След като обсъдиха и лошото време, както и времето за през следващата седмица и дори следващите месеци, дьо Брьотой се накани да си ходи. На тръгване той помоли Катрин да го извести още на следващия ден по слуга за състоянието на така скъпата му Софи.
Малко след като маркизът си бе тръгнал пристигна госпожа д'Аржансон. Катрин побърза да я осведоми за внезапното неразположение на дъщеря й. Тя дотолкова се притесни, че веднага хукна към стаята й, последвана от Катрин. За тяхна голяма изненада Софи не беше в леглото, а седнала в едно кресло, където четеше и изглеждаше в отлично здраве.
- Дете мое, как си? Вече по-добре ли се чувстваш?
Софи се засмя.
- Чувствам се отлично, мама! Просто се престорих на болна пред господин дьо Брьотой.
- А аз също се хванах - Катрин се почувства глупаво.
- Съжалявам, не исках да те уплаша. Той тръгна ли си?
- Преди малко.
- Какво облекчение!
- Мога ли да попитам какво имаше предвид като каза да се държа естествено пред него?
Софи отново се засмя.
- Ти си толкова срамежлива и мълчалива, че с държанието си можеш да отпратиш и най-упоритият досаден натрапник. О, съжалявам, не исках да те обидя. Сърдиш ли ми се?
Катрин се засмя на хитрата идея на Софи.
- Съвсем не ти се сърдя.
Десета глава

От последната им среща нататък Катрин и дьо Тулуз започнаха да се виждат всеки ден при беседката. Уж срещите бяха случайни, но и двамата знаеха, че не са. Говореха за какво ли не, често се разхождаха край реката. Херцогът беше отличен събеседник, а Катрин откри в себе си неподозирана смелост в общуването с непознати. Често си спомняше случката със Софи и дьо Брьотой и със задоволство си казваше колко грешеше приятелката й в преценката си за нея.
- Представете си, скъпа ми Катрин, на каква сцена бях свидетел снощи! - Изражението на дьо Тулуз показваше, че ще е много забавна история.
Той направи кратка пауза, което заинтригува девойката още повече. Тя заподскача развълнувано.
- Разкажете ми, моля! Нямам търпение да чуя.
- Както знаете снощи бях на представление в Комеди Франсез. Та седя си аз в моята ложа и чакам то да започне. Изведнъж долу в партера публиката по неизвестна за мен причина зашумя, а миг по-късно шума прерасна в невероятна глъч. Видях, че сочат една от ложите. Поглеждам натам и виждам една възрастна дама в екстравагантно облекло, съвсем излязло от модата. Но като се загледах по-внимателно открих, както и другите преди мен, че това е преоблечен мъж.
- Наистина ли?
- Невероятно, нали? След малко дойде един полицейски пристав и прибра злополучния човечец в участъка. По-късно разбрах, че са го пуснали да си върви като му обещали да не казват никому името му, но както чувам днес, цял Париж говори за това.
- Но какво е накарало този господин да се преоблече като жена?
- Нали се познавам с началника на полицията, веднага му пратих бележка да ми разкаже подробностите. По-късно вечерта получих отговора му. Злочестият господин бил свещеник каноник, при това голям ясенист. Та той бил толкова праволинеен човек, че на 60 години все още не бил гледал представление. Но накрая дотолкова бил изкушен, че се престрашил да отиде на театър. Обаче, за да не се опозори, решил да се предреши и да се представи за друга персона. Намерил в един стар сандък дрехи на баба си и без да се замисли, че подобно облекло отдавна е излязло от мода, направил се на жена и така докаран отишъл в Комеди Франсез. В театъра обаче бил загледан от съседите му по ложа и от уста на уста скоро цялата публика се беше втренчила в него. Аз и моите приятели цяла вечер се смяхме на това. Дори представлението не ми се стори толкова забавно.
Докато така говореха и се разхождаха, стигнаха до едно каменисто място край реката, където поради неравния терен трябваше съвсем да забавят крачка. Катрин трябваше много да внимава да не падне или изкълчи глезен.
- Скъпа Катрин, виждам, че ужасно се затруднявате. По-добре ми подайте ръка, за да ви придържам.
Точно в този момент девойката стъпи накриво и щеше да падне, но дьо Тулуз невероятно бързо я хвана през кръста и я задържа на крака. В този миг, когато двамата бяха притиснати силно един в друг, лицата им се оказаха едно срещу друго. Херцогът усети как сърцето на Катрин заби по-силно, а лека руменина обагри страните й. Той веднага разбра: тя искаше той да я целуне. Дьо Тулуз се поколеба за миг, гледайки сочните й устни, но после я пусна от хватката си. Усети как от гърдите на графинята се изтръгна въздишка на разочарование. Те продължиха разходката си.
Не, не беше сега моментът. Катрин трябваше да го пожелае още по-силно - толкова силно, че после да не се разкае. Ако сега й беше дал така жадуваната целувка, възпитаното в манастир момиче после можеше да съжали за постъпката си и да се отдръпне от него. Тя трябваше така силно да го пожелае, че страстта й да бъде над всеки свян и добродетел. Тогава Катрин щеше да бъде завинаги негова. При мисълта за предстоящите наслади дьо Тулуз доволно се усмихна.

Единадесета глава

Когато Катрин се прибра, Софи я чакаше. Изглеждаше сърдита.
- Скъпа ми приятелко, ти съвсем си ме изоставила. Сутрин на разходка, следобед на разходка, вечер се прибираш в стаята си… Скоро ще вземеш да пропускаш и храненията. Вече нямаш никакво време за мен. Кажи ми, огорчила ли съм те с нещо?
- Ах, Софи, толкова съжалявам! Не предполагах, че моето отсъствие те наскърбява. Съвсем не си ме огорчила. Напротив, ти си ми на- добрата приятелка.
- Каква приятелка съм ти аз, щом не прекарваш време с мен и нищичко не ми споделяш! Мама мисли, че нарочно ни отбягваш, че не ти харесва при нас и дори е писала на майка ти за съвет. Всички сме много натъжени.
Катрин разбра, че със своето постоянно отсъствие беше обидила домакините си и тъй като незнаеше как да оправи нещата, реши да каже истината.
- Софи, ще ти призная нещо, ако ми обещаеш да не го споделяш с майка си.
- Но разбира се! Нима ми нямаш доверие?!
- Влюбена съм - едвам изрече Катрин.
- Какво? - Софи не вярваше на ушите си. - Ама как така? В кого?
- В дьо Тулуз.
- Нашия съсед? Невероятно! Но как се запознахте? Къде? Той изпитва ли същото към теб? Трябва всичко да ми разкажеш!
С най-подробен разказ Катрин задоволи любопитството на приятелката си. Тъкмо разговора им беше към края си, когато Бернар влезе.
- Госпожици, вече чакам половин час. Май сте забравили, че имате урок?
Девойките като опарени скочиха.
- Ах, простете ни, Бернар, така сме се отплеснали, че загубихме представа за времето.
Докато вървяха към библиотеката, където отскоро провеждаха уроците си, учителят им ги попита:
- Надявам се, че поне за някакъв стойностен разговор сте се отплеснали.
- О, напълно, господине - отвърна със сериозен тон Софи. - Катрин е път да хване вятъра.
Катрин се изчерви, а Бернар я погледна недоумяващо.
- Веднъж бяхте казали, че любовта е като вятъра. Е, нашата приятелка е влюбена.- Но за това са необходими двама. Трябва и обекта на вашата страст - обърна се той към смутената Катрин- да ви отвръща със същото.
- Мисля, че е така.
След като се настаниха в библиотеката, Бернар с горчивина заговори:
- Мога да предскажа какво ви престои: след любовта ви чака разочарование. Пък и родителите ви в крайна сметка ще ви омъжат за друг, най-вероятно човек, когото няма да обичате. - Учителят въздъхна. - любовта е игра, която играем един или два пъти в живота, после идва реалността. Спрете докато е време.
- Но Бернар!... - Софи беше възмутена.
- Вие също някога сте били влюбен - спомни си Катрин.
- За съжаление, да.
- Какво се случи?
- Любимата ми беше дадена на друг, на много по-богат от мен.
- А вие какво направихте?
- Напуснах родния си край. Не можех да понеса да я гледам жена на друг.
- Горкият Бернар! - Тъжно въздъхна Софи.
- Но съдейки по вашите думи вие сте се обичали взаимно. Единствено вашето финансово състояние е било пречка. Пречка, която при мен не съществува.
- Дълбоко грешите, мило дете. Винаги има някакви пречки.
- Но нали именно препятствията правят любовта още по-силна!
- Или изпитват доколко тя е истинска. Послушайте моя съвет. Спрете докато е време.
- Мисля, че вече е късно.
- Тогава Бог да ви е на помощ.
След този разговор те се заеха с урок по география.
Катрин беше ядосана на Софи за това, че беше издала най-съкровените й чувства на Бернар. Нали беше обещала да мълчи! Заслепена от собствените си чувства Катрин не виждаше какво става в душата на приятелката й. Започвайки разговор за влюбването на Катрин, Софи отчаяно се опитваше за пореден път да предизвика вниманието на Бернар към себе си, към любовта, която искаше да събуди в него. Без да усети тя се бе влюбила в своя учител и сега страдаше, защото първо, не беше уверена, че той изпитва същото към нея, и второ, защото нямаше да й позволят да се омъжи за него. И пророчеството, изречено от Бернар за Катрин щеше с пълна сила да се сбъдне за самата нея. Въведена отрано в обществото и добре научила неговите номера, Софи умело прикриваше страданието и чувствата си чрез веселост и безгрижие. Това обаче, което тя незнаеше, беше че Бернар беше безумно влюбен в нея. Преживял едно любовно разочарование и съзнавайки огромната разлика в общественото им положение, той не желаеше да допусне ново разочарование в живота си. Песимист по природа Бернар не виждаше никакво бъдеще за себе си и Софи.

Дванадесета глава

Топлите дни безвъзвратно отлетяха. Сега често валеше или духаше студен вятър. В замъка вече палеха камината. Въпреки това нищо не можеше да спре Катрин да ходи при беседката. Едва дочакала дъжда да спре, тя вече се носеше на коня. За нейно съжаление дьо Тулуз го нямаше. Тя го потърси наоколо - може би беше дошъл по-рано и сега се разхождаше край рекичката. Тъй като не го намери, девойката се върна в беседката да го почака. На мястото, където обичайно сядаше, лежеше една красива червена роза. Катрин я вдигна.
- Роза по това време? Дали е за мен?
Ако цветето беше наистина от дьо Тулуз, разсъждаваше Катрин, то то със сигурност носеше послание. Кой подарява червена роза, ако не е влюбен? Тези разсъждения й донесоха радост и тя щастлива се прибра в замъка. Цялата вечер се любува на розата и реши да я пази цял живот.
На следващия ден времето беше още по-лошо. Духаше силен вятър, беше мрачно и можеше всеки момент да завали. Катрин се облече добре и препусна през полето. Дали дьо Тулуз щеше да дойде в това лошо време? Докато яздеше, заваля. Студеният есенен дъжд я плискаше в лицето, но тя не обърна коня, за да се върне на топло в замъка.
Дьо Тулуз беше там и я чакаше. Щом я видя, той се завтече към нея, за да я посрещне.
- Смело момиче! - Похвали я той. - Не очаквах, че днес ще дойдете.
Катрин гордо се усмихна.
- Харесахте ли розата?
- Значи наистина е била за мен?
- Нима се съмнявахте?
Заваля още по-силно и започна да пръска и вътре в беседката. Дьо Тулуз и Катрин се принудиха да застанат плътно един до друг - дотолкова, че усещаха дъха си.
- Но ти трепериш! Ако ми позволиш…
Загрижен херцогът се опита да сгрее измръзналата девойка като разтърка гърба й.
Часът беше настъпил. Дьо Тулуз го прочете в очите й. За него тя беше готова на всичко. Той силно я притисна към себе си. Катрин не се съпротиви. Така останаха мълчаливи един миг. Сърцето на девойката биеше силно - тя чувстваше, че именно сега херцогът ще й направи своето признание.
- Кожата ти ухае така добре! - Дьо Тулуз повдигна брадичката й. - Позволи ми да видя това ангелско лице!
Катрин се осмели да го погледне в очите. Херцогът я гледаше с обожание.
- Красиво! Има толкова красота в това лице, съвършена хармония! Това чело, тези топли очи - той нежно ги докосваше с върха на пръстите си, - този изваян нос, тези устни… - Дьо Тулуз спря за миг. - Бих искал да целуна тези устни. Дори да бях самият дявол аз трябва да целуна тези устни преди да изгоря в ада!
Девойката му даде мълчалив знак и той нежно докосна с устните си нейните устни. Херцогът остана за миг със затворени очи.
- Невероятно! Аз целунах ангел!
Младата графиня го гледаше със възторг. В този миг всичките й мечти се сбъдваха.
Дьо Тулуз посегна и взе нейните ръце в своите.
- А тези ръце! Така съвършени! Бих искал да усетя тяхното нежно докосване!
Катрин искаше този миг да трае вечно. Дьо Тулуз най-после й призна, че я обича. Тя преливаше от щастие.
Когато се прибра Софи и майка й разтревожено я посрещнаха.
- Мило дете, къде ходиш в това лошо време?! Така се притеснихме за теб!
- Толкова съжалявам, госпожо! Съвсем не исках…
- Мама, тя е цялата вир вода!
- Остава сега и да се разболееш. Върви веднага да се преоблечеш. Ще наредя да ти донесат горещ чай.
За съжаление това не успя да помогне. Катрин сериозно настина и трябваше да прекара няколко дена в леглото плюс забрана от госпожа д'Аржансон да язди в лошо време. Точно сега, когато беше толкова близо до щастието! Девойката трябваше да се задоволи с това да се любува на розата, която беше пъхнала между страниците на една книга, за да се запази.

Тринадесета глава

На вратата се почука и в стаята разтревожено влезе Софи.
- Той иска да напусне!
- Кой? За кого говориш?
- За Бернар. Каза, че поради причини, които не може да назове, му се налага да замине. Нищо не можело да го накара да промени решението си. Но аз не искам той да си тръгне!...
Софи се хвърли на леглото на Катрин и заплака. Приятелката й беше едновременно смутена и изненадана.
- Софи, нима…?
- Да, да, аз го обичам! Не мога да понеса дори мисълта той да си отиде. Какво да правя сега?
- Мисля, че трябва да говориш с Бернар.
- Говорих, как ли не го разубеждавах, но той остана непреклонен. Толкова съм нещастна!...
- Тогава трябва да му признаеш чувствата си. Това е последният ти шанс да го задържиш.
- Но аз не мога да го направя. Не е редно… - Софи се замисли за миг. - Но какво пък… Готова съм на всичко, за да го задържа.
Тя се изправи, избърса сълзите си и почти като в транс излезе.
Няколко часа по-късно, когато Катрин тъкмо се събуждаше от следобедна дрямка, в стаята й отново нахълта приятелката й, но този път изглеждаше щастлива.
- Ах, Катрин, не можеш да си представиш!... Събудих ли те? Прощавай…
- Не, аз вече не спях. Какво се случи?
- Бернар ме обича! Можеш ли да повярваш! Ах, ако знаеш каква битка беше!
- Разкажи ми всичко подред.
- След разговора ми с теб първо се убедих, че мама още не се е прибрала и после потърсих Бернар. Намерих го в библиотеката. Започнахме разговор, отново се опитах да го разубедя, но той остана непреклонен, макар че забелязах, че изглежда тъжен. Сякаш против волята си трябваше да замине. Споделих му това мое впечатление, но Бернар нищо не отговори. Тогава му казах: 'Останете заради мен! Ако ме обичате, останете!'. И тогава, о Катрин, той ме погледна, падна на колене пред мен и заплака! Започна да ме моли да не му причинявам това, да не разбивам сърцето му, че не ни е съдено да сме заедно, че ако разберяла мама, щяла да ни раздели… В този миг той изглеждаше толкова безпомощен, и дори по-красив от всякога, че усетих как го обиквам още повече. Казах му това, а Бернар ме замоли да замълча, да не му причинявам това страдание. Тогава аз го попитах: 'Нима, за да се избавите от собствените си терзания, сте готови да ме оставите да страдам като заминете оттук?'. Той замълча. После каза: 'Обичам ви твърде много, за да позволя да страдате! Оттук нататък всяко ваше желание е заповед за мен!', а аз се засмях и му рекох: ' А не е ли било и досега така?'. Ах, Катрин, толкова съм щастлива!
Катрин се радваше на щастието на приятелката си. Болестта й беше попречила да й сподели своето собствено щастие, а така й се искаше да го стори. Усети, че сега моментът не е подходящ и просто остави Софи да бъбри за своя Бернар докато не се появи госпожа д'Аржансон, която се бе прибрала и беше дошла да види как е болната.

Четиринадесета глава

Забраната на госпожа д'Аржансон да язди в лошо време не позволяваше на Катрин да се вижда с дьо Тулуз толкова често, колкото й се искаше. А миговете с него бяха безкрайно сладки. Той беше нежен и същевременно страстен в любовта си към нея. Харесваше й да го вижда свой роб, а дьо Тулуз й се кълнеше, че й е такъв.
В замъка девойката имаше една задача: трябваше да пази двамата влюбени да не бъдат разкрити. От библиотеката се влизаше в малък кабинет, в който се усамотяваха Софи и Бернар по време на уроците, провеждането на които госпожа д'Аржансон нямаше навика да проверява. За всеки случай Катрин я оставяха на пост в библиотеката. На масичка до себе си държеше кана с вода, която трябваше, уж без да иска, да бутне в случай, че някой влезе, а приятелите й не са успели да чуят. Така щеше да се създаде достатъчно шум и суматоха, което да спаси влюбените от разкриване. Катрин се радваше, че може с нещо да помогне, защото самата тя също трябваше да крие любовта си.
Тя така и не можа да разкаже на Софи за своето собствено щастие. Сега приятелката й нямаше време за нея. Освен щастието си Катрин имаше нужда да сподели с някой и една своя грижа. Преди няколко дни беше получила писмо от майка си, в което тя пишеше за плановете им да я омъжат. Изборът на майка й се беше спрял на дьо Белфон, онзи скучен младеж, който явно й е бил горещо препоръчан от госпожа д'Аржансон. Изборът на баща й беше друг: маркиз д'Естре, мъж, когото девойката не познаваше, но който бил, по думите на госпожа дьо Шатийон, приятен човек, макар и много по-възрастен от Катрин. Тъй като щял да отсъства почти винаги от дома, това не ангажирало девойката с някакви чувства към него. Родителите й плануваха да я запознаят с д'Естре, когато се върнат в Париж, което обаче нямало да стане скоро, защото заболяването на господин дьо Шатийон изисквало продължително лечение. Тук младата графиня можеше да си отдъхне. Затова пък трябваше да изтърпява зачестилите посещения на дьо Белфон.
На поредния бал се появиха още няколко обожатели, но Катрин попари надеждите им като им съобщи, че родителите й вече са й намерили жених.
Тя и Софи се отегчаваха слушайки скучните истории на няколко празнодумци, когато дьо Тулуз се появи - както винаги закъснял. По навика си той първо обходи залата като обмени няколко общи приказки с познатите си и се присъедини към една компания в непосредствена близост с тази на Катрин. В първия миг девойката се изчерви от смущение, при което не чу въпроса зададен от един от господата.
- Госпожице, да не ви прилоша?
- Моля?
Софи, току- що забелязала дьо Тулуз и разбрала каква е работата, побърза да измъкне приятелката си.
- Ела да си вземеш малко свеж въздух!
Катрин тихо се почини и докато минаваха покрай херцога, който я стрелна с поглед, още веднъж се изчерви. Тя дочу, че говореха за нея.
- Хубавичка е малката дьо Шатийон.
- Струва ми се малко несръчна…
- Нима вие не сте минали по този път? - Беше я защитил дьо Тулуз пред дамата, изказала забележката.
На балкона студения въздух ободри Катрин.
- Ах, Софи…
- Стегни се, приятелко. Не бива да издаваш чувствата си.
- Знам, но… - Тя пое дълбоко въздух. - Ще опитам.
- Да се прибираме, че тук ще измръзнем.
По-късно вечерта дьо Тулуз се уреди да бъде официално представен на Катрин и така можа, за нейна огромна радост, да я покани на танц. Овладяла смущението си, тя не позволи на любопитните да узнаят повече отколкото трябва. Херцогът изглеждаше доволен. За малко Малката дьо Шатийон да ги беше издала, но сега се държеше на подобаващо ниво и той не можа да не я възнагради с един танц.

добавена на 25.03.2008, 04:21

«предишна глава

следваща глава »